Отзиви за „Как спрях да крада“

cover1

В Книговодителя. Благодаря!

Едно интервю в бнт2 в Пловдив: https://www.bnt.bg/bg/a/prviyat-sbornik-razkazi-na-poetesata-mariya-doneva-s-premiera-v-plovdiv

Дневникът на един книжен тигър: Слънчеви лъчи и чудеса в „Как спрях да крада”
Как спрях да крада“ е едно от най-очарователните четива, които прочетох тази година. Това е поезия в проза, това са тихи, уютни, понякога безкрайно забавни или напротив нетърпимо тъжни стихове, които разказват… Разказват за малките неща. За старата баба. За рибата, която иска да бъде украшение сред хлъзгавите водорасли. За пиперката Паунка…

Не се шегувам, пиперката Паунка наистина е героиня на Мария Донева – една от най-забавните героини, която ме разсмя до сълзи. А в тези разкази присъстват какви ли не!  Забавни, на моменти дори чудновати, нереални герои, които ще ви разсмеят от сърце. Авторката ще ви поведе на безкрайно пътуване с влак, в който котаракът Спиридон ще излови всички мишки, ей така, от инат, да не остави за вас; ще ви хване за ръка, за да помечтаете заедно. Защото Мария Донева знае как да мечтае. Как да пише за мечтите.

Христо Блажев в Книголандия: 
За едни хоризонтални стихове и лято сред зимата иде реч
Ех, тая лудетина Мария Донева, тая поспряла се за малко стремителна енергия, която прелива между частица и вълна, за да обърква не само учените глави, но и всички, които са попаднали в гравитационния обсег на таланта ѝ. Всички сме чели нейни стихове – знаем или не, защото изникват от какви ли не кътчета, оня ден и в хладилника намерих един такъв крехък стих, няма шега, било му по-топло, отколкото навън, видиш ли.

Разкази-хайку… има ли такива? Ако няма, Донева ги въвежда в “Как спрях да крада”. Да, сричките варират, но не с много, кратки, наситени, приплъзващи се като слънчеви лъчи през листака през лятото. Повечето игриви и забавни, някои меланхолични и вглъбени – едни леко удължени стихове, разлати по хоризонтала, а Мария е оставила да си почине любимата ѝ рима, както и най-смелия рицар понякога оставя меча настрана. А какви имена се прескачат – Томинка Гук, Еуфония Фотографска, Дългопръст Нощник, пингвинът Галилей… чудновати, забавни, луди герои, героини и геройчета се прескачат и търсят своето място под слънцето.
А то наднича от почти всеки разказ – къс лято е тоя сборник, появил се да ни припомни, че макар зимата едва да почва, ще свърши. И после никога вече няма да има зима, ако зависи от Мария. И много модерни приказки, с поука, без поука и на сполука се крият зад тая сврака, веща в древното изкуство на балансирането върху малина.
И като казах приказки… страници 32 и 33. Братя Грим палачинки да ядат. Пък.

 

Красимира Лекова, библиотека „Родина“, Стара Загора:
Упражнения по стил или какво си мислим, когато четем Мария Донева
Както обикновено по това време на годината ние, библиотекарите в библиотека „Родина“, книжарите в книжарница „Приятели“, издателите от ИК „Жанет 45“ и всички читатели, почитатели и най-читатели, си чакаме новата книга от Мария Донева. И всяка година получаваме доза чисти и меки рими. Прибираме се, обуваме си топлите розови пантофи, правим си чаша чай и потъваме в тях. В римите, не в пантофите. Знаете как e. Тази година обаче Мария реши да ни изненада с разкази. И сега хем се правим на изненадани, защото за излюпването на новата й книга бяхме подготвени, а и всъщност те са си поезия – поезията на Мария Донева, хем наистина сме изненадани и очаровани.
Мария само наужким пише майсторски къси разкази, а иначе рисува картини от един и същ поетичен акварелен свят. Нека да са притчи за възрастни деца, търсещи смисли, както смята журналистката Виолета Симеонова. Веднага се съгласяваме и с колежката й Веселина Седларска, че само Мария може да накара думите така да искрят. Те наистина светят в меките пастелни цветове от акварелна палитра или пък от тази на Ван Гог. Всяка една дума би могла да се оцвети различно като разредите боичката с малко вода, капка сълза и щипка смях, но само Мария знае точните алхимични пропорции и прави от тях злато. Разказите й светят още в червено, синьо, жълто, лилаво и изумрудено зелено и дори сивото в най-сивия разказ „Торнадо“ е едно надеждно сиво. На пипане всички те са меки като оплетени от естествена вълна.
Книгата „Как спрях да крада“ събира 40 картини. Едни са забавни, втори са романтични, а трети – само привидно тъжни. Светът често е обърнат с краката нагоре, но си е все същият обичлив и топъл свят от стиховете на Мария. Населен е с много готини геройчета, треви, риби, жаби, момичета, фамилни издънки и твърде много чудни бабички, които крият скелета на Хемингуей в гардероба. А какви имена имат – с тях можеш да си правиш упражнения по дикция. Например, ако повторите десет пъти Дългопръст Нощник, Еуфония Фотографска, Дългопръст Нощник, Еуфония Фотографска, Дългопръст Нощник… и вече можете да се замислите за кариера в киното.
Само в света на „Как спрях да крада“ можете да чуете какво си мислят напусната от хората си къща, градска пощенска кутия, която само веднъж е видяла звездите или торнадо, преживяло катарзис. Тук и само тук е възможно ловците от картина на Брьогел да прескачат нощем да се постоплят в картина на гореспоменатия Ван Гог.
Има разкази за всякакви вкусове, сортове и породи – за почитателите на антиутопии, за фенове на черната комедия и за поклонници на авангардизма. Някои бабички от разказите на Мария сякаш са роднини по съребрена линия с руските бабички на Даниил Хармс. От някои разкази звучи и музика – тих шансон, лек френски джаз, упражнения по стил с Реймон Кьоно или Борис Виан.
Специално за програмата по литература за пети клас, а ние разполагаме с изобилие от ученици в библиотеката, има истории, които запращат към древните митове за вечния пътешественик. У Мария обаче морякът е заседнал в плитчините край топлата кухня на Томинка Гук и сам не знае защо тъгува, докато гледа вечер към хоризонта. Може би вижда пингвина Галилей и тайно би искал също като него да отплава по широкия свят и към световната сцена върху буца лед.
Ако позволите още едно образователно отклонение, системата за обучение по изобразително изкуство оценява лошо детските рисунки, в които най-общо земята не е плоска и зелена, небето не е синьо, а слънцето не е жълто и не виси най-канонично в горния десен ъгъл. Сега просто ще им подарим книгата на Мария да видят те как се оцветява свят.
Някои истински истории може би ще ви подтикнат да подарите книгата на определени роднини, които смятат, че любовта минава през стомаха. Да четат и да разберат най-сетне, че не, не минава оттам, това с палачинките сутрин в неделя изобщо не е вярно и не бива да се стреля с тях по хора, особено по малки такива.
Мария знае как точно да дръпне струните, с много чувство за хумор да смеси различни реалности, пространства, времена и еднорози, да доведе смисъла до абсурд и да мине отвъд него. Гаргата, която й се получава е жестока и като порасна искам да съм като нея. Това, което е сигурно, е, че след като прочетете разказите на Мария ще ги препрочетете, три-прочетете, четири-прочетете и ще ги подарявате за Коледа. Хубаво е да се знае също, че дори за кривата пиперка Паунка някъде има един Исперих, който би и гризнал дръжчицата. С любов.

 

Сийка Чолакова в „Какво четеш“:
„Как спрях да крада“ и „Тя се наслаждава на дъжда“ – Мария Донева. Разкази и поезия.
Фейсбук услужливо ми напомни, че днес имаме годишнина от приятелството ни и реших да споделя впечатления, които трупах цяла година,откакто я „открих“. Защото не съм спирала да чета всяко ново стихотворение или разказ в блога й. Тъй че оставаше само да си взема книгите, за да ги прегръщам, благодарна за това,че се разхождам в моя си (неин) свят, стъпвайки в облаци от захарен памук и пух, но често с остри камъчета под тях, които ми убиват и лекичко драскат душата ми, за да ми напомнят, че съм жива.
Стиховете на Мария са това, което бих написала, ако можех да бъда поет и това, което чувствам с костния си мозък даже. За мен са като онази вълшебна играчка от детството, в която гледаш с едното око, а с другото мижиш, за да виждаш по- добре пъстрите картинки вътре. Как се казваше? Калейдоскоп? Цветове ярки, сияещи, цветове мъгливи, ако „случайно“ ти се насълзи окото от взиране. Виждам едно „Рошаво Лято, на което не му е приятно да говорим, че си отива, което се стича като сок от праскова по лакътя, което гледа смешните палци на краката си, целува се тайно на плажа и не помни. Синя есен, която кара звездите да газят в тиня, а ако е лилава – луната се превръща в… крава…. 🙂 Виждам дъга, пришита с борова игличка, и объл топъл камък, на който да седна, под който да легна… Виждам тъга, която ме жили като оса и тишина с прозрачни копита и муцуна, която идва,з а да я целуна. И гърбът, главата,сянката ми ме боли, дъхът ми също, защото чакам Някого – да ме погали… Виждам и любов ненужна, остаряла, която се загръща с лист от книга, и се превръща в стихотворение… Виждам…. 
Виждам, че се опитвам да правя преразказ на поезия. 😦 Но как се превръща поезия в проза… ?
Май от книгата „Как спрях да крада“ разбрах. За себе си реших, че са импресии, не разкази. Защото след всеки разказ оставамс чувството, че въпреки че „героите и събитията са измислени“, те са по действителен случай. Моят случай. И са повече чувства, отколкото случки.
Гаргичката Евелина ми е любима, вещицата Еуфония Фотографска също. Еднорогът – ех… колко отдавна го изгубих… В приют за дракони била ли съм изобщо? Мкобо, пингвинът Галилей, Гинко и Детелина, котаракът Спиридон…. 
За да не си и помислям,че мога да я вкарам в калъп, в графа „романтична вълшебна фея“, Мария ме цапардоса здраво и със замах с разказа „За няколко палачинки повече“. Буквално ме застреля. А на „Как спрях да крада“ се смях истерично. 
П.С. Ще пусна в коментар няколко любими мои стихове. Четенето е на ваша отговорност. За мен влюбването беше неизбежно.
П.С.2 Ако вие имате любими стихове от Мария Донева, ще се радвамда ги споделите в коментар.

Виолета Симеонова във Фейсбук:
Дао-то на Мария
Мария Донева е написала нова книга – с малки разкази. “Как спрях да крада”.
Създала е скъпоценност. Всеки текст е вълшебен. Говорим за топлина, нежност, красота, защото тя Мария освен красота не може да прави друго. Историите хем са притчи, хем абсурди. Зависи каква е личната ви честота, според мен.
Ще трябва да ми повярвате. Приказна е книгата й. Божествена.
Аз се разпознах първо като една Поли-Пролет, която търси някой, дето като я види, веднага ще го познае и ще усети, че я е знаел и обичал цял живот.
А, и като една жаба.
И като совата бих искала да завърша.
Нейсе, ще разберете като ви дойде времето.
Книгата е събирател. На смисли.
Сещате ли се като писах, че една книга да трябва да купите тази година, “Чамкория” трябва да е?
Поправям се. Ще ви трябва и втора. Малките магии на Мария.
П.с. Дадох я на Никола. Той също вече прочете пет малки истории. Лично си хареса най-много Торнадото, дето се притеснило да не им изтрие сивотата на сивия свят.
Мисля, че ме разбрахте.
Това е книга без възраст за мечтаещи и порастнали (или остарели) деца. И за децата им, които трябва да растат.

 

Елка Стоянова:
Разкази, РАЗКАЗИ  от Мария Донева, която всички смятаме за синоним на поезия.  И то какви разкази! По-хубави от поезията и, по-силни от поезията и, по-сърдечни от поезията и, по- Мария, най- Мария! И когато ги прочетете, ще разберете няколко неща.
Първо ще се изненадате от това, че тия разкази, тъй приятно кратки и приятно пълни със съдържание и емоция, са като приказкотерапия (има такова нещо!) за върастни – да, тия разкази са спешно нужни и належащи за някои родители, за някои деца, за някои баби и за някои внуци. Ще ви е малко гузно, малко тъжно, много мило и изцяло познато това, което витае в главите на героите, независимо дали имат крака, листа или лапи.
И после ще си кажете – ехе, че тя Мария е малко нещо и малко в повече от Светослав Минков, хехе. Но после пък ще се поправите – чакай, чакай, Мария има нещо много, много съществено, което я отличава  от него – тя може да бъде по женски мека с думи и чувства, по майчински опрощаваща със същества и случки, по детски непокорна във фантазиите си и по типично неин, мариядоневски начин талантлива.
И после ще препрочетете разказите, защото това е неизбежно – не можеш само да си близнеш от бонбона, трябва да го оставиш да се разтопи на езика и дълго да го вкусваш. И след това второ, четвърто прочитане, пак ще си кажете – ами да, така е, някои риби и гарги имат повече сърце и мозък от някои хора. Но пък някои хора имат повече обич, копнежи и тъга от някои жирафи. И ще ви е малко тъжно на места, но на повечето ще ви е весело.
Но най-важното е да усетите написаното между редовете – Светът  е пълен с любов и има нужда да го казва постоянно, и дори да не чувате шепота му, четете по устните, листата, очите, муцуните около вас: «обичам, обичаме, обичайте». А може точно в този момент да казва «мечтая, мечтаем, мечтайте». Или пък някоя друга дума – например „смелост“, или пък „пътуване“, или „израстване“, или „прошка“, или „постоянство“, или… 
На мен ми прошепна «Мария разбира Живота и му прощава в няколко думи».
О, забравих нещо МНОГО ВАЖНО! Ако ви се краде, трябва да  внимавате да не забременеете.“