На 20 март Нева ми писа:

„Завчера седнах, поогледах се, извадих най-хубавата картичка, преписах ти адреса от тефтерчето, лепнах марка и взех да пиша. Писах, писах, изписах всичко до ръбчетата. Почетох книга, помислих, попих кафе. Станах, пъхнах картичката в джоба и взех да се оглеждам за красивите червени кутии, дето тук ги имат за пощенски – цилиндрични такива, топли. След половин час вървеж намерих. Бръкнах в джобето, картичката паднала. Ммм… Дано я вдигне някой досетлив и да я пъхне в някой червен цилиндър. Ако не, ще ти пратя друга. То и ако да, пак ще ти пратя друга… :)”

Вчера, на 30 март, си получих картичката!

Някой я вдигнал от земята, носил я в ръка до червената пощенска кутия и я пратил да дойде при мен.
Тук е мястото да ви кажа едно от стихотворенията на доктор Толев:

Във шубички и по елечета,
с ботушки и галоши –
гъмжило от добри човечета,
разбира се, и лоши.

По улиците плиска слънчице,
а зимата се бави.
Събирам радостта по зрънчице.
Тъй зимнина се прави!

Мария

Остро състояние на пролет –
съответната температура,
и разгорещени, и разголени,
хората замаяно се щурат.

Със объркана ориентация
(кой е пипал часовото време?!)
цъфналата като джанка нация
бърза доза слънчице да вземе. 🙂

ТТ
Ранен следобед на пролетен ден.
Птички и слънце в небето.
Толкоз прехласнато бях възхитен,
че ми изстина кафето.

от сайта на Иван

Аз я чаках настървено,
с остри пръсти, с тънки нерви.
Дебнех всеки стрък зелено,
да го сдъвча, щом се мерне.

Явно тя се е смутила
и не е по тържествата.
Тихо заобиколила
през калта и през тревата.

Днес на стълбите ме среща –
преспокойно, най-човешки.
Спирам. Гледам я насреща –
с най-обикновени дрешки,

с луковици във ръката,
с паяжини по ръкава.
Весела, съвсем позната,
мърлява една такава.

Ало, пролет! Аз очаквах
щъркел с алени фанфари!
Но защо да й натяквам.
И какво да й се карам.

Тя по свой си път се движи,
не по церемониала.
И за другите се грижи,
другите облича в бяло.

Да почива не обича,
най-заета е в неделя.
И по всичко си прилича
със любимата ми леля.

премиерра! 🙂

Цъфнали сливи,
свежи, красиви.
Хилави джанки
в бели пижамки.
Весела круша
пее под душа.
Всичко се смее,
нищо не зрее.
Безотговорно
мястото дворно,
цялото в бяло
се заиграло
Никой не мисли
скапани мисли,
планове важни
многоетажни
никой не прави.
Всеки се бави,
само пчелите
бръмкат сърдити,
вечно ръцете
са им заети,
с мъхести вежди
всичко оглеждат,
шетат, подреждат,
с продукти зареждат,
малките нежни
дръвчета отглеждат.

Мръсницата пролет
отново ме кара да искам,
но без да ми каже какво.
Със пръстче в праха
ми пише загадъчни думи,
и вече не мога да спя,
а мисля за тях и гадая.
Запрята полите ми
и ме разсмива, когато
трябва да бъда съвсем достолепна и тежка.
Напива ме с дъжд
и ме кара да бъда различна
от вчера,
и вчера е вече далече.
Показва ми булчински рокли по всички дървета
и само със бременни булки ме среща, и пак ми се смее.
Разплаква ме вечер за блясък в очите мръсницата пролет
и всякак ме кара да искам да бъда щастлива.

Tea House (Чай във фабриката), София, „Бенковски“ 11

26.03. СЪБОТА, 20:00 – АНТОНИ ДОНЧЕВ – пиано; ВЕНЦИ БЛАГОЕВ – тромпет; МАРИНА ГОСПОДИНОВА – вокал; и специалното участие на МАРИЯ ДОНЕВА

Когато стане 8 вечерта, лампите в Чайната ще угаснат, микрофонът ще замълчи още по-дълбоко и столовете ще се скупчат около масите. Ще се приближим, колене до колене и рамене до рамене.
Тогава свещите ще трепнат едновременно. Чаят ще пари. Венци ще вдъхне живот на тромпета. Антони ще докосне клавишите. Марина ще се усмихне. Земята ще се завърти, спокойно, като насън, и музиката ще започне.
На Деня на земята – най-красивите джаз-стандарти, с български думи, без електричество, само пламък, музика и глас.

Местата са ограничени. Вход – 10 лева.

1.
Нека да е мрачно –
само да е пролет!
Пак дъждец се влачи
между клони голи.
В гълъбово сиво
глези се небето.
И ти се приспива,
и ти е добре. То,
пролетното време,
е гальовно, даже
слънцето щом вземе,
че не се покаже.

2.
То на първа среща
се държи студено
и поръчва нещо
ментово зелено.
То е много нежно,
тънко и прозрачно,
и във теб се вглежда
по особен начин.
Светва ти в очите,
с токчета ти траква,
все едно те пита –
Да? Какво очакваш?

🙂

Миналата седмица бях на конференция, също като възрастните хора. В София, в хотел „Хилтън”, дори имах да помисля за изказване, изобщо бях толкова важна, ах.

Идеята беше да се съберат различни хора, които се вълнуват от проблемите на образованието. Цялата инициатива се казва „Диалог за бъдещето” и изказванията са качени в нета, така че всеки може да ги чуе и да види хората, които говориха. Те бяха много и различни, някои пламенни и компетентни и очарователни, други по-спокойни.

Аз бих ви обърнала внимание да не пропуснете вълнуващите думи на Марин Бодаков.

Много съм доволна от вътрешното си тиктакане, защото виждам, че съм заковала приказките си точно на 10 минути (и 4 секунди).
Разбира се, размахвам ръце неудържимо.
Споменавам „Киров”, мили колеги от ПГЕА, липсвате ми.

„Ахил и клечката за зъби”

❀

Вече късно се стъмнява.
Сенките са светлосини.
Тъмното се утаява.
С две светулки се разминах.

А пък миналото лято
не видях дори едничка!
Някой ми ги е изпратил,
за да не вървя самичка.

Не че нещо… но добре е,
някой като те наглежда.
Буболечка – а изгрее
в тъмното, и го разрежда.

Това са луковици на четирилистни детелини.
Миналата година беше само едничка луковица,
днес реших да я събудя и да й сипя водичка,
и вместо една, намерих цяла шепа.

Дали работят?
🙂