Оля Стоянова, „Истории за птици, вещици и еднорози“ в kultura.bg: 

„Живея в подчертано тих квартал. Обикновено призори тук крещят само славеи, сигурно се прибират пияни и жените им не ги пускат в гнездата“, така започва един от разказите в сборника „Как спрях да крада“ на Мария Донева. А наличието на птици със семейни проблеми в тази книга не е някакво изключение, а по-скоро правило.

Защото тук се подвизава още гаргата Евелина, която пие кафе в една разпадаща се хралупа в един сух чинар, но също и птица с математически талант, която още докато е в яйцето, си свети с фенерче и пише по вътрешните стени на черупката дълги и сложни математически формули. А след като се излюпва установява, че вече е по силите ѝ с един поглед да разбере колко са листата на дадено дърво и с каква средна скорост ги разлюлява вятърът…

Освен странни птици, тук има и змейове, еднорози, джуджета, вещици, котки, баби, дракони, костенурки и жаби. Въобще – странни и непредсказуеми са героите в кратките разкази на Мария Донева. Необикновени, все едно са излезли от сборници с вълшебни приказки или от някакъв пъстър свят, пълен с парадокси и изключения.

Логично е човек да си помисли, че това са разкази за деца, но не е така. Това са разкази за възрастни, които не се съпротивляват на фантазията, пък и не се сърдят, че тези истории не са разказани съвсем по правилата – започват внезапно и свършват внезапно, все едно да ни демонстрират, че тук нищо не е такова, каквото трябва да бъде. Или такова, с каквото сме свикнали.

И веднага давам пример с разказа „Ангелчето Пантелей“:

„Ангелчето Пантелей подсмъркна два пъти и обърса носа си с крило. 
Крилото беше сивкаво, тук-таме подсилено с кокоша перушина и анкерпласт. Крайчетата му бяха оръфани, все едно някой ги е дъвкал. От вътрешната му страна с химикалка беше написано Heavy Metal, Metallica и „Обичам Ваня“. 
На всичкото отгоре крилата му бяха поне три номера по-големи от необходимото.“

Очевидно е, че Мария Донева отдава почит е играещия човек по Йохан Хьойзинха. Същият Хьойзинха, който твърди, че ако се вгледаме в основите на всяко нашето познание, всичко ще ни заприлича на детска игра – и лекуването на хора, и строенето на къщи, и писането на математически формули, и съчиняването на истории. Ето в тази книга за възрастни има покана за игра, цвят и радост. Но в същото време има и дълбоки пластове – има уловки, ирония и скрити цитати, които децата, например, не е сигурно, че ще уловят.

Като историята за старицата от разказа „Моята прекрасна баба“, от която дори собствените ѝ внуци се гнусят – от старостта, от вехториите, от праха. Но пък тя крие сред старите боклуци в жилището си не само спомени от бурната си младост, но дори скелета на Хемингуей.

Между другото – можем да сравняваме историите тук с играта в „Упражнения по стил“, на Реймон Кьоно, например, но разказите на Мария Донева ми се струват най-близки с една друга книга, която излезе наскоро – „Тая земя, оная земя“ на Иванка Могилска. Само някакви месеци ги делят тези два сборника с разкази, но и в двете има и поезия, и игра.

 

Интервю в ТВ Загора на 22.01.18

http://zagoranews.bg/2018/01/22/22-01-2018%D0%B3-%D1%81%D1%83%D1%82%D1%80%D0%B8%D0%BD-%D1%81-%D0%BD%D0%B0%D1%81-2-%D1%87%D0%B0%D1%81%D1%82-%D0%B7%D0%B0-%D0%BA%D0%BD%D0%B8%D0%B3%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B8-%D1%85%D0%BE%D1%80%D0%B0/

 

Кремена Михайлова в goodreads:

„Светът е шарен.“ Такъв е и сборникът на Мария Донева. Мога да го нарека и Цветко или Живко – няма сивота (с едно изключение!;)) и скука с него. Сериозно-закачлив.
Романтиката и мечтанията са приятни (дори за дървета и други същества).
Бабите ме стряскат (не са беззащитни като при Хармс).
Животните пò биват („Евелина е гарга.“).
Растенията също („Паунка беше пиперка.“).
Разказите „Да“, „Излез от картината!“ и „Пингвинът Галилей“ са ми любими. Разбира се и други смешливи, плачливи, бодливи и неопределими.
Не мога да кажа, че по равни третинки героите са хора, растения и животни, но горе-долу е така и има от всичко, не само тези три (не)земни групи (появяват се духчета и понеделници например). А двойките са от рода на „От Сряда до Понеделник“, „Гинко и Детелина“.
Идеална книга като за 31.12.!
„Или ще тръгне, а аз няма да съм казала да, и ще кажа постепенно, когато не внимавам, когато умът ми спи, а очите ми са опиянени от нещо красиво.“
„Бабите и жабите си разказваха клюки, невалидни от 35 години, но не се слушаха взаимно и така поддържаха интереса си едни към други.“
„А той е толкова свидлив, толкова се страхува да не каже и една дума в повече, да не обещае нещо, да не се обвърже някак.“
„Тези жени… така се раждат, готови да ти завъртят листата.“
„Спайк твърди, че те имали интелект, макар че аз лично не го вярвам, разбира се.“
„Искам да си разкопчая адреса, да смъкна от себе си града, да стъпча пътя в краката си, да се нося дълги, празни часове по реката, да не откъсвам поглед от залеза няколко вечери поред по цял час, до последния розов отблясък върху водите, да спя, да не спя, да заспивам в странни часове. Да меря чужди градове като в магазин за втора употреба, достъпни, пъстри, без да е задължително да ги зема със себе си, столиците да ми стоят добре, пристанищата да са ми удобни селата да ми стават. Когато се уморим – да спираме, в горещ следобед чаршафите да са идеално гладки, на здрачаване безпокойството да ме задушава, да минава, да.“

 

На гости на Кармен Манукян предколедно в Нощен Хоризонт:

 

Марин Бодаков в колонката „Ходене по буквите“, в коледния брой на вестник „Култура“:

 

 

Едно веселичко интервю в „Под моста“: Предколедно с Мария Донева и вълшебните ѝ думи

 

 ВЕРОНИКА БЕЛЧЕВААААААА

 

Емилия Илиева, „Как спрях да крада“ от Мария Донева – първи мисли в проза : 

Мария Донева не пише книги със стихове. Самата тя е дишаща, ходеща и усмихваща се поезия. Мисли красиво, говори красиво и гледа света през невидими красиви стъкла. Но те в никакъв случай не са розови, просто някак красивото необяснимо избликва от неподозирани кътчета. Спотайва се в мъглите, чака като стопаджия покрай пътя, живее във всеки месец от календара , в бръчките на усмихната баба или на скътано, в малките детски чорапчета. Сигурна съм, дори вярвам, че е така, тъй като едва ли може да опишеш свят, без сам да го изпитваш, поглъщаш и преживяваш ежесекундно.

И някъде в този обаятелен свят изгрява „Как спрях да крада“ (изд. „Жанет 45“, 2017) . Грее, свети и пръска топлина съвсем като смелите първи пролетни лъчи на слънцето, което изтрива спомена за мълчаливото, подпухнало небе на зимата. Такъв е новият книжен дом за поетичните мисли на Мария Донева, в който обаче домоуправител е прозата. „Как спрях да крада“ е дебют за поетесата, в който тя за пръв път си дава свободата да обърне временно гръб на поезията. Няма да излъжа, ако споделя, че изпитах тиха тревога като за тежкоболен. Каква щеше да е съдбата на нейната поезия? Има ли надежда да оцелее?

Диагнозата беше поставена на 16 декември 2017 г. – денят на представянето на сборника с разкази в литературен клуб „Перото“. Най-важното – ще живее! Мария Донева успокои страстите, като разкри, че разказите са се раждали постепенно в течение на последните десет години и ни обеща, че няма да спре да пише поезия, доколкото това зависи от нея самата. Колкото до нас, читателите, ние помним и се надяваме!

Историите в „Как спрях да крада“ са скромни – изграждат своето пъстро битие, настанени в жилищата си от по три – четири страници. Разказват ни за живота, но не за този на човека. За него все слушаме, твърде много е изписано, а все така малко научаваме. Разказите са за други животи, други терзания и все пак, някак съвсем наши по усещане. Срещаме се с любовта не пиперката Паунка, житейските несгоди на едно джудже ерген, съкровените мечти на жабата Стоянка, семейните страхове на двойка крокодили и сутрешните ритуали на една гарга. Усмихваме се, вълнуваме се, оставаме шокирани , замисляме се.

„Как спрях да крада“ е от онези книги, които поглъщаш лист по лист, смееш се, четеш ги на приятел, и пак се смееш. Тя си тече, а на теб ти е леко – в душата, а и в мислите, също. И едва когато следващата страница се окаже задната корица, а книгата се пренесе на рафта в библиотеката, я осъзнаваш. В нея цъфти животът и ухае на истини. Без философски трактати, сложни дефиниции и помпозни термини, без строга претенция за поучителност, но смислена и ценна.

Впечатление прави, че Мария Донева в разказите е една по-различна Мария Донева. Лиричността я има, описателна е и живописна, но сякаш има и нещо друго. Може би една по-директна, реална, навярно с нотки на безсилие пред безспирното време, представа за света. Тя превръща младежкия порив в безмълвно примирение, забелязва самотата, неосъществимите, но вечни мечти, разочарованието. Води борби, които понякога остават в тайна дори за нас самите.

Напук, „Как спрях да крада“  ни подтиква към кражба – на мигове, които да превърнем в спомени, за да се връщаме към тях, когато нещо в нас проговори езика на самотата и носталгията. Открадваме си и от мъдростта, спотайваща се в думите, от куража на смелите мечтатели, и от любовта и отдадеността, изграждащи сетивното в нас. И докато Мария Донева пише своите истории, за да вдъхне живот на често забравяните, едва забележими  наши спътници. Ние – хората, четем и се отдаваме на литературата, за да разберем света. Защото както сама Мария Донева каза на премиерата: „Изкуството не позволява човечеството да се разпадне на отделни хора“.

Силвия Недкова, преглед на литературната 2017:

В Книговодителя.

Едно интервю в бнт2 в Пловдив: https://www.bnt.bg/bg/a/prviyat-sbornik-razkazi-na-poetesata-mariya-doneva-s-premiera-v-plovdiv

Дневникът на един книжен тигър: Слънчеви лъчи и чудеса в „Как спрях да крада”
Как спрях да крада“ е едно от най-очарователните четива, които прочетох тази година. Това е поезия в проза, това са тихи, уютни, понякога безкрайно забавни или напротив нетърпимо тъжни стихове, които разказват… Разказват за малките неща. За старата баба. За рибата, която иска да бъде украшение сред хлъзгавите водорасли. За пиперката Паунка…
Не се шегувам, пиперката Паунка наистина е героиня на Мария Донева – една от най-забавните героини, която ме разсмя до сълзи. А в тези разкази присъстват какви ли не!  Забавни, на моменти дори чудновати, нереални герои, които ще ви разсмеят от сърце. Авторката ще ви поведе на безкрайно пътуване с влак, в който котаракът Спиридон ще излови всички мишки, ей така, от инат, да не остави за вас; ще ви хване за ръка, за да помечтаете заедно. Защото Мария Донева знае как да мечтае. Как да пише за мечтите.

Христо Блажев в Книголандия: 
За едни хоризонтални стихове и лято сред зимата иде реч
Ех, тая лудетина Мария Донева, тая поспряла се за малко стремителна енергия, която прелива между частица и вълна, за да обърква не само учените глави, но и всички, които са попаднали в гравитационния обсег на таланта ѝ. Всички сме чели нейни стихове – знаем или не, защото изникват от какви ли не кътчета, оня ден и в хладилника намерих един такъв крехък стих, няма шега, било му по-топло, отколкото навън, видиш ли.
Разкази-хайку… има ли такива? Ако няма, Донева ги въвежда в “Как спрях да крада”. Да, сричките варират, но не с много, кратки, наситени, приплъзващи се като слънчеви лъчи през листака през лятото. Повечето игриви и забавни, някои меланхолични и вглъбени – едни леко удължени стихове, разлати по хоризонтала, а Мария е оставила да си почине любимата ѝ рима, както и най-смелия рицар понякога оставя меча настрана. А какви имена се прескачат – Томинка Гук, Еуфония Фотографска, Дългопръст Нощник, пингвинът Галилей… чудновати, забавни, луди герои, героини и геройчета се прескачат и търсят своето място под слънцето.
А то наднича от почти всеки разказ – къс лято е тоя сборник, появил се да ни припомни, че макар зимата едва да почва, ще свърши. И после никога вече няма да има зима, ако зависи от Мария. И много модерни приказки, с поука, без поука и на сполука се крият зад тая сврака, веща в древното изкуство на балансирането върху малина.
И като казах приказки… страници 32 и 33. Братя Грим палачинки да ядат. Пък.

 

Красимира Лекова, библиотека „Родина“, Стара Загора:
Упражнения по стил или какво си мислим, когато четем Мария Донева
Както обикновено по това време на годината ние, библиотекарите в библиотека „Родина“, книжарите в книжарница „Приятели“, издателите от ИК „Жанет 45“ и всички читатели, почитатели и най-читатели, си чакаме новата книга от Мария Донева. И всяка година получаваме доза чисти и меки рими. Прибираме се, обуваме си топлите розови пантофи, правим си чаша чай и потъваме в тях. В римите, не в пантофите. Знаете как e. Тази година обаче Мария реши да ни изненада с разкази. И сега хем се правим на изненадани, защото за излюпването на новата й книга бяхме подготвени, а и всъщност те са си поезия – поезията на Мария Донева, хем наистина сме изненадани и очаровани.
Мария само наужким пише майсторски къси разкази, а иначе рисува картини от един и същ поетичен акварелен свят. Нека да са притчи за възрастни деца, търсещи смисли, както смята журналистката Виолета Симеонова. Веднага се съгласяваме и с колежката й Веселина Седларска, че само Мария може да накара думите така да искрят. Те наистина светят в меките пастелни цветове от акварелна палитра или пък от тази на Ван Гог. Всяка една дума би могла да се оцвети различно като разредите боичката с малко вода, капка сълза и щипка смях, но само Мария знае точните алхимични пропорции и прави от тях злато. Разказите й светят още в червено, синьо, жълто, лилаво и изумрудено зелено и дори сивото в най-сивия разказ „Торнадо“ е едно надеждно сиво. На пипане всички те са меки като оплетени от естествена вълна.
Книгата „Как спрях да крада“ събира 40 картини. Едни са забавни, втори са романтични, а трети – само привидно тъжни. Светът често е обърнат с краката нагоре, но си е все същият обичлив и топъл свят от стиховете на Мария. Населен е с много готини геройчета, треви, риби, жаби, момичета, фамилни издънки и твърде много чудни бабички, които крият скелета на Хемингуей в гардероба. А какви имена имат – с тях можеш да си правиш упражнения по дикция. Например, ако повторите десет пъти Дългопръст Нощник, Еуфония Фотографска, Дългопръст Нощник, Еуфония Фотографска, Дългопръст Нощник… и вече можете да се замислите за кариера в киното.
Само в света на „Как спрях да крада“ можете да чуете какво си мислят напусната от хората си къща, градска пощенска кутия, която само веднъж е видяла звездите или торнадо, преживяло катарзис. Тук и само тук е възможно ловците от картина на Брьогел да прескачат нощем да се постоплят в картина на гореспоменатия Ван Гог.
Има разкази за всякакви вкусове, сортове и породи – за почитателите на антиутопии, за фенове на черната комедия и за поклонници на авангардизма. Някои бабички от разказите на Мария сякаш са роднини по съребрена линия с руските бабички на Даниил Хармс. От някои разкази звучи и музика – тих шансон, лек френски джаз, упражнения по стил с Реймон Кьоно или Борис Виан.
Специално за програмата по литература за пети клас, а ние разполагаме с изобилие от ученици в библиотеката, има истории, които запращат към древните митове за вечния пътешественик. У Мария обаче морякът е заседнал в плитчините край топлата кухня на Томинка Гук и сам не знае защо тъгува, докато гледа вечер към хоризонта. Може би вижда пингвина Галилей и тайно би искал също като него да отплава по широкия свят и към световната сцена върху буца лед.
Ако позволите още едно образователно отклонение, системата за обучение по изобразително изкуство оценява лошо детските рисунки, в които най-общо земята не е плоска и зелена, небето не е синьо, а слънцето не е жълто и не виси най-канонично в горния десен ъгъл. Сега просто ще им подарим книгата на Мария да видят те как се оцветява свят.
Някои истински истории може би ще ви подтикнат да подарите книгата на определени роднини, които смятат, че любовта минава през стомаха. Да четат и да разберат най-сетне, че не, не минава оттам, това с палачинките сутрин в неделя изобщо не е вярно и не бива да се стреля с тях по хора, особено по малки такива.
Мария знае как точно да дръпне струните, с много чувство за хумор да смеси различни реалности, пространства, времена и еднорози, да доведе смисъла до абсурд и да мине отвъд него. Гаргата, която й се получава е жестока и като порасна искам да съм като нея. Това, което е сигурно, е, че след като прочетете разказите на Мария ще ги препрочетете, три-прочетете, четири-прочетете и ще ги подарявате за Коледа. Хубаво е да се знае също, че дори за кривата пиперка Паунка някъде има един Исперих, който би и гризнал дръжчицата. С любов.

 

Сийка Чолакова в „Какво четеш“:
„Как спрях да крада“ и „Тя се наслаждава на дъжда“ – Мария Донева. Разкази и поезия.
Фейсбук услужливо ми напомни, че днес имаме годишнина от приятелството ни и реших да споделя впечатления, които трупах цяла година,откакто я „открих“. Защото не съм спирала да чета всяко ново стихотворение или разказ в блога й. Тъй че оставаше само да си взема книгите, за да ги прегръщам, благодарна за това,че се разхождам в моя си (неин) свят, стъпвайки в облаци от захарен памук и пух, но често с остри камъчета под тях, които ми убиват и лекичко драскат душата ми, за да ми напомнят, че съм жива.
Стиховете на Мария са това, което бих написала, ако можех да бъда поет и това, което чувствам с костния си мозък даже. За мен са като онази вълшебна играчка от детството, в която гледаш с едното око, а с другото мижиш, за да виждаш по- добре пъстрите картинки вътре. Как се казваше? Калейдоскоп? Цветове ярки, сияещи, цветове мъгливи, ако „случайно“ ти се насълзи окото от взиране. Виждам едно „Рошаво Лято, на което не му е приятно да говорим, че си отива, което се стича като сок от праскова по лакътя, което гледа смешните палци на краката си, целува се тайно на плажа и не помни. Синя есен, която кара звездите да газят в тиня, а ако е лилава – луната се превръща в… крава…. 🙂 Виждам дъга, пришита с борова игличка, и объл топъл камък, на който да седна, под който да легна… Виждам тъга, която ме жили като оса и тишина с прозрачни копита и муцуна, която идва,з а да я целуна. И гърбът, главата,сянката ми ме боли, дъхът ми също, защото чакам Някого – да ме погали… Виждам и любов ненужна, остаряла, която се загръща с лист от книга, и се превръща в стихотворение… Виждам…. 
Виждам, че се опитвам да правя преразказ на поезия. 😦 Но как се превръща поезия в проза… ?
Май от книгата „Как спрях да крада“ разбрах. За себе си реших, че са импресии, не разкази. Защото след всеки разказ оставамс чувството, че въпреки че „героите и събитията са измислени“, те са по действителен случай. Моят случай. И са повече чувства, отколкото случки.
Гаргичката Евелина ми е любима, вещицата Еуфония Фотографска също. Еднорогът – ех… колко отдавна го изгубих… В приют за дракони била ли съм изобщо? Мкобо, пингвинът Галилей, Гинко и Детелина, котаракът Спиридон…. 
За да не си и помислям,че мога да я вкарам в калъп, в графа „романтична вълшебна фея“, Мария ме цапардоса здраво и със замах с разказа „За няколко палачинки повече“. Буквално ме застреля. А на „Как спрях да крада“ се смях истерично. 
П.С. Ще пусна в коментар няколко любими мои стихове. Четенето е на ваша отговорност. За мен влюбването беше неизбежно.
П.С.2 Ако вие имате любими стихове от Мария Донева, ще се радвамда ги споделите в коментар.

Виолета Симеонова във Фейсбук:
Дао-то на Мария
Мария Донева е написала нова книга – с малки разкази. “Как спрях да крада”.
Създала е скъпоценност. Всеки текст е вълшебен. Говорим за топлина, нежност, красота, защото тя Мария освен красота не може да прави друго. Историите хем са притчи, хем абсурди. Зависи каква е личната ви честота, според мен.
Ще трябва да ми повярвате. Приказна е книгата й. Божествена.
Аз се разпознах първо като една Поли-Пролет, която търси някой, дето като я види, веднага ще го познае и ще усети, че я е знаел и обичал цял живот.
А, и като една жаба.
И като совата бих искала да завърша.
Нейсе, ще разберете като ви дойде времето.
Книгата е събирател. На смисли.
Сещате ли се като писах, че една книга да трябва да купите тази година, “Чамкория” трябва да е?
Поправям се. Ще ви трябва и втора. Малките магии на Мария.
П.с. Дадох я на Никола. Той също вече прочете пет малки истории. Лично си хареса най-много Торнадото, дето се притеснило да не им изтрие сивотата на сивия свят.
Мисля, че ме разбрахте.
Това е книга без възраст за мечтаещи и порастнали (или остарели) деца. И за децата им, които трябва да растат.

 

Елка Стоянова:
Разкази, РАЗКАЗИ  от Мария Донева, която всички смятаме за синоним на поезия.  И то какви разкази! По-хубави от поезията и, по-силни от поезията и, по-сърдечни от поезията и, по- Мария, най- Мария! И когато ги прочетете, ще разберете няколко неща.
Първо ще се изненадате от това, че тия разкази, тъй приятно кратки и приятно пълни със съдържание и емоция, са като приказкотерапия (има такова нещо!) за върастни – да, тия разкази са спешно нужни и належащи за някои родители, за някои деца, за някои баби и за някои внуци. Ще ви е малко гузно, малко тъжно, много мило и изцяло познато това, което витае в главите на героите, независимо дали имат крака, листа или лапи.
И после ще си кажете – ехе, че тя Мария е малко нещо и малко в повече от Светослав Минков, хехе. Но после пък ще се поправите – чакай, чакай, Мария има нещо много, много съществено, което я отличава  от него – тя може да бъде по женски мека с думи и чувства, по майчински опрощаваща със същества и случки, по детски непокорна във фантазиите си и по типично неин, мариядоневски начин талантлива.
И после ще препрочетете разказите, защото това е неизбежно – не можеш само да си близнеш от бонбона, трябва да го оставиш да се разтопи на езика и дълго да го вкусваш. И след това второ, четвърто прочитане, пак ще си кажете – ами да, така е, някои риби и гарги имат повече сърце и мозък от някои хора. Но пък някои хора имат повече обич, копнежи и тъга от някои жирафи. И ще ви е малко тъжно на места, но на повечето ще ви е весело.
Но най-важното е да усетите написаното между редовете – Светът  е пълен с любов и има нужда да го казва постоянно, и дори да не чувате шепота му, четете по устните, листата, очите, муцуните около вас: «обичам, обичаме, обичайте». А може точно в този момент да казва «мечтая, мечтаем, мечтайте». Или пък някоя друга дума – например „смелост“, или пък „пътуване“, или „израстване“, или „прошка“, или „постоянство“, или… 
На мен ми прошепна «Мария разбира Живота и му прощава в няколко думи».
О, забравих нещо МНОГО ВАЖНО! Ако ви се краде, трябва да  внимавате да не забременеете.“