Португалското ми чудо

На 20 март Нева ми писа:

„Завчера седнах, поогледах се, извадих най-хубавата картичка, преписах ти адреса от тефтерчето, лепнах марка и взех да пиша. Писах, писах, изписах всичко до ръбчетата. Почетох книга, помислих, попих кафе. Станах, пъхнах картичката в джоба и взех да се оглеждам за красивите червени кутии, дето тук ги имат за пощенски – цилиндрични такива, топли. След половин час вървеж намерих. Бръкнах в джобето, картичката паднала. Ммм… Дано я вдигне някой досетлив и да я пъхне в някой червен цилиндър. Ако не, ще ти пратя друга. То и ако да, пак ще ти пратя друга… :)”

Вчера, на 30 март, си получих картичката!

Някой я вдигнал от земята, носил я в ръка до червената пощенска кутия и я пратил да дойде при мен.
Тук е мястото да ви кажа едно от стихотворенията на доктор Толев:

Във шубички и по елечета,
с ботушки и галоши –
гъмжило от добри човечета,
разбира се, и лоши.

По улиците плиска слънчице,
а зимата се бави.
Събирам радостта по зрънчице.
Тъй зимнина се прави!

Не съм от Белград.

Но страшно ми се прииска да бях!

Чета „Магията на Белград” на Момо Капор, преведена от Ася Тихинова – Йованович.
(Нева, благодаря ти, че ме научи да гледам името на преводача и да му благодаря на ум за четвърт секунда (не отнема много време, а е толкова правилно!))

И чета аз книгата. Започнах я във влака за София, но не напреднах много, защото спирах след всяко есе, за да си помисля и да подишам малко, докато се успокоя.

Това е моята книга! Пише за този град, в който никога не съм ходила, за неговите улици, реки, небе, шкафове, подправки, заведения, сезони, манджи, пазари, момичета и бабички, за каквото се сетиш. И уж нищо не е кой знае какво, и какво ме засяга пък мене, а е разказано с толкова любов, с такава нежна усмивка, че ми се доплаква и сърцето ми се изпълва с копнеж.

Ако отида в Белград, той едва ли ще покаже тези свои лица точно на мен. А ако ме хареса и се обикнем, нали ще тъгувам, когато го напусна.

Момо Капор, Момо Капор, какво направи ти с мене…

Теменужки, трева

В един град живеем с Дора, но се виждаме от дъжд на вятър, а в Стара Загора, както се знае, времето е все прекрасно. Щях да й подарявам едно чернооко животинче – то се запиля някъде през тия месеци.
Доре, отеменужих тази кутия за теб, и трябва да се видим офлайн.
Еми крайно време е! Еееее!

d0b8d0b7d0bed0b1d180d0b0d0b6d0b5d0bdd0b8d0b50713

Моят неоценен талант

Аз (с ентусиазъм): Може ли да ти изпея една песен?

Той (ларж): Може, разбира се.

Аз (щастливо): Благодаря!

Той (любезно): Аз ти благодаря!

Аз (поемам си дъх да пея): …

Той (делово): Е, благодарихме си, сега вече можем да поговорим за нещо друго.

Остро състояние на пролет

Мария

Остро състояние на пролет –
съответната температура,
и разгорещени, и разголени,
хората замаяно се щурат.

Със объркана ориентация
(кой е пипал часовото време?!)
цъфналата като джанка нация
бърза доза слънчице да вземе. 🙂

ТТ
Ранен следобед на пролетен ден.
Птички и слънце в небето.
Толкоз прехласнато бях възхитен,
че ми изстина кафето.

:p

от сайта на Иван

Ало, пролет!

Аз я чаках настървено,
с остри пръсти, с тънки нерви.
Дебнех всеки стрък зелено,
да го сдъвча, щом се мерне.

Явно тя се е смутила
и не е по тържествата.
Тихо заобиколила
през калта и през тревата.

Днес на стълбите ме среща –
преспокойно, най-човешки.
Спирам. Гледам я насреща –
с най-обикновени дрешки,

с луковици във ръката,
с паяжини по ръкава.
Весела, съвсем позната,
мърлява една такава.

Ало, пролет! Аз очаквах
щъркел с алени фанфари!
Но защо да й натяквам.
И какво да й се карам.

Тя по свой си път се движи,
не по церемониала.
И за другите се грижи,
другите облича в бяло.

Да почива не обича,
най-заета е в неделя.
И по всичко си прилича
със любимата ми леля.