Иван
Как живееш днес, Мария?
С битови детайли ти ми
SMS-че нашари,
па прати ми.

Колко захар на кафето
слагаш? Слагаш ли въобще?
Дреболии разни, дето
аз зарадвам им се ще 🙂
–

Има още →

Още нося лятното си тяло,
а пък то е тънко за мъглата.
Ветровете го обгръщат цялото
и го вдигат леко над земята.

Доверчиво гали дъждовете,
глупаво във къщи ги прибира.
Щом луната ледена засвети –
вижда се, през кожата прозира.

Топлината вече е изпита.
Пръстите са влажни и студени.
На кълбо се свива, беззащитно,
тялото, за лято пригодено.

Мек като опашката на коте,
сивият следобед спеше тихо.
Падаха листата от дървото,
но преди това се извиниха.

През мъглата дъжд полека мина.
Локвите потрепнаха насън.
И пейзажът кихна и настина,
а ще бъде цяла нощ навън.

Постоянният театър
към ДПБ „Доктор Георги Кисьов” – град Раднево

ви кани

на премиерата

на комедията

ЧЕРВЕНИ РОЗИ

от Алдо Бенедети

в ролите:
Нели Жекова, Антон Радков
Мария Янчева, Атанас Витларов
Михаил Виходцевски
Страхил Драганов и Стойко Герджиков

Музика: Николай Бачев

Арт-терапевти: Роси Динчева, Тонка Димитрова, Димитрина Мирчева
Режисьор: Мария Донева

Алдо Бенедети е голям италиански сценарист и драматург, автор на над 100 пиеси.

Той става известен по целия свят с изключителните си комедии, една от които е „Червени рози” („Rose scarlatte”) По пиесата има филм на Виторио де Сика и Джузепе Амато.

Комедията е свързана с вечната борба за надмощие в семейството. В нея има любов, ревност, хитрост, топлота, привързаност, 117 червени рози и много, много смях.

АЛБЕРТО Драги ми тъсте, все пак какво разбираш ти под вярност?

БЕРТУЧО Много просто – това, което младите мъже искат да бъдат, но въпреки желанието си не могат. А пък възрастните мъже го могат, въпреки че не го искат.

Премиерното представление на спектакъла ще бъде

на 5 октомври (вторник)
от 10,00 часа
в залата за арт-терапия
в ДПБ – Раднево

Следващото представление е планирано за 13 октомври, сряда, в същата зала.

Вход – свободен!

Такъв чаровник е дъждът.
Красив! Намокрен и окалян,
с ръце, изцапани с ръжда,
се спря – и борчето погали.

И борчето с настръхнал гръб
внезапно стана беззащитно.
На устните му с режещ ръб
усмивка спря – и не отлитна.

И борчето наостри слух,
пое си дъх, изправи клони.
Усмивката със пъстър пух
като шишарка се отрони.

Такъв голям и хубав дъжд
дори веднъж да те погали,
да те допре дори веднъж –
ти няма ли да се похвалиш?

Това е един текст, който написах, за да го видя как изглежда написан, и как аз изглеждам отстрани.
На мен така ми тече мисълта. Храня се с думи и дишам срички.

✿
Стиховете въздействат със звука си. Пренасят смисъл и дават нещо красиво и важно, дори когато човек не ги разбира.
Дори на чужд език.
Всъщност не е нужно да разбираш стиховете, достатъчно е да ги използваш, за да усетиш и разбереш себе си.

Има още →

Сънят цветята изпотъпка,
на ореха се покатери.
По покрива остави стъпки.
Пролука някаква намери,
последва мравешка пътека,
тих паяк стълбичка му спусна.
В леглото мушна се полека.
Една целувка (много вкусна)
ми носеше, и ми я даде.
И във косата ми подиша.
И няколко милувки гладни…
но няма тук за тях да пиша.

Дете със меки, влажни пръсти
е подредило покрай влака
коли, като калинки пъстри,
на прелеза които чакат.

Магаре сиво, с бял корем,
и второ, този път – кафяво.
Под облаци от млечен крем –
до стадо къщи – стадо крави.

Чупливи, лекички – перце,
подпрени, за да бъдат прави,
две баби с трепкащи ръце,
които лютеница правят.

И като истински пътува
там влакът, отминава вече.
А аз в едно купе кротувам –
сънливо истинско човече.

Така е просто, просто е така –
между неясното и очевидното
един човек те хваща за ръка
и заедно на някъде отивате.

Пристигате ли? Светло ли е там?
Или пък се загубвате? А после,
без видима причина, пак си сам,
и просто е така. Така е просто.

След минути есента
идва и започва.
Дъжд и щъркели, листа –
като пролет точно,
само че в обратен ред –
ползвани, разбити,
стари, подлепени с мед
мокри реквизити.

Кой сам човек си готви?
Оставам по пижама.
Кафе като от локва,
а мляко, гледам, няма.

Не смятам да излизам.
И в къщи е студено.
И мислите ми водят
от мене – пак към мене.

Днес само ще се кротна
със музика и книга.
Така не съм самотна.
И всичко ми достига.

Късна сутрин. От леглото
слушам как вали дъжда
и усмихвам се, защото
над града тече вода,

а пък аз – под одеалото,
в настроение прекрасно.
И ми е добре на цялото,
и на всичките ми части.

ИК „Жанет 45“

Соня Несторова – божествен застъпник в книжовните ми дела

Румен Жеков – художник на корицата

Страхотният мъж на Соня – той прави онези неща с компютрите, нали се сещате

Николай Димитров – nixo – автор на фотографията

Те направиха корицата, която вече обичамммммммммммм!

Дами и господа:

Има още →

Мария, към 16.45
Малка западна тераса
със котлон и стол на нея.
Със разнежена гримаса
тук на слънчице се грея.
И съседите се карат,
и ютия май че съска.
Есента ще я изкарам, но
що ще чина аз зимъска?

Има още →