Понеделник, 16.08.

Ти не знаеш как готви сестра ми!

Това е най-вкусната и изобилна храна. Цели връзки магданоз, гладки плътни струи зехтин, големи хрускaщи глави лилав лук, един лимон, два лимона, шепа сол, босилек от двора, току-що откъснат домат, розов, семената донесени от България, чесън, лед, ледено бяло вино, миди… Жегата е ужасна, в 8 сутринта градусите вече са 30, но когато, час преди да обядваме, готвенето започне, топлината се променя, става сочна и вкусна, цялата в аромати, и всичко се топи и се смесва, Аргир пече сварените октоподи на скарата навън, месце, пушек, лимони… Нека да спра с това, защото огладнявам само като си мисля!

Гумениса е градче, но галено може да я наричаме и село. Гушната е в планината Пайко. Другото ми вкъщи – тук живее сестра ми от 20 години.

Любимото ми място е терасата горе. Ето тази тераса, позната от римувания sms: “Шумът – от гугутки. Ветрец от коприна. Терасата – с гледка. Етажът – тавански. Половината ден ей така си премина – без грижи, без мисли и даже без бански.” Къщата е на високо и ако седиш на стол, виждаш само планини и много, много небе. Вечер, в този озъбен от жега август, вечер тук е прекрасно. Има много повече звезди, отколкото над Стара Загора, чертаят мрежи прилепите в мрака, край лампичките бръмчат всякакви зузуня (буболечки).

Когато говорим по телефона, Аргир, съпругът на сестра ми, ми казва – ние гледаме мечката (Малката мечка), ако и ти я виждаш, значи сме заедно – направи две крачки и ще дойдеш при нас.

Ето, тук съм! На моменти осъзнавам къде съм, и се чувствам щастлива.

Какво правя? Ям, спя по два пъти на ден, безделнича. Tук ми се обръща толкова много внимание, че даже слънцето лично ми топли водата за къпане.

Почти не се заседявам пред компютъра – нали трябва да се разнообразя. Обаче истината е, че влизам в пощата си около 20 пъти на ден, защото ревнувам “истинския си живот”, това, което правя всеки ден обикновено, усещам го как продължава да се случва и без мен.

Е, в този ред на мисли, почивката е малка и вкусна репетиция за смъртта.

Сутрин по улицата минават продавачи – прясна риба, килими, дини… Викат дрезгаво в мегафоните, все едно в града е спрял цирк (Бенгалски тигри, хималайски мечки, и още какво…). Купуват стари неща, продават нови, все очаквам някой черноок зъл човек да ми предложи нов светилник срещу старата лампа, която като нищо може да се търкаля на тавана, а в нея да спи джин.
Тук впрочем няма таванско помещение, но има килерче под стълбата, тук е приказка…

Сутрин, пак на същата тераса, в небето много бавно се издига балон с хелий, вчера беше мече, днес някое дете е изтървало розов Мики Маус, лети тихо нагоре във въздуха, гъст от слънце. Примигвам, и когато поглеждам – Мики е заминал вече, сигурно в рая на надуваемите геройчета.

Вторник, 17 август, книги и музика

Харесвам гръцките букви. Те са като някакви ексцентрични и високомерни роднини, с които доста си приличаме, но все не можем да се разберем.

Имат си украшения и завъртулки повече от санитарния минимум и се вижда отдалеч, че им липсва скромност. След няколко дни взиране в тях (списания, филми с надписи, крайпътни табели, книги, които държа върху коленете си, защото обичам да държа книги) започвам да откривам формите на буквите навсякъде. В парапетите от ковано желязо, в хитроумния начин, по който керемидите се захващат една за друга и образуват непрекъсната линия на уют и закрила.

С тихо злорадство открих, че гръцките хлапета си пишат на латиница, и вместо Θ (тита) използват 8. И веднага ми дожалява – абе, деца, не си рендосвайте хубавата азбука… Както и да е.

Ползвам гръцки до толкова, че ако внимавам, спокойно следя разговорите, но ако реша, мога да се изключа от тях и само да слушам музиката на езика. Много е сочен и шарен, от време на време хващам във въздуха някоя дума, която се повтаря по-често, и питам какво значи. Това е моята лична лотария, от която ми се падат думи, като: Свикнах. Издържам. Ляво. Познат. Мелтем – вятърът, който прави вълнение в Бяло море.

Като се замисля, доста мълча тези дни, и сега ми се струва, че от устните на хората капят стихотворения, но аз не ги разбирам. Или от жегата нещо…

Тук освен вкусната храна и сладкия сън, ми се отвори и глътка за четене. За два следобеда прочетох „Свят за изпиване“ на Ясен Атанасов, и сега не чета нищо, защото не искам да излизам от историята й още. След „Hash oil“ на Момчил Николов тази е втората книга за лятото, която така ме радва. Много съм впечатлена колко работа е свършена, за да се получи приказката, с всичките й тайни, изненади, начала и свършеци. Е, отклоненията ми дойдоха малко в повече, но сигурно би било трудно да ги пожертва човек, а плътното им изобилие те държи през цялото време.

Книга като смокините, които Аргир ходи да набере следобед, докато ние спим в жегата – отвън хладно зелени, а вътре лепкави и сладки, като разтопен захаросан асфалт, алени и златни.

А сега най-хубавото:

Снощи имаше концерт на цигaнския оркестър, гордостта на Гумениса!

Значи: около 50 цигани с бели ризи свирят, та се късат – тромпети, кларинети, имам чувство, че цялата музика блести и мята светкавици. Тежка, бавна, а високите тонове ме докосват така, все едно знаят защо ми е мъчно. Маси и столове на плoщада, почти едни върху други, малки бебета спят в ръцете на майките си, баби с прически и дядовци с костюми, момиченца, по-красиви от куклите си, млади хора… а циганите свирят! На масата се завързва спор дали тази музика е гръцка, българска или македонска, но аз не обръщам внимание – то е все едно да режеш вода с нож – ножът минава, а водите се затварят след него и пак се смесват. Има едни хора, които свирят страхотно, извън себе си, и други, които ги слушат с душа и тяло. За пръв път виждам спонтанно да се завърти хоро, съвсем нашенско. Питам – защо играят само жени? Отговорът – мъжете им сега се радват и се гордеят. На мене ми е щастливо-тъжно, музиката става все по-бърза, аз се пресищам и започвам едновременно да оглушавам и да губя интерес.

Прибираме се към 1 през нощта, на тихо, вкъщи.

Сряда, 18.08, Бива ли магьосник да удря майка по главата

Нощем гледката към планината е особено красива, светлинките на селата насреща блещукат като украшения, а аз много обичам украшенията , както всяка сврака. Виждат се фаровете на колите и моторите, които пътуват за Грива, Кaрпи, Кастенари, Ливадиа…

От терасата се вижда и новото гробище.

Има един страхотен разказ на Ъпдайк, „Бива ли магьосник да удря майка по главата“. И аз така се питам, бива ли да приказвам за гробища насред искрящото лято. Това ми е в ума тия дни, и се повтаря, така че…

Преди месец ходих на гробищата в Стара Загора – без повод, слава богу, а така, да наобиколя нашите, баба ми и дядо ми. Не може да се влезе! Трева до раменете, и нямам предвид на нашите гробове (това звучи добре), а изобщо в гробищния парк (парк – това също звучи добре). Зловещо и опасно, има кучета, със сигурност има и змии, сухи треви, готови да пламнат като свещи, и цялото това тържество на дивия живот никак не ми се видя утешително. Да бях човек на място, щях да отида в общината и да се боря за правото си на свободен достъп до гробищата (чудесно), ама…

В Гумениса е много по-различно. Първо, гробовете са един до друг, без разстояние помежду им, искрящо бял мрамор покрива всичко, чисто е като в бяла аптека. Красиви крещящи пластмасови цветя, кичозни позлатени статуи, фенери, свещници… всичко това в двора на църквата. Винаги през ума ми минава мисълта, че щом са толкова на гъсто, покойниците трабва да се обръщат на другата страна едновременно, по даден знак, както се обръщаха в съня си децата в „Питър Пан“.

Сега, може би от една година, има и нови гробища. Виждат се от моята тераса. Има едни специални свещи, които се продават, големи, в червени пластмасови опаковки. Mожеш да си купиш свещ, която ще гори без прекъсване и без опасност да направи пожар – за един ден, за три дни, сигурно има и за повече време. Никой няма да ги открадне или да ги угаси. Нощем от терасата виждам как блещукат като малък червен квартал.

Все се сещам за даскал Ботьо Петков, за историите, които Захарий Стоянов разказва за него, и по-точно за това, как водил битка в общината на Калофер, да преместят гробищата, защото сеели зарази.

„Отдавна той водил борба с местните първенци, със суеверните понятия и предразсъдъци за изваждането селските гробища далеч от селото, които били в дворовете на черковите и манастирите и вредата на които е позната. Опозицията била силна. Най-после сполучва не без революция, особено от страната на жените, които в тоя случай са най-чувствителните и най-рутинните. Ново жилище за покойниците било избрано на мястото, називаемо Лила, на северна страна от селото. Да се случи да умре наскоро виновникът на тая реформа, и най-напред него да погребат там! Суеверният женски, а особено бабешки мир тържествувал в своите веривания.

– Видите ли? И господ не го стърпя, загдето той се подигра с душите на нашите умрели бащи и майки! – говорели те. – Нека сега го мъчат дяволите на поляната, сам-самненичък като вапир.“

Аз не съм туристка на почивка в Гърция, аз живея тук. Имам любим човек, който почива в двора на църквата, баба Катерина, майката на Аргир. Мисля, че това, по някакъв начин, ме прави местна.

Четвъртък, 19.08, Време, скорост, път.

Гледам се в огледалото, изглеждам намръщена – очите ми са недоспали и клепачите ми тежат. По това се познава времето – по лицето ми.

Но много повече – по децата. Имам си двама племенника и един син. Когато си мисля за времето, когато бяха малки, усещането ми е, все едно съм магьосник и по раменете ми са накацали гълъби.

Когато виждаш едно дете веднъж или два пъти годишно, всеки път трябва да се запознавате наново. От мънички магьоснически зайчета племенниците ми са се превърнали в двуметрови мъже. Кога станах толкова дребна…

Вече не искат да играем заедно и да им разказвам приказки. Карат мотори, взимат колата на баща си, излизат нощем, прибират се сутрин… Може би защото не съм минала през целия процес на израстването им и ми се губят някои стъпки, тази тяхна независимост ме втрещява.

Моето момче е по-малко. (Да бе, малко, на 15 години. Като си помисля аз какви съм ги вършила, когато бях на 15…) Няма си брат или сестра и братовчедите му са му братчета. Съвестно ми е, че той няма нещо, което аз съм имам – сестра.

Впрочем, засега. Кой знае…

Продължава да е горещо и кака ми казва рецепта как да се почувствам по-добре: затваряш очи и си представяш, че е зима, навън всичко е затрупано със сняг, а парното работи, огънят в камината гори, и е толкова приятно топло…

Не знам кога минаха 8 дни – отново по въпроса за времето. Никак не ми се тръгва от тук! Ще пътуваме през нощта и дано проспим пътя. Искам да бъда там, където съм. Когато се преместя, отново искам да съм там, където съм.

Самотно ми е. Явно го нося със себе си навсякъде. Вече толкова съм свикнала с това чувство, че усещам  как влизам в него като в ръкавица, или то влиза в мен? Знам как мирише думата „самота“, както познавам миризмата на аналгина, след като веднъж пих твърде много аналгини заради болен зъб.

Как може да ми е самотно, като съм си с любимите хора? Аз казах „Самотно ми е“, не „Логично ми е“.

И за каква самота може да става дума, щом има с кого да си говоря, един прекрасен човек, умен, нежен, чувствителен и досетлив – аз, която пиша дневник!

Изписала съм безброй тетрадки, кашони тетрадки, в пред-компютърната епоха.

Писането на дневник те прави открит и беззащитен като коремче на малко кученце. Обаче – нека. Трябва да се свиква – не е ли това най-естественото човешко състояние?

И ми е мъчно, че заминаваме, и то много, а в ума си вече съм в България, в Раднево. Чакат ме в психиатрията (тaм работя, да не си помислиш нещо друго).

Но това – утре.

Петък, 20.08, Слънчевата страна на улицата

Пътувахме цяла нощ, към 7 сутринта си бях вкъщи. В 8 – преоблечена и разкрасена – отново на автогарата, в маршрутката към Раднево.
Вече почти три години изминавам този път, обикновено във вторник и четвъртък. Слизам в началото на града и вървя около два километра до психиатрията.

Минавам край къщи с дворове, джавкащи кутрета, зеленина и цветя. Тук има кокошки и аз ги храня с бисквити; котки и котенца, а после, като отивам към автогарата, може да срещна кон, крава или даже свободно скитащо прасе, вероятно щастливо.
В болницата има театър и работата ми е да поставям пиеси там, а актьори са пациентите, които имат желание и възможност. Понякога казвам, че работя като домашен любимец – отивам да ми се порадват. Да ги разсмея. Да се видят през моите очи – не като болни хора, а като най-сърцатите, талантливи и храбри артисти, които познавам.

В момента репетираме една италианска комедия, „Червени рози” на Алдо Бенедети. Когато се чудех кое да бъде следващото ни заглавие, внезапно си спомних, че преди двайсет-трийсет години, в една почивна станция в Созопол, съм гледала тази пиеса. Сетих се само за името й, все едно някой ми го подшушна. Търсих я къде ли не, накрая я намерих в Нова Загора, гугъл ми каза, че преди години е поставяна там. Хванах влака, отидох в читалището, един много любезен чичко я изрови от желязната каса, в която пазят пиесите си, и ми даде да я копирам. Тя пък се оказа наистина смешна, весела и много подходяща за нас!

Това лято не ни върви много добре работата, актьорите ми не се чувстват много добре, ту един се влошава, ту друг – но то не е, защото играят или защото не играят в театъра, болестите им са такива, че ту разхлабват хватката си, ту ги сграбчват отново.

В психиатрията има около 500 легла, а в моя театър участват двайсетина човека, но дори на един да помогнеш да се почувства по-добре, поне за малко, все е нещо.

Винаги бързам да отида там, посрещат ме с радост, мъжете ми целуват ръка, аз правя комплименти на всички. Никого не питам защо е тук, ако някой иска – може да ми каже. Аз не държа да знам, ние сме колеги в театъра, това е достатъчно.

Доктор Толев все ми казва – Мария, ти вървиш по слънчевата страна на улицата, занаятът ти е такъв.

Когато мина през портала и навляза в парка, забързвам крачка и още от далеч се усмихвам, а сърцето ми разцъфтява, като в онези филмчета, в които с хилядократно ускорение се вижда как се разлистват цветята, как зреят плодовете, как слънцето плува в небето.

Първата новина, която научавам след отсъствието ми от 9 дни, е, че вчера приятелят на една от актрисите ми, също пациент в болницата, се е обесил.

Сърцето ми прецъфтява и окапва, обаче работата трябва да върви, влизаме в театралния салон, четем пиесата, някои си знаят целия текст, други още го сричат, а вече е време да стъпим на сцената, всички се смеем, освен когато някой се разплаче.

Минаваме текста само веднъж и аз тръгвам към автогарата, умирам за сън, умирам за сън, умирам.

Събота, 21.08, Dolce far niente

Аз мълчаливо подреждам своите женски ризи, своите женски надежди, своите женски капризи…

Харесвам реда.

Има една теория, според която бръмбарите в главата от време на време се преуморяват от ажиотажа там вътре, и тогава имат нужда от класическа живопис, хармония и тишина.

Когато ме споходи подреждащата муза, мога да разпределя дрехите в гардероба по цветове, а книгите – по жанрове и теми, да отделя пръстените от обиците, и средно големи планини мога да местя. Но за музата днес също е събота и тя сигурно си почива, стои до прозореца и наблюдава минувачите със зелените си мокри очи.

В Гърция прекарах най-умиротворяващия час, когато заедно с дядо Нико, без да говорим за нищо, изчистихме и навързахме на китки една маса пресен магданоз.

А на пазара в събота под сергиите се търкаляха прозрачни круши, яркоцветни чушки, сливи, домати, и аз като един Монк посягах да ги вдигам, упорито, докато не видях, че те са навсякъде, просто така. Има! Ако се очаква да кажа нещо за кризата в Гърция – не съм аз човекът, тези неща не ги разбирам.

И ето, днес е събота като по учебник, нямам нищо за правене.

Преди да замина, бях купила лавандула от пазара, три букетчета за лев, шест за два. Една мила продавачка в магазина за пердета се съгласи да ми отреже 30 сантиметра от най-розово-лилавото перде. Днес им дойде редът – нарязах плата на квадрати, обгорих ги по краищата над пламъка на една свещ, за да не се мъча с подгъви, и във всеки квадрат сложих по малко лавандула. Вързах ги с панделка и станаха чудни бонбонени пакетчета за гардеробите и за под възглавницата. Лавандулата прави съня хубав, ще сънувам лилави сънища. Поне ще опитам.

Ей такъв ден е. Лавандулов. Топъл, сладък, разтопен, летен ден, един от тия, чувстваш го предназначен да се маже на филия, бавничко да се яде, да остане вътре в тебе, топлинка да ти даде, меден, восъчен и хлебен.

Ден, в който се възстановявам, приглаждам си перушината, подреждам си мислите. Мога да почета. Вече ми се събраха няколко книги, които съм купила, а още не съм ги разгръщала дори – ово е стандарт.

Мога да ям праскова.
Мога да си лежа и да гледам как в далечината пръстите на краката ми шават.

Мога даже да не допиша това.

Лека…

Неделя, 22 август, Благодаря на майка си и прочие.

Как се забърках в това с дневника?

Съблазни ме великолепната компания на другите автори, ето я истината.

Иначе да ти пиша дълги редове, ден след ден, публично…

Ама не, нямаше да съм аз, да ме уважат с покана, а пък аз да викам – не, не!

Исках да разказвам смешки и да забавлявам хората, но май не ми се случи, както го бях намислила.

Отиде ми по дяволите ухиленият имидж.

Добре, че седмицата има седем дни, а не повече. Ако бяха повече, думата „седмица” нямаше да е подходяща.

Някъде може и да пресолих манджата, другаде със сигурност има повече лъжички захар, отколкото е разумно. Няма действие, разсъжденията са повече, отколкото бих прочела, и съответно – отколкото бих си позволила да напиша другаде, освен в дневник.

Да го кажа за пети път: повече.

Лятно време – как да се движиш, за къде да бързаш.

Денят започва с дълбокомислени разсъждения в леглото. После чаша вода, чаша кафе –пред компютъра, разбира се – обикалям си нивките, надниквам на любимите си места. Решавам какво ще сготвя. Не можах да спя и тази нощ, май съм купила лавандула, която не работи. Може би следобед ще поспя.

Има изгледи утре да отида до морето, и да остана там до сряда. Докато не се потопя във водата, ще го смятам само за възможност.

Когато говорим за нещо много желано, дали го предизвикваме да се случи, или го изхабяваме с думите си и то ни заобикаля?

Говоренето за нещата не изземва ли част от живеенето им?

Искам да съм дума. И никой да не ме знае.