„Посвещение“, Валентина Добринчева

 

Имах радостта да се запозная с Валентина Добринчева, когато бях за първи път в Добрич. Току-що беше излязла нейната стихосбирка „Шипка”. Четох я във влака на връщане, беше снежно, след всяко стихотворение дълго гледах снега. Добрич – Варна, после няколко часа обикаляне по улиците (купих си много хубаво кристалче Сваровски, но и аз бях кристализирала от студ), после Варна – Стара Загора, прочетох пак „Шипка”. Спомням си не отделните стихотворения, а хубавото чувство.
Бих прочела всяка книга, написана от Валя Добринчева.
Затова така се зарадвах, когато тя ми писа, пратих й пощенския си адрес на мига, даже от кумова срама не се дърпах. И ето:

Така че аз съм привилегирована, имам всичките й книги като личен подарък.
Но как бих могла да ги намеря иначе? Сигурно могат да се поръчат от интернет, но от къде да разбера, че са излезли, за да ги потърся там?

„Посвещение” е красива книга за бавно четене.
Корицата и рисунките вътре са на Радостина Милушева. Особеното калиграфско изписване на тънките растения и силуети на животни, нежните, но категорични линии са подходящи, съжителстват ведро и спокойно с кратката проза на Валя.

Това е книга за съзерцанието.
Разказите са наистина кратки, от 5-6 реда до две страници, но писането е било предшествано от дълго съучастническо наблюдение. Без бързане. С радостно спокойствие, че природата се изменя хармонично и мъдро. За всяко стръкче има място и срок, нищо не е случайно, нищо не е грозно или непремерено. Радостта на очите, които попиват всяка подробност, широката великодушна памет, която отбелязва и най-финия нюанс. И детския възторг, който дописва изреченията на тревите и дотанцува последната стъпка от танца на дърветата.

Има още

Ако можеше…

 

Най-дълбока е зимата в пет сутринта.
На живот или смърт се разкашля съседът.
По тавана избиват криви, страшни петна
от безсилния напор на очите да гледат.
Аз съм будна от век. Още жива съм, щом
хапя въздуха. Вдишвам непрогледното тъмно.
Хем е рано, хем късно, хем е ясно защо
всеки скача в съня и се дави до съмване.
Благодат – да заспиш. Да пропуснеш часа,
в който мъката вече прелива над ръбчето.
Ако можех за миг да ти чуя гласа,
ако можеше да ме помилваш по гръбчето…
 

 

Кълбото на съдбата

 

Взех бяла, сива и зеленикава прежда и щях да редувам цветовете, но вместо това избрах друг подход. Навих и шестте гранки на едно общо кълбо: бяло – сиво – бяло – зелено – бяло – сиво. Ще плета безразборно, където какъвто цвят се падне. Съдбата да реши.
Пък аз ще се радвам на гигантското си кълбо и ще го гледам как се топи и се превръща в дрешка.

Без теб ми е студено

 

Без теб ми е студено. Със тебе – мразовито.
Не си говориш с мене. И аз какво ли питам…
Вълнувам се за двама. Прегръщам те за двама,
а ти не ми отвръщаш и все едно те няма.
Каква ли важна тайна така свирепо пазиш.
Аз знам, че ме обичаш, но и да ме намразиш –
какво ще е различно? Преди си бяхме близки.
Не е към мене лично? Аз повече не искам
да си припомням нежност и мисли да гадая.
Студът боли и реже. И жалко, че го зная.
 

Книга, любов, огледало

 

Напоследък много мисля за книгите и за четенето.
Винаги съм чела, но сега се опитвам да вникна в смисъла на четенето, във връзките, които то създава между мен и света. Винаги съм имала сърце, но и до сега имам само най-обща представа за анатомията и физиологията му. Не е странно, че мисля за книгите – те са мои.
Ето какво мисля днес:
Книгата е огледало.
Разбирам хората, които цял живот четат само една книга. Дали е свещена книга или пък роман като историята за Швейк; дали е томче с поезия, все едно. Те са като хората, които имат само една любов. Това не прави живота им по-беден или по-богат, прави го конкретния и единствен техен живот.
Книгите ги умеят тези работи, да откликват на читател, който е готов за тях.
Връщам се стъпка назад: книгата е огледало.
Можеш от бебе до старец да се оглеждаш в едно и също огледало, и то никога няма да ти покаже един и същи образ. Напротив, показва ту красоти, ту безобразия.
Младо лице и лице с белези, петна и бръчки.
Понякога лицето сякаш се опитва да слезе от лицевите кости. Понякога изглежда, сякаш се топи бавно.
Смело лице.
Покрито с целувки.
Подуто от сълзи.
Бременно тяло; тяло, което се възстановява. Бледо и изнежено; кафяво от слънце; болно.
Голо тяло, обгърнато от голото тяло на друг човек.
Самотно тяло.
А огледалото – все едно и също.
Има книги, които ги могат тези неща. Гледаш тях, а четеш себе си.