Гальовни пламенни покои
във дълбините на съня.
Разцъфналото тук е мое
и мога да го променя.

Подводно кадифе. Коприна.
Пленителна дълбочина.
Рисувана с любов картина,
целувка като след война.

Разгъват се пространства тайни,
щом мисълта ги назове
във изобилие безкрайно
от форми, звук и цветове.

И са прекрасни, и ги има,
залежи от любов огромни
във сънища неуловими,
които след това не помним.

Заслужена умора
по клепките те гали.
Сънят ще дойде скоро.
Мечтаеш ли? Заспа ли?

Звездите караулят
с наметки от мастило.
Луна със цвят на дюля.
Тъга с прибрано жило.

Гнезда уютно скрити
сред сенките грамадни.
Прозорците – отвити.
Завесите прохладни

безшумно се полюшват.
И както си мечтаеш,
сънят до теб се гушва,
за да го приласкаеш.

Някъде далече,
в топличката стая,
мъничко човече
кротко си играе.

Гръбче. Перушина.
Меко и сънливо.
Някой тихо мина.
Някой го завива.

Подът леко пука.
Някой дрехи глади.
Кой е буден тука,
а не се обади?

Звуците се ронят
някъде далече…
Зимен сън следобед.
Топличко човече.

Любовни сънища сънувах
и още много ми се спи.
На сериозна се преструвам,
а под езика ми тупти

щастлива, неуместна дума,
и всичко ми напомня, че
е чудно да си неразумен,
излишно – да си огорчен,

и над кафето си, отнесена,
разливам се по невнимание
като натрапчив ред от песен
и сън, поръчан по желание.

❀ ✿ ❁ ✾ ❃ ❂ ❁

Светло едно очакване
съмна и ме събуди.
Лъх от надежди някакви,
тропот от кротко чудо.

Зърнах деня през мигли,
сгушена във почивката.
Час ли сънувах, миг ли
в прилива на завивките?

Чувствах се малко влюбена
без конкретна причина.
Две-три мечти изгубени
легнаха да починат.

И заблестя студеното,
топлото взе да мърка.
Стори ми се – сгрешеното
някой друг е объркал. (ама само ми се стори)

Тънка и златна сенчица
в топлото одеяло.
Денче, денище, денченце,
ден със добро начало!

Аз три месеца да дремна,
а пък после ще му мисля.
Я си представи: зелено,
облаци – изпрани, чисти,

и листа разлиства паркът,
и черешата – узряла….
Ей такава сутрин чакам.
До тогава бих поспала.

🙂

Мария

Каква съм станала нервозна!
През стаи три – в четвърта чак
стои часовникът, а нощем
ту чувам тик, ту чувам так

като изписано със думи,
с червено на оранжев фон,
И вместо сън – добър и румен,
вибрирам като телефон,

тревожа се, не ми е кротко,
сънят – далечен и мъглив,
не спя, дори да пия водка,
и не часовникът е крив.

Иван Груев

А кой е крив? Кажи бе, драга?
Че то така – в безличен стил
да се упрекват не приляга
ни фон, ни телефон, ни грил.

Така наистина е жалко –
неспала да осъмваш пак.
Навярно водката е малко,
затуй цапни един коняк.

Във ситуацията грозна
не мога друг съвет да дам,
но щом си толкова нервозна…
стани кюфте – да те изям.

🙂

Взето от тук и тук

От жега слънцето припада
във блясък, мараня и дим.
По скалата на шоколада
е време да се разтопим.

По скалата на сладоледа
е време да се разтечем
на локви лепкави и бледи
от мляко, захар и бадем.

И само дългите завеси,
и само хладното легло
спасяват бялата принцеса
в трептящото й облекло.

Сладкарско, ароматно лято
от мента, лед, вода и бриз
й сипва бавно хладината
в прозрачен кукленски сервиз.

Приижда сън, но кой заспива,
ако от жега се топи?
Едва-едва шумят, сънливи,
сребристи сънени липи.

Принцеса мека, уморена,
със цвят на роза, с меден дъх,
прегръща лятото зелено
върху легло от влажен мъх.

TT
Неделя. Спокойна сребриста мъгла.
Царица на зимните хубости.
А граждани в своите топли легла
сънуват пари. Или глупости… 🙂

Мария
Свита на топло, а с ледени крайници
искам да спя, но не идва сънят.
Гледай ги мечките – мъдри бозайници,
лягат и цели три месеца спят.
Хъркат доволно, сънуват прилежно,
хич не им пука какво е навън.
Виж костенурките! Виж таралежите!
Хайде на бас, че се хилят на сън!

ТТ
Пък мен не ми се ще, Мария,
да тъна в перманентна дрямка.
Не ми е кеф да съм от тия,
що само нанкат, нанкат, нанкат…

Пред мен стоят, и то е вярно –
къде по-смислени задачи:
да пуша, да похапна харно.
Това е кредото ми, значи!

ТТ
А усмивката къде е?
Без усмивка – лошо!
Ама че съм бил завеян!
п: / забраванко тошо
🙂

Мария
Аз три месеца да дремна,
а пък после ще му мисля.
Я си представи: зелено,
облаци – изпрани, чисти,

и листа разлиства паркът,
и черешата – узряла….
Ей такава сутрин чакам.
До тогава бих поспала.

🙂
Този лиричен диалог може да бъде прочетен и тук.

С уверена и зла походка
при мене идват през нощта
две много неприятни котки –
Безсъние и Самота.

С настойчиви и хладни лапи,
безжалостни и търпеливи,
не ме нападат и не хапят,
но чакат. И не си отиват.

Очакването им ме дразни.
Търпението им ме плаши.
Леглото ми изглежда празно –
ужасно мое, никак наше.

Неясни тръпки от тревога
пробягват леко по гръбнака.
Два ангела четириноги
със мен разсъмването чакат.

Меко и топло, следобедът – тих.
Щях да чета, но във сън се унасям.
Чувам елхата как рони игли.
Чувам дори как блещука украсата.

Книжките са четен вестник,
новините им са стари.
Днес не ми е интересно
приказки да преговарям.

Някаква сънлива котка
локва дъжд побутва с лапа.
И на мене ми е кротко,
и не искам да се цапам.

И каквото е сънливо,
както капки тропат глухо,
аз със книжката заспивам –
котка, сгушена на сухо.

Как чудесно се успах!
Сладко и нарочно!
До кафето се добрах
в 11 точно.

Пих го дълго, пих го с кеф,
още по пижама.
Дишам крепко и добре.
В офиса ме няма.

Няма ме във автобуса,
няма ме в таксито.
Даже може да закуся.
Кой за мене пита?

Малко съм като насън.
Боса на паркета
гледам – ръси дъжд навън,
чорлави врабчета,

понеделник, трескав ден,
запотен и жалък.
Да, но не и тук при мен.
Чувствам се успяла.

Няма да се извиня!
И не се обаждам.
Само мой си е денят.
Само аз съм важна.