Хайде с дружни сили да помислим и да решим задачка №4.
Това е официален учебник и по него се учат 17-годишни човешки същества.
Аз лично съм преподавала по него.
…

Има още →

вече не е само моя мечта,
а ще излезе СКОРО!!!
Обади ми се госпожа Божана Апостолова и ми каза Да.
С щастливото застъпничество на Манол Пейков (знам аз),
с редакторската помощ на Соня Несторова,
а художник на корицата е Румен Жеков.
Хайде, хаирлия да е!

Вие, които търсите красотата на душите,
вижте, любете и радвайте се…

❀

Събуди ме мощно пресипнало кукуригане на клаксон.
Живея в подчертано тих квартал. Обикновено призори тук крещят само славеи, сигурно се прибират пияни и жените им не ги пускат в гнездата.
Помислих си, че Клаксон е хубаво име за герой от скандинавски роман, и решително се заех да си доспя, но тогава към кавгата се присъедини и госпожа Клаксон, порасналата им дъщеря и някакъв съсед, видях кръгла маса, покрита с мушама на сини квадратчета и как на мушамата тропна голяма връзка черни ключове, и пак се събудих.

Има още →

Имаше едни времена, когато нямахме пари. Да не обяснявам, но нека се разбира буквално – нямахме.
Отиваме на разходка двамата със сина ми, тогава на почти 4 години.
На едно място виждаме цветя, и между тях – рози.
Най-красивите възможни, от кадифе, само че истински.
Eдната струва почти колкото пет хляба, без две-три филийки. Няма какво да кажеш.
Отминахме, аз май се пообърнах да ги видя пак.
По едно време хлапето си измъкна потната ръчичка от пръстите ми и хукна на някъде.
Като се върна, ми подари едно паднало листче от моите рози.

🙂

Мека като котка на дивана,
тиха като паяк на тавана,
сгъната на четири, сгъстена,
в шепата ми топло разтопена,

тайна и откъсната от всичко,
скрита, и самотна, и самичка,
семка от къпина, от черница,
нота, чер пипер, сачма, зеница,

и опитомена, и домашна,
но в безсънните ми нощи страшна,
проста мисъл, дразнеща, такава –
мисълта, че времето минава.

Всички дъждове от днес са весели.
Твърде тъжна стана есента.
Ще забравя жалбите си есенни,
тази моя глупава тъга.

Блясва изведнъж дъждът затоплен,
напоен от светла доброта.
Кой измислил е, че съм самотна?
Ставам пак щастлива и добра.

И небето става тихо, песенно.
Сред антени вятърът снове.
Всички дъждове от днес са весели –
до следващите тъжни дъждове.

1986 г.

Ама какъв келеш съм била, а? Ще ми се да се познавам, тогава 🙂
Това стихче е от книжката „Очи за красотата“, център „Знаме на мира“, 1989. Ще я сканирам и ще я кача, любопитна е, поне за мене 🙂
Дали не трябва да я включвам в библиографията си?

Мария
Душата иска си храната
и чесането по гърба,
и шляпането във водата,
и ходенето по ръба,

душата си изисква грижи,
че ако нещо й се случи,
да има сили да се движи,
и нови номера да учи.

ТТ
Душата, по обикновение,
деня започва със кафе,
а вечерта – стихотворение.
През съботите може две.

Душата храни се с надежда
и се приспива със мечти.
Душата мрази да подрежда
въпроси в стил: „Коя си ти?“

Душата иска да обича
добре насрещната душа.
Това усетих че изричам
в стремежа да се разтуша.
:)))

Относно душата – повтарям ти слухове,
които съм чула и чела.
Но ето – кафето горещо ми дъхва,
а утре е бавна неделя,
говорим си в рими, без друга награда,
освен споделеното чувство,
и просто не ми е възможно да страдам,
и всичко е толкова вкусно,
и всичко е радостно, и по пижама,
денят ми лежерно ще мине.
Е, може ли всичко това да го няма,
щом умре човек ил загине?

❀

Има работи културни,
тънки и литературни,
във които е добре
никой да не разбере
зашифрованата мисъл,
както и защо си писал.

Неотдавна един господин ме пита:
– А вие пишете ли любовна лирика?
Викам му – Случва се, да.
– Къде мога да я прочета?
– В книгите ми, в нета…
– Аз всичко прочетох, ама, да прощавате, то е писано като за малки деца. Истинска любовна лирика нямате ли?

Когато човек чати, пише диалози. Това е пиеса.
Името на героя – преди всяка реплика.
Бедни сухи ремарки. (Идвам от банята. Гол съм.)
Име, маска, роля. Игра.
Всеки изживява мечтите си, говори за страховете си, напада, подчинява, влюбва се, разделя се. Свършва.
✿
Точно така възприех „Великият церемониал” на Фернандо Арабал.
Книга дебела и красива, с извити изписани жълти букви и черно-бели снимки на корицата, лъха на Дали и Бунюел отдалече.
Даже малко страшна.
Има още →