Пощальонът на Неруда

poshtnaner2Влюбих се в книга. „Пощальонът на Неруда” от Антонио Скармета, преведена от Боряна Дукова. (Боряна, точно тази Исла Негра не е „остров Негра”, как може бе…)
Не, знаете ли, влюбих се в живот.
В живот, в който МЕТАФОРАТА минава по пътя на хората внезапно като камион с ангелски криле, и те, хората, делово и пламенно действат според обективната ситуация.

– Осезателен – каза вдовицата. – Сега й забраних да излиза от къщи, докато сеньор Хименес не си обере крушите. Вие навярно ще намерите за жестоко, че съм я уединила по този начин, но забележете, че хванах това свинско стихотворение напъхано в сутиена й.
– Напъхано в сутиена?
Жената извади от собствените си поли къс хартия (…) и зачете написаното все едно бе съдебно решение, натъртвайки на думата „гола” с детективска проницателност:

Така естествена си, гола, като своята ръка,
заоблена и гладка, земна и прозрачна,
във лунни линии и ябълкови пътища,
така си тънка, гола, като голо житно стръкче.
Така си синя, гола, като нощ кубинска,
бръшляни и звезди косите ти оплитат,
така си златно гола, и така огромна,
като огромен летен ден във златен храм.

Смачка текста с погнуса, зарови го отново в престилката и заключи:
– С други думи, сеньор Неруда, пощальонът е виждал дъщеря ми, както я е майка раждала!
В този момент поетът съжали, че споделя материалистическата доктрина за тълкувание на света, тъй като почувства спешна нужда  да поиска милост от Господа. Смутен, той рискува да даде разяснение  без изискаността на онези адвокати, които, подобно на Чалрз Лафтън,  умеят да убедят дори мъртвеца, че още не е труп.
– Аз, госпожа Роса, бих казал, че от стихотворението не може да се заключи точно това.
Вдовицата изгледа изпитателно поета и изрече с безгранично презрение:
– От седемнайсет години я познавам, плюс деветте месеца, в които съм я носила в утробата си. Стихотворението не лъже, дон Пабло – когато е голо, моето момиче е точно такова, каквото казва поемата.
„Боже мили”, помоли се поетът, без думите да излязат от устата му.

Любими мои, четох и се смях на глас, и виках, и звъних по телефона, за да чета пасажи от тази великолепна книга за този великолепен живот. Тя е тъничка
защото този живот е

Книгата е 121 страници.
Тя разби сърцето ми, защото любовта прави точно това.
Купих я с намаление от онези там, как се казват, щайги с презрени намалени книги пред вратите на Хеликон, купих я заради името на Неруда, прочетох  я и душата ми се насели в нея.
Снощи, докато още плачех, след 108 страници смях и любов и щастие и още 13 страници лед в сърцето, поръчах от сайта на Колибри още пет екземпляра.

Така поезията няма да е пяла стиховете си напразно.

Корони!

 

Направих ги, защото ми трябват. Дайте да си говорим честно, те са нужни за всяко домакинство. Аз не знам жена, която да не е принцеса, ако не изявена – то латентна.
Абе трябват си корони…

 

Моята прекрасна книжарничка

В последно време излязоха няколко книги, в които се говори за книжарници.  Без замисляне се сещам за „Книжарничката на острова” (не съм я чела), „Любов, огромна като катедрала” (абсолютно читателско разочарование за мен, видя ми се постна и схематична, може да бъде една от множеството сюжетни линии в „Жълтите очи на крокодилите” например, но не и пълноценен самостоятелен роман), а ето днес дочетох „Моята прекрасна книжарничка” на Петра Хартлиб, преведена на български език от Алеко Дянков.
Не е чак неземно прекрасна, но си е доста хубава, защото:

09cbec0c8d2a723e384749dbae89720c1. Харесах я, защото аз много обичам да чета за мечти и за хора, които поемат рискове и влагат силите и времето си в това, което е тяхна страст. Това ме вдъхновява, дава ми сили, хубаво ми е да чета такива книги.

2. Харесах я също и защото останах с впечатлението, че всичко разказано е вярно. Това не е роман,а автобиографична книга и в нея се споделя опит. В това отношение тя ми напомня за „Уличният котарак Боб“. О, и по първата причина пак напомня за Боб!

3. Книгата можеше да бъде „Моята прекрасна хлебарничка / ферма / училище / замести-го-с-каквото-си-щеш” и пак би ми харесала, ако в нея човешки, спокойно и когато трябва – вълнуващо, се говори за живота на симпатични хора, които правят точно това, което обичат. Разбира се, пристрастна съм към книжарниците, защото в тях има много книги, а аз обичам книгите.
3-А. Лично отклонение. Истината е, че в момента ги обичам улегнало и бавно. Не можах да намеря „Бразилия” на Ъпдайк, исках да извадя от там един цитат, който описва много точно сегашното ми отношение към книгите. Беше нещо такова – след безброй приключения и дългогодишен брак Тристао и Изабел продължават да се обичат и сексът, който правят, е все така прекрасен, макар че те спят заедно доста рядко – както собствениците на безценни бижута не ги носят постоянно, но от време на време раздрънкват кутията, за да се насладят на звука им и да се убедят, че бижутата все още са си там. И аз така с четенето напоследък.
Обаче силно симпатизирам на хора, които обичат книгите.

Има още

Най-герестото лято…

.

Летата бяха глупави преди
и мислеха, че ще живеят вечно.
А пък това за малко се роди
и закипя, избистрено и течно.

Нощта му има сребърни рога,
денят му е перо от птиче чудно.
Най-герестото лято до сега
преди разсъмване е вече будно.

Сърцето му е гребен на петел.
Сърцето му е ягода и диня,
и който го опита, става смел
както преди, преди, преди години.

Пристига тук, възседнало коза,
и сянката на ореха го гушка.
Горещо, под езика – със сълза,
на пръстена – с едно зърно градушка.

Златисто, с драскотини и следи,
с адрес, записан в скъсана тетрадка.
Летата бяха нежни и преди,
но днешното е сто пъти по-кратко.

.

Хор на принцесите

Трудно е да си принцеса!
Драконите днес къде са?
Ти! Да, ти! Не ми се смей!
Нийде няма читав змей –

само някакви беззъби –
люпят семки, търсят гъби,
със елеци посред лято
и дори без люспа злато.

Нямат подли намерения,
нямат страшни прегрешения,
нямат крива кула даже.
Принцът как да се докаже?

Без далечни разстояния
и без тежки изпитания
как да си го разпозная –
да се вземем най-накрая

Време ми е да се женя!
Дракона не го е еня.
Бързо времето тече.
Кой ли ще ме отвлече?

Нашата изложба

Всеки, който е бил край мен в последния месец, със сигурност знае, че ходих на курс по рисуване и колко хубаво беше, и какво чудо е сухият пастел!
Благодаря на Тошо Стефанов и на момичетата, и искам пак!

Това са малко снимки от изложбата в края на курса, плюс специална снимка на този пламенен, почти осветителен слон.