плюш

Тъжна съм.
Като се замислям, усещам, че една нова плюшена играчка би могла да ме утеши. Влизам в магазина и по метода на елиминирането стигам до две съвсем неустоими същества – коте с озадачен поглед и кученце, което дрънка.
Продавачката наблюдава известно време моите мъки и решава да се намеси.
– За кого избирате играчка?
– За себе си.
– Да, но за кого я купувате?
– За мен.
– За у вас?
– Да, ще си я нося вкъщи.
– Аха. – Тя е търпелива, а дикцията й става изключително ясна. – И на колко годинки е детенцето?
– На тридесет и пет. – също толкова отчетливо й отговарям аз и гледам как усмивката постепенно облива лицето й.

Има още

Любовта към животните

Хайде с дружни сили да помислим и да решим задачка №4.
Това е официален учебник и по него се учат 17-годишни човешки същества.
Аз лично съм преподавала по него.

Има още

Новата ми книга

вече не е само моя мечта,
а ще излезе СКОРО!!!
Обади ми се госпожа Божана Апостолова и ми каза Да.
С щастливото застъпничество на Манол Пейков (знам аз),
с редакторската помощ на Соня Несторова,
а художник на корицата е Румен Жеков.
Хайде, хаирлия да е!

Вие, които търсите красотата на душите,
вижте, любете и радвайте се…

Добро утро

Събуди ме мощно пресипнало кукуригане на клаксон.
Живея в подчертано тих квартал. Обикновено призори тук крещят само славеи, сигурно се прибират пияни и жените им не ги пускат в гнездата.
Помислих си, че Клаксон е хубаво име за герой от скандинавски роман, и решително се заех да си доспя, но тогава към кавгата се присъедини и госпожа Клаксон, порасналата им дъщеря и някакъв съсед, видях кръгла маса, покрита с мушама на сини квадратчета и как на мушамата тропна голяма връзка черни ключове, и пак се събудих.

Има още

Моят герой

Имаше едни времена, когато нямахме пари. Да не обяснявам, но нека се разбира буквално – нямахме.
Отиваме на разходка двамата със сина ми, тогава на почти 4 години.
На едно място виждаме цветя, и между тях – рози.
Най-красивите възможни, от кадифе, само че истински.
Eдната струва почти колкото пет хляба, без две-три филийки. Няма какво да кажеш.
Отминахме, аз май се пообърнах да ги видя пак.
По едно време хлапето си измъкна потната ръчичка от пръстите ми и хукна на някъде.
Като се върна, ми подари едно паднало листче от моите рози.

🙂