Напоследък умът ми,
претоварен, издиша.
Имам мисли, но мътни.
Тях защо да ги пиша?

И мълча, и очаквам,
и трептя, и копнея
за една съвсем кратка,
но кристална идея.

Понякога се случва чужди и студени хора с с гневен тон да ни пожелават това, което искаме с цялото си сърце.

Нервничим и викаме: „Няма ли да ти свърши ремонта?!!” на човека с вечния флекс.
Началници съскат на притеснени майки: „Тези ваши деца кога ще спрат да боледуват?”
Шофьори натискат клаксоните, докато някой възрастен човек с всички сили крета и се опитва да пресече колкото може по-бързо, но краката му не държат и ситни едва-едва.

Кой иска повече да види онзи дом чист и подреден – ние или проклетникът с къртача?
Кой желае по-силно тези дечица да са здрави?
Кой си дава душата, само за малко да се почувства силен и свободен от унизителната съпротива на тия два немощни крака, които не сътрудничат, а само пречат вече…

Не знам дали добрите пожелания, изречени с гаден тон, не помагат поне малко. Не вярвам да помагат.
Повече помагат търпението и милостта, обикновената доброта.
Необикновената, чудотворна доброта, която добавя лекота в дишането поне за минутка.

Прасенцето Христаки беше най-безгрижното същество в целия двор.
То беше розово и миличко, миглите му бяха руси, очите – сини, а погледът – ведър и открит. Христаки обичаше всички и всички го обичаха.
Кокошките му къткаха майчински. Петелът го събуждаше сутрин рано, за да гледат заедно изгрева. Кравата го ближеше по челото. Христаки не харесваше това, но виждаше, че тя го прави с добро чувство, затова деликатно я избягваше, а ако не успееше – стоеше и търпеше.
Христаки се разбираше добре и с кучето, но най-добрата му приятелка беше старата котка Желязка. Тя живееше в двора на училището, но поне два пъти на ден се отбиваше да нагледа Христаки. Двамата обичаха да обсъждат всякакви теми на дълго и на широко.
– Няма да повярваш какво видях тази сутрин! – посрещна я веднъж прасенцето.
– Ще повярвам, кажи.
– О, няма, няма! Небето се скубе!
– Какво? – засмя се Желязка.
– Скубе се! Видях го с очите си – перушината му се ръси. Ама нормално е да има пера. Щом има пера, значи има крила. Точно с тях е литнало и се е качило горе.
– Интересна хипотеза – измърка Желязка.
– Да бе! Така ще е! Аз нарочно скрих една перушинка от небето, да ти я покажа… Обаче я няма. Ей тук беше, на топло до полога…
– Да не би да се е стопила? – усмихна се котката.
– Перушината не се топи! Бяла беше, мъничка, студена. И не беше само една, а много.
– Аха?
– Да! Обаче… ако небето се проскубе съвсем, няма ли да падне?!
– Не знам. Ти как мислиш?
– Мисля, че първо ще затънем до ушите в бял пух, а после небето ще се сгромоляса . И ще ни сплеска като пържоли!
– Христаки?
– Чакай де! И небето ще падне – буууммм!, и звездите ще завалят като дъжд – тряс! тряс! тряс!, и…
– Христаки!
– Какво?
– Хайде да не говорим за Коледа, а, моето момче?
– Обаче перушината…
– Млъкни, Христо. И изобщо това с името ти е… Пълна подигравка.
– Не харесваш името ми?! – оченцата на Христаки се наляха със сълзи.
– Много те обичам.
Желязка се обърна рязко и изтича към оградата. Шмугна се през една пролука и изчезна.
Христаки вдигна рамене и отиде да търси изгубената небесна перушинка.