Най-дълбока е зимата в пет сутринта.
На живот или смърт се разкашля съседът.
По тавана избиват криви, страшни петна
от безсилния напор на очите да гледат.
Аз съм будна от век. Още жива съм, щом
хапя въздуха. Вдишвам непрогледното тъмно.
Хем е рано, хем късно, хем е ясно защо
всеки скача в съня и се дави до съмване.
Благодат – да заспиш. Да пропуснеш часа,
в който мъката вече прелива над ръбчето.
Ако можех за миг да ти чуя гласа,
ако можеше да ме помилваш по гръбчето…
 

Без теб ми е студено. Със тебе – мразовито.
Не си говориш с мене. И аз какво ли питам…
Вълнувам се за двама. Прегръщам те за двама,
а ти не ми отвръщаш и все едно те няма.
Каква ли важна тайна така свирепо пазиш.
Аз знам, че ме обичаш, но и да ме намразиш –
какво ще е различно? Преди си бяхме близки.
Не е към мене лично? Аз повече не искам
да си припомням нежност и мисли да гадая.
Студът боли и реже. И жалко, че го зная.
 

Напоследък много мисля за книгите и за четенето.
Винаги съм чела, но сега се опитвам да вникна в смисъла на четенето, във връзките, които то създава между мен и света. Винаги съм имала сърце, но и до сега имам само най-обща представа за анатомията и физиологията му. Не е странно, че мисля за книгите – те са мои.
Ето какво мисля днес:
Книгата е огледало.
Разбирам хората, които цял живот четат само една книга. Дали е свещена книга или пък роман като историята за Швейк; дали е томче с поезия, все едно. Те са като хората, които имат само една любов. Това не прави живота им по-беден или по-богат, прави го конкретния и единствен техен живот.
Книгите ги умеят тези работи, да откликват на читател, който е готов за тях.
Връщам се стъпка назад: книгата е огледало.
Можеш от бебе до старец да се оглеждаш в едно и също огледало, и то никога няма да ти покаже един и същи образ. Напротив, показва ту красоти, ту безобразия.
Младо лице и лице с белези, петна и бръчки.
Понякога лицето сякаш се опитва да слезе от лицевите кости. Понякога изглежда, сякаш се топи бавно.
Смело лице.
Покрито с целувки.
Подуто от сълзи.
Бременно тяло; тяло, което се възстановява. Бледо и изнежено; кафяво от слънце; болно.
Голо тяло, обгърнато от голото тяло на друг човек.
Самотно тяло.
А огледалото – все едно и също.
Има книги, които ги могат тези неща. Гледаш тях, а четеш себе си.

Лаген наблюдаваше планетата на монитора. Траекторията на капсулата позволяваше да види релефа в светлина, на каквато не беше случвал до сега. Планинският хребет беше почти отвесен от западната страна и светлината го обливаше щедро до ръба, а после следваше дълбока мастиленолилава сянка.
Лаген си спомни деня, в който тази планина израсна напълно. Беше сговорчива, пластична, израсна равномерно и точно както я беше замислил. Планините рядко показват такова благоразположение и инженерът винаги трябва да бъде готов за изненади, но този път – не. Рами от разсадника наистина му беше подбрал най-рафинирани семена.
С планините Лаген по принцип имаше успех. Харесваше му да се разгръща в по-едър мащаб. А планините винаги са добро начало.

Оставят те на чисто нова планета само с контейнер, пълен със семена. Имаш време – и то винаги изглежда безкрайно, отчайващо дълго в началото – и крайно недостатъчно преди финала.
Имаш светлина и тъмнина, суша и вода. Решаваш в общи линии концепцията и тръгваш. Първо се правят големите форми – планини, вулкани. Лаген не беше по подземната част, затова предпочиташе еднородни, плътни планети, върху чиято повърхност да работи на спокойствие.

След като постави планините, имаше само едно моментно усложнение.
Планини се правят както всяко друго нещо. Избираш мястото, поставяш семената, напръскваш с разтвор. Планината пораства за около два дни до края на първия етап. Тогава тя е висока до метър и половина, широка до два-три квадратни метра и все още може да бъде преместена, завъртяна или моделирана при нужда. После се оставя резервоар със съответното количество разтвор и инженерът се отдалечава. Резервоарът е настроен да се отвори и при разливането на разтвора планината израства, докато стигне до предвидения размер.

Лаген предпочиташе частта с моделирането. С изчисленията се справяше, но с труд и без увереност, дори сега, след цели 39 планети.
Да, с тази имаше един неловък момент – на втория материк планините израснаха рязко и оста на планетата се измести.
Лаген реши да я остави сама да намери равновесие. Беше забелязал (макар че не можеше да го докаже), че семената на планините винаги се стремят към пълния си потенциал и когато ги оставиш да се разгърнат, цялата планета се развива по-благоприятно след това.

Когато планетите са готови, се полагат семената на по-дребните форми, а на празните места се нанася паста, от която повърхнините омекват и стават лесни за вдлъбване.
Лаген понякога сънуваше езера с електриковосиня вода и с дъна, покрити с отпечатъци от пръстите му.

Беше доволен.
Работи тук прекалено дълго. Опита някои решения, за които беше мислил. Решения на ръба на разрешеното, и отвъд ръба – неразрешени решения. С неговия опит проверките бяха съвсем формални.
Донякъде и затова избра отдалечена, сравнително малка планета.

Обичаше моделирането. Всъщност…
Лаген прекъсна мисълта си, за да погледне за последно планетата в реално време.
Сбогом, мила. Съвсем скоро ще изпратят био-инженер и той ще донесе подходящи същества.

Лаген целуна пръстена си. Вместо камък – и това беше немислимо, абсолютно забранено и на практика чудовищно – вместо камък на пръстена му имаше планета.

Завивките ми топлят –
затоплени от тялото.
Нещата имат смисъл,
ако са част от цялото.

Че от какво да бъдат,
по дяволите, част?
Светът е безразсъден?
Светът е част от Аз.

Светът е хубав? Гаден?
Засрамващ? Спотаен?
От приказка изваден?
Светът е част от мен.

Вратите са отворени.
за всеки цвят и звук –
и аз съм отговорна
какви са, щом съм тук.