защо

 

Всичко става с причина,
много важна и то.
И прашинка не пада,
без да има защо.

Всеки жест, всяка буква
са с разумно зърно.
Но че ти не си тука,
или тука си, но

мисълта ти полита
не към мен, не към мен,
и сърцето ми – свито
от гласа ти студен,

и лицето ми жално –
като сухо листо…
Идва зима, нормално е,
знам. Но все пак, защо?

 

 

Аз съм Цанка и спя

 

Мишката Цанка беше убедена лъжкиня.

Не, тя не беше мечтателка. Не разказваше сънища, нито приказки за утеха и успокоение на душите.

Мишката Цанка просто обичаше да лъже. Да изрече с устата си думи, които не са истина, за нея беше по-сладко от малина.

Цанка веднъж хапна малина, отронена от храста, с топченца като капки кръв, оваляни в прахоляк. Тя я подуши с розовото си носле, отърка мустачките си в нея, предпазливо заби двата си горни предни зъба и остави сокът да се влее в устата й и да се разтече по езика. Чувството беше великолепно – вкус, допир и аромат в алена лятна симфония…
Цанка отхапа, предъвка, преглътна и отсече:
– Мразя малини.
После я изяде цялата.

Цанка се замайваше, стомахът й се свиваше като пред приключение, свързано с неоправдан риск, когато гледаше синята кофа и изричаше отчетливо:
– Това е зелен стол.
После се смееше, докато се търкули на пода.

Цанка не си позволяваше това удоволствие прекалено често. Дори пред другите мишки стриктно спазваше приличие, етикет и се придържаше към истината, все едно тя беше парапет, без който ще се преметне по стръмното към пропастите от възможни светове, създадени от една лъжлива дума. Този полет беше прекалено личен и интимен. Тя не желаеше да го споделя със случайни мишки.

Лъжеше само насаме. Притесняваше се дори да лъже пред огледалото. Заставаше в тъмното, на тавана миришеше на чисто дърво и на прах, изправяше се на задни лапички, притискаше предни лапи към сърцето си и тихо, но много тържествено изричаше:
– Аз съм на кораб в открито море.
Изведнъж скърцането на дървоядите се превръщаше в скриптене на такелаж, а тишината ставаше солена и безбрежна.
Цанка се замайваше от своето могъщество. Засмиваше се и казваше:
– Зима е. Не, пролет. Не, аз съм в Япония.
Лежеше си по гръб на пода, разперила лапи и опашка към петте посоки на света.
Изричаше думи, които не бяха истина, съсредоточено, с наслада, като внимаваше за всеки звук и си представяше, че за някой друг думите й можеха да бъдат истина. Тя можеше да каже, че е богата, и щяха да се отнесат към нея с почит. Можеше да им каже, че е видяла котарак, и те да се разбягат. Можеше да спре звездите, да предизвика дъжд, да скочи с кофа по водите на Ниагарския водопад.

Цанка държеше под езика си ключ към всевъзможни светове и го използваше предпазливо, пестеливо и с огромна наслада.

Изморена от всички превъзходни, сладки лъжливи думи, Цанка се примъкваше в сламата на разпраното канапе в ъгъла на тавана, свиваше се на кълбо, подпъхваше крайчето на опашката си, унасяше се…
На няколко пъти подскачаше стреснато – не спираше да лъже и насън…
Промърморваше под мустак:
– Аз съм Цанка и спя – и успокоена заспиваше с опашка в джоба.

 

 

В някой друг живот

 

В някой друг живот ще живеем в къща.
Ако е студено, ти ще ме прегръщаш.
Ще се запознаем в детската градина.
Няма да допуснем пак да се разминем.
Ще сме закопчани. Ще сме заварени.
Нито аз без тебе. Нито ти без мене.

Ще си бъдем свои, любовта ни – цяла.
А сега какво е? Аз съм те живяла
отдалеч, накратко, в нощ като минута,
невъзможно рядко, на страха във скута,
в ноктите на риска, в стаи от тревога.
Колко много искам. Колко малко мога.

Тази тайна мисъл ме сдобрява с края.
Ако ни е писано пак да се познаем,
пак да ме намериш, пак да те обикна,
ще си тръгна смело, с тъмното ще свикна.
Само… Ти не бързай да нагазваш в мрака.
Колкото е нужно, толкова ще чакам.