След работа

 

Сажди от обиди черни
и от приказки неверни,
дим от глупави раздели,
ядове недогорели,
пепел от писма любовни,
блясък от искри лъжовни,
лъх лютив, перо от пламък,
зло, задрямало под камък,
сън, над детско чело сведен,
клечка отт кибрит последен,
огънче, пробило здрача
носи коминочистачът
в куфар.

Качва се на влака,
сам в купето кротко чака
да отиде предалече,
да не се налага вече
да се сблъсква с чернотата,
с тъмнината на тъгата,
да преравя пепелта
от любимите неща,
по комините да тегли,
да го милват с ласки бегли
пушеци от кратки чувства.
Иска му се да почувства
сигурност. И пръст. Трева.
Да изсипе след това
куфара.

Да наблюдава
как димът се разпилява,
как скръбта се поразрежда,
малка мърлява надежда
как отнякъде изскача.
После коминочистачът
хваща следващия влак,
с куфар лек се връща пак,
и поне до сутринта
спи и диша с лекота.

 

Има надежда

 

Детенцето ми си дошло за празниците зимата, излизаме да изпием първото си кафе заедно.

По улиците мръсотия, кал от ремонтите, мрачни минувачи, надменна сервитьорка,  минават просяци през пет минути и ако не им дадеш пари те кълнат,  някакви хора грубиянстват и си крещят. Викам си, това моето няма да се върне повече, и го разбирам.

На улицата видимо луд човек, ама луд по цялата глава, ни фиксира с поглед, отправя се насам, спира на половин крачка от нас и със странен, като женски глас, ни казва:

– Честит празник, да сте живи и здрави! – и рязко отминава.

Поглеждам си сина, а той се усмихнал, и ми вика:

– Имало и нормални хора тук! Има надежда!

Значи и за мен има.

 

В интензивното на пролетта

Март е интензивното отделение на пролетта, ама ще я бъде, то се видя вече.
Пиша едни неща, имам си задачи за изпълняване, видях се с какини, Миленка се върна най-после, гледах прекрасна опера – „Италианката в Алжир”, измъчват ме непоносими спомени, но ги понасям някак, обърках една резервация и загубих един чийзкейк, говорих много хубаво с Иво, четох книги, рецитирах поема за мишки няколко пъти, борим разни здравословни проблеми вкъщи, дърветата цъфнаха, календарът ми постепенно се запълва с предстоящи пътувания в близките седмици, един по един се стапят конците на зимата, а не всички рани са заздравели и някои белези са грозни, но се стараят да носят грозотата си с достойнство.
И уших 30 мишки от началото на март. Сметката е проста – имала съм минимум 60 часа вътрешна тишина, радост, то е близо до щастие даже.

„Банда Бацили“, очакване

Картинка

 

Днес бях на репетиция. Видях куклите. Чух песните.
О, песните!
Това се очертава да стане най-сладурската гнусничка пиеса, която съм гледала, на важна тема и с чудесни актьори зад мегаизразителните кукли.

„Банда Бацили“
Автор: Мария Донева, Янчо Иванов
Режисьор: Янчо Иванов
С участието на: Янчо Иванов, Биляна Райнова
Сценография: Живко Кънев
Музика: Пламен Петков

 

Много се смях, а работата е още в началото. Премиерата е планирана за 7 април.
Щракнах няколко снимки, макар на много ранен етап от репетициите, имаше какво да се види. Ще има и за слушане, и за пляскане в такт, и за тананикане.
Аз съм позабравила стиховете и се смях и на тях.
Новото ми най-любимо е:
Спи спокойно, спи до късно, нани-на, детенце мръсно.
Аааа, ето го точно както е в пиесата:

Нани-на, детенце мръсно!
Спи спокойно! Спи до късно!
И по гръб, и на обратно!
Спи дълбоко и приятно!
Ще получиш изненада,
точно както ти се пада:
чудни болки във корема,
кашлица и сочна хрема!

Сочна хрема, моля ви се!
Хайде, чакаме премиерата, и да си миете ръцете, ей!

Зеленото коте

 

Имало едно време едно зелено коте. То не било просто зеленикаво, нито бяло или черно с малко зелени петна, или пък само зеленооко.
Било си зелено от носа до опашката и от ноктите на задните лапи до ушите – тъмнозелено на гърба, резедаво на корема, с тревистозелени мустаци и изумрудени очи под прозрачните клепачи.
– Какво ще стане с детето ми? – мислела си майка му. Тя имала още три котета, прилични, сиви и добри, но мисълта й се връщала все към зеленичкото.
– Ако живеехме в гора, щеше да е по-добре. Къде в тревата, къде в храстите и в листата, все ще оцелее. Но тук, в града…
Тя била самотна майка. Преди да стане майка, никак не била самотна, но така е в живота – най-важните неща всеки ги върши сам.
До скоро нощите й били шеметни. Забавни и любовни. Тя осъмвала по покривите, всяка нощ с различен котарак. Кой ли от тях е бил зеленият…
– Може да стане талисман на „Берое” – мислела си майката и придърпвала малкото зелено коте по-близо до себе си.
– Как не случих на син британец… – минавало през ума й точно преди да се унесе.
А котето не знаело, че е зелено. То не знаело дори, че е коте. Спяло си, пиело мляко, прогледнало, растяло, играело със своите братчета и сестричета. Само че не мяукало. Нито мъркало. Било напълно безшумно. И зелено.
Постепенно майка му спряла да мисли за необикновения му цвят. А и с времето котето започнало да избелява, зеленият пух опадал, и когато отраснало съвсем, било вече сиво, с бял корем, сиви очи и сивкави мустаци. Един ден измяукало и само се стреснало от неочаквания звук. После обаче се отпуснало да мяука, да мърка, да съска и да ръмжи, така че си наваксало за късното проговаряне.
Станало коте като коте.
Едно по едно и четирите котета поели по пътя си, намерили си хора и семейството се разпръснало.
Майката не тъгувала дълго. С нова, още по-голяма грация вървяла по покривите и събирала погледи и въздишки.
Само понякога, рядко, си спомняла за малкото си зелено бебе и й ставало мъчно за всичко, дори за неизвестността, дори за тревогата, дори за любовта.

 

Аз ли?

 

Кой рева като магаре вчера?
Кой гризеше въздуха от мъка?
След сълзите тръгнах – и намерих
изход. И на светло се измъкнах.

Вчера бе тъгата ми безкрайна.
Днес се свърши – беше и я няма.
Радостта поникнала е тайно
и расте, и става по-голяма.

Аз ли плаках? Колко ще се смея?
И какво ме чака зад завоя?
Има ли спокойствие? Къде е?
Някой ден дали ще бъде мое?

 

Да, зимата си има минуси…

 

Да, зимата си има минуси, но нека да са й простени.
Как иначе човек ще вкуси снежинките зашеметени,
които кацат по езика, със аромат на студ и вятър?
Как иначе ще го извикат да се пързаля със децата?

Как иначе? Че то без зима и без под нулата да слезем,
кога ще разберем, че има бял сняг – и ще му се изплезим?
И даже да ни се присмеят, че си играем и че мръзнем,
приятно си е, щом умеем годините си да подхлъзнем.