„Нулева гравитация“ и „Порцелановата кукла“

То стана малко нещо като „Мило дневниче“ с книги, но какво да направя, така минават дните ми, или поне тази част от тях, която е за пред хора.
За книжките, които преведох през януари, ще напиша тук, когато ги публикуват. Има за динозаври, еднорози, русалки, тигри, пингвини и още доста други животни. Може би трябва да спра да казвам, че съм детска преводачка, и да започна да се именувам „ветеринарна / зоо преводачка“.

Във вестник „Сега“ (умът ми отказва да приеме, че не е вестник, а сайт) тази седмица разказвам за две книги, които си приличат само по това, че са интересни.
Първата е „Нулева гравитация“ на Уди Алън. Ако и вие като мен го обичате от „Ако импресионистите бяха зъболекари“ насам, няма да ви разочарова.
Статията е тук:

https://www.segabg.com/category-culture/udi-alun-izdiga-murmoreneto-na-kachestveno-novo-nivo

Другата книга е поредният удар в десятката на издателство „Бениториал“ – епичната история „Порцелановата кукла“ от Кристен Лъш, която ще ни забърка в тайни, бягства и любов от бурния 20 век в Русия и СССР.

Статията е тук:

https://www.segabg.com/category-culture/amerikanka-razkazva-strashna-prikazka-za-tri-pokoleniya-ruski-zheni

Хилда!

Когато стане дума за комикси, сърцето ми е останало при „Дъга“, Дарко и неговото вълшебно копче.


В САЩ комиксите са нещо специално, дебел хартиен пласт история, и повечето момчета в американските романи ги четат, или ги крадат, или ги колекционират. В Англия пак така, съдя по това, което се споменава в биографията на Тери Пратчет.
Аз обичам книгите на Сотир Гелев и Пенко Гелев. Не харесвам обаче манга, човечетата ми изглеждат уродливи, с гигантски очи и кой без нос, кой без уста.
Разказвам това, защото моето плахо сърце се събуди от сън и май започна да обиква комикси.


Първо почувствах нещо, докато си четях за приключенията на Пепър и котарака Морков. Поръчах ги предварително от висок старозагорски патриотизъм и от радост, че Никола Райков не спира да създава книги и игри, върви по своята пътека, която вече си е цяла магистрала от тук до Китай, и радва мало и голямо.
Книгите дойдоха при мен с подарък – картичка и писмо, и аз първо ги оставих да се поизмиришат на терасата (легендата за опияняващия аромат на нова книга според мен е точно това – легенда), и после с голямо удоволствие ги прочетох. Кратки самостоятелни истории, свързани от общи герои; силни съвременни послания – за екологията, приятелството, значението на традициите; много хумор и картинки, които ти се иска да прерисуваш толкова пъти, колкото трябва, за да можеш после да ги рисуваш и сам, без да гледаш. Кой може да устои на всичко това?

А днес в размекнатата, разнежена почва на моето меко сърце направи първите си стъпчици нова героиня от комикс. Хилда!
Хилда живее заедно с майка си в малка къщичка, отдалечена от града. Наоколо няма други хора, но пък има елфи, великани и тролове. Домашният й любимец Съчко е бяло лисиче с рогца. Хилда има тънки крака, обути в големи ботуши, и като я гледаш как тича от квадратче в квадратче, не може да не се разнежиш.
Специалното в тази книга е отношението към света, в това число и към читателя. Авторът е един такъв готин, искаш да си му приятел. Видях го ето тук:


и вече освен приятелка искам да съм му и майка, защото ми напомня за моя Иво.
Непременно си пуснете клипчето, за да видите, още в самото начало, как от Нетфликс са се свързали с него, за да му предложат да превърнат поредицата в анимационен сериал. Заразително е! Да си играеш и да влизаш в историята, и да си намериш приятели на твоя акъл! Толкова вдъхновяваща приказка!
А пък и самият Люк Пиърсън прави първата крачка, като ни показва първоначалните скици, моменти от работния процес и например първата рисунка, на която Съчко е спрял да бъде коте и е станал лисица.
И пак нямаше да квича до небесата, просто щях тихо да обичам горския човек (с неговата сложна личност), и факта, че майката на Хилда според елфите е момиче…

Но любовта.
Любовта на великаните, които не спират да се надяват, и чакат, докато се превърнат в планини, и пазят планетата, и после се хвърлят в небето, хванати за ръка.
Това е най-нежната любовна история, която съм чела напоследък. Никога няма да я забравя.
И вече чакам с нетърпение следващите книги от поредицата за Хилда.

„Москва не е последната гара“ и „Приказка“

Имахме гости, кръстът ми е схванат, врабчетата ядат на терасата, чак ушите им плющят, превеждам една книга, а тя ми се опъва, и междувременно – вижте какви интересни книги чета.
Тази седмица разказвам по нещо във вестник „Сега“ за тези двете:

„Москва не е последната гара“ разказва за едно момиче, от детството в Иваново, през студентските й години в театралното училище в Москва, първите й роли на професионална сцена и после – една невъзможно голяма стъпка навън… Животът на обикновените хора в Съветския съюз от 50-те до 70-те години на 20 век.

https://www.segabg.com/category-culture/moskva-koyato-se-prevurna-otrova

Втората книга си я купих непредвидено – имам две колони от книги за незабавно прочитане, а си взех „Приказка“ от супермаркета и дадох 30 лева, защото денят ми беше много тежък и имах нужда от награда, да избягам и да се махна за малко. Стивън Кинг знае как да ни заведе другаде и да ни запълни времето, без да ни го губи.

https://www.segabg.com/category-culture/prikazka-na-stivun-king-funiya-pulna-zvezdi

„Скандалът Модиляни“ и „Как да общуваме с непознати“

Книгите, за които разказвам тази седмица в рубриката ми във вестник „Сега“, са съвсем различни, нали искам да се разнообразя.
Едната е криминална, на Кен Фолет – „Скандалът Модиляни“, издадена от Артлайн Студиос.

https://segabg.com/category-culture/skandalut-modilyani-presledvane-na-izgubeniya-shedovur

Втората е „Как да общуваме с непознати“ на Малкълм Гладуел. Много ми беше интересна и при първа възможност ще прочета и онези негови заглавия, които съм пропуснала.

https://segabg.com/category-culture/malkulm-gladuel-suvetva-kak-da-obshtuvame-nepoznati

Слушателите на БНР избират „Музикант на годината 2022“

Това ме касае, до степен да напиша пост в блога, защото сред номинираните за „Музикален проект на 2022“ са нашите „Сезони в музика и стих“ с трио „Дивертименто“ .
Представихме този концерт-спектакъл точно 13 пъти и хубаво си попътувахме – в Житница, Труд, Попово, Исперих, Дулово, Силистра, София, Балчик, Стара Загора, Самоков и Велинград. За проекта излезе отзив в списание „Музикални хоризонти“ от Диана Данова – Дамянова. Гледаха ни много възрастни и още повече деца.
Наградата се определя с гласуване и като така е малко произволна, но все пак е приятно. Пълният списък с номинираните е ТУК, а гласуването е на сайта на радиото ТАМ . Гласуват тези, които не се откажат по време на лутането 🙂

Учтивост

Ох, колко е хубаво да се наревеш,
без да си имал това намерение.
Да ревеш десет часа, без да спреш,
до последна сълза и до изтощение.

И да поревеш още малко преди да заспиш,
да се нажабиш в сълзи, чак да ти омръзне.
И ако ти е горещо, да излезеш да се разхладиш,
или да си обуеш чорапи, в случай че зъзнеш.

И после да ожаднееш и да пиеш вода,
да се протегнеш, чак да ти изпука гръбнакът.
Твоята красива, силна, тежка беда
да се отдръпне учтиво и да почака.

Чуйте смеха на барабаниста

Прочиташ статия, печелиш книга.

Борю Зевзека е български писател, театрал, хуморист и хуманист. Превръщал е всичко в смях, дори войната – при все че е бил раняван там, награден е с ордени и дори след раняването си не се връща в тила. Убит е от партиен функционер с накърнени графомански стремежи след 9.IX.44. И после незаслужено е забравен от нас.
Калина Захова и Андрей Ташев са съставили сборник с най-доброто от книгите му в един том, който може да бъде свободно изтеглен от сайта на Издателски център „Боян Пенев“.
Заповядайте!

https://segabg.com/category-culture/baraban-ut-na-boryu-zevzeka-bie-otnovo-i-bezplatno

Без думи

Дума проправя си път през езика.
Някой не чува, че аз не го викам.
Нещо във мислите се мержелее.
Ново решение тегне и зрее.
Вие се тъничка пара над плажа.
Блага вест чака кога ще я кажа.
Бледо предчувствие, слънчице зиме.
Няма понятие, няма ли име.

„Тясното къщенце“

Дойде първата ми книга за годината! ❤
„Тясното къщенце“ (оригиналното заглавие е „A Squash and a Squeeze“). Това е първата съвместна работа на Джулия Доналдсън и Аксел Шефлър, публикувана точно преди 30 години.
Дано 2023 бъде вдъхновена и щедра, за работа и за радост.

Животът на Тери Пратчет – със смях, тъга и бележки под линия

Страницата ми във вестник „Сега“ вече няма да излиза на хартия – свърши хартията, но ще я има на сайта. Така няма да изпращам на хората pdf-и, а линкове.
Едно от любимите ми неща беше да съчетавам кориците на книгите по цвят на една страница, или пък по тема, все едно изпращам скрито послание; нещо като писмо в бутилка неизвестно до кого. Имаше брой само с последни неща в заглавието, имаше много сини, зелени и червени корици.
Да, това наистина ще ми липсва.

Сега уж продължавам да правя, каквото правих и преди – да коментирам по две книги седмично, само без рубриката „Витрина“, обаче ми е леко тревожно, как ще изглежда всичко на новото място.
Ще видим.

Първата статия е за биографията на Тери Пратчет – удивителна като живота му.
Заглавието, както много от заглавията на текстовете ми за вестника, е от Анита Димитрова, тя много ги умее!

https://segabg.com/category-culture/zhivotut-na-teri-pratchet-smyah-tuga-i-belezhki-pod-liniya

Празник

С тъничко вратленце като първолак,
татко ми се смее, хваща майка пак
леко за ръката, нещо й говори,
тя се мръщи първо, дърпа се и спори,
после се усеща – внуците са тук,
мига телевизорът със изключен звук,
нещо къкри в тенджера, нещо се пере,
три еднакви тениски – как да избере
най-най-най-най-черната абитуриентът,
първи между равни е всеки във момента,
празници, разместване, суета сует,
поправи казанчето, тука има ред,
няма ред, хич никакъв, има веселба,
вижте, купих кладница за шкембе чорба,
няма лед в хладилника, чехлите къде са,
хайде, ще играем ли, сбъркал си адреса,
закъснявам, чакайте, искам нещо сладко,
боже, тук е лудница! И сред всичко – татко,
с ризата, незнайно как станала голяма,
мълчаливо хванал пръстите на мама.

На снимката – моят татко, с ябълка, подредена така, че да няма начин да откажа да я изям.

* * *

Как стигнах до тук, да се лекувам и да се лекувам.
Като си представя целия мрачен път,
по който червените кръвни телца маршируват,
докато объркат пътя и най-после спрат.

Като си представя остриетата, иглите и машините,
които проникват хигиенично и без любов,
и коридора, и нескопосаните картини,
и един шарен чехъл, който ще си остане завинаги чисто нов.

И особено отвратителната представа,
че произволни предмети се кичат със титла „завинаги“,
а на мене очите ми вече почти не светят,
а на мене умът ми мъжди и все по-задълго мига.

Как да водя борба, да нападам и да се окопавам,
щом петната по чаршафа толкова непоносимо тежат,
и наблюдавам ръцете си и не ги разпознавам,
и как мога да ги упрекна, ако се предадат.

Имам малко съюзници и не знам правилата,
а смъртта носи дарове и не се обижда, че се боя.
И аз просто не искам да продължавам нататък,
и знамената ми киснат в белина и в чисто бяла боя.

Но чистотата е мърлява и не се диша от дезинфекции.
Тук на капки мъчително похабяват всичкия силен спирт.
С мръсна болка на буци са натъпкани мушамените дюшеци,
и какво му е странното, ако искам да си почивам в мир.

Неестествено би било да не искам,
с това надупчено тяло, с пребледнелите му кръвни телца.
Гледам края, и конец, виснал в края на одеялото,
и една празна папка, и един черен стол само с три колелца.

През 2022 година

Мисля, че точно сега е моментът да си напиша какво сполучих да направя през 2022. Правя го откакто водя този блог и понякога се връщам да погледна.
През цялото време се занимавах с книги. Вчера Гудрийдс ми каза, че съм прочела 148, но са повече, някои от тях още не са публикувани.

Четох много, защото водих страницата във вестник „Сега“ и трябваше да напиша по два отзива всяка седмица. Това беше най-трудоемкото и времеемко занимание, заради него почти не съм шила играчки. В същото време ми беше много приятно и ми донесе неочаквани ползи. Запознах се със симпатични хора и получих планини от нови книги, които да прочета най-първа на света и това е безценно.

Всяка събота препоръчвах и по една книга в рубриката „За книгите“ по радио Стара Загора. Няколко десетки препоръки са качени в подкаста, останалите може би са загубени. Карай, ще си направим нови.

Личен маратон на четенето
За трети път четох през април, от 1 до 23, само детски книги.

Другото най-хубаво нещо, което правих, беше, че преведох още детски книги. Ще изброя тези, които бяха публикувани през 2022 година, списъкът не е хронологичен:
„Емоци-О!-метърът на инспектор Крок“
„Малкият НЕднорог“
– само първата половина на книгата, която е в стихове, от там нататък продължи Димитър Риков.
„Пролетта и катеричката“
„Лятото и синигерчето“
„Есента и таралежчето“
„Зимата и зайчето“
„Бабите. Всяка по своя си начин“
„Коледната принцеса“
„Драма с лама“
„Суперчервей“
„Чарли си има книга любима“
„Най-елегантният гигант“
„Какво още каза калинката“
„Тримата стари злобари“
„Червените дзени и сините дзини“

Редактирах книги. Много съм признателна за доверието и търпението на Ваня Могилска (приказките „Шарени сапунени балони“ ще излязат от печат тази седмица!, а разказите й за възрастни – догодина); Лилия Старева и Снежана Живкова от галерия „Снежана“.

Музика и поезия.
Имахме три концерта с „Джазът пее на български“. Само три, но прекрасни, топли и страхотни. В клуб „Портрет“, в Софийска градска художествена галерия и в клуб „Сингълс“. Записахме песните за албум, който предстои да бъде издаден.

С трио „Дивертименто“ направихме програмата „Сезони в музика и стих“ и имахме концерти, сега ще се опитам да изброя къде: в Житница, Труд, Попово, Исперих, Дулово, Силистра, София, Балчик, Стара Загора, Самоков и Велинград.


Срещи с читатели
Като стана дума за пътувания по работа, имах срещи с читатели и читателчета на много места, особено през пролетта и ранната есен. Сещам се за много срещи  в Стара Загора, в доста училища и детски градини. Освен това в София, Варна, Ново село, Велико Търново, Димитровград, Пловдив, Ямбол, Пазарджик, Чепеларе, Асеновград и Казанлък. Сигурно пропускам нещо.

О, към „музика и поезия“ трябва да добавим песните за спектакъла „Захарни неволи“, който Янчо Димитров постави в Държавен куклен театър – Стара Загора.

Събития
Аз обичам да участвам.
Алеи на книгата в София, в Габрово, във Варна, панаир на книгата в НДК.
Пак четохме със Здравко Георгиев в РБ „Захарий Княжески“ на Европейската нощ на литературата.
Участвах в поетичния пленер във Видин.
Участвах в два проекта на Министерството на труда и социалните грижи – „Първа работа“ и „През моите и твоите очи“.
Но най-великото събитие от годината ми беше трубадурският двубой с Елка Стоянова, загубен от мен с блясък и финес. Беше чуд-но!

Моите книги
През юни излезе „Азбука с животни-професионалисти“ с рисунките на Елица Сърбинова, а през декември „Мишките отиват на опера“, илюстрирана от Кирил Златков. Естествено, в „Жанет 45“.
Не мога да не спомена и тук фантастичната премиера на мишките в Държавна опера Стара Загора.

Награди и номинации.
В това отношение годината беше нечувано щедра. Започна се с плакета от Втора Тунджанска механизирана бригада в самото начало на януари заради текста на химна, който написах за тях. „Нетърпение в кутия“ беше номинирана на „Христо Г. Данов“. Получих Наградата „Стара Загора“, но по-хубаво от наградата беше предложението, което са написали библиотекарите от библиотека „Родина“. „Азбука с животни-професионалисти“ беше в дългия списък на наградите „Перото“. АБК ми отсъди наградата „Рицар на книгата“ в категория „Общественик“.
Тук ставам права и се покланям пред всички вас.


Лични неща
Ще кажа само някои и само хубави.
Животът ми беше пълен и ярък тази година и имаше от всичко по много.
Едно от любимите ми неща беше, че Данко ми закачи хамак на терасата на моята стая и там прекарах голяма част от топлото време през лятото и есента.
На същата тераса идват синигерчета, врабчета и гугутки, които ми носят много радост.
Ходихме на Черно и на Бяло море. Бяхме и в Италия, на Лаго ди Гарда.
При едно от пътуванията до Гърция се върнахме обратно в България през КПП „Златоград“, и то по мръкнало. Не правете като нас.
Все пак съм успяла да ушия и няколко десетки човечета и животни, брей.

Получих безброй жестове на внимание, приятелство и доброта, за които съм признателна.
Пожелавам си през следващата година да напиша хубави стихотворения, да преведа добре още книги. Пожелавам си да се справя.

Благодаря.

Снощи мишките бяха в операта

Представям си колко странно може да прозвучи това, но от един час разглеждам снимките от снощи, смея се и по едно време май и плаках. И не съм написала и една дума, само преживявам снощната премиера.
А трябва да се разкаже.
Първо, благодаря на Уляна Кьосева за това, че ме покани да представя „Мишките отиват на опера“ точно там, в самата опера. Особено е, защото точно това е конкретната опера, в която Миленка и Яничка ме заведоха и ми показаха колко хубаво нещо е операта изобщо.
И като съм писала за хор, балет, музиканти, солисти и за лампичката „изход“, съм имала предвид точно тези изпълнители, по имена и лица, с техните гласове, тези светлини и всичко това. Поемата е израз за моята почит и моя възторг.
От 18 часа във фоайето – премиера на книгата, от 19 часа – премиера на „Лешникотрошачката“ в изпълнение на Детската балетна школа към Държавна опера Стара Загора.
И отивам.
Ще се опитам съвсем сбито и кратко да ви кажа какво се случи там.
Влязох през Служебния вход и видях познати лица от оперния хор, видях микроскопични балеринчета, развълнувани, че след малко ще имат спектакъл.
Уляна ме поведе към фоайето и по пътя ни пресрещна Кармен!

Ивон Иванова, и ми казва, че ще изпълни Хабанерата. Там, пред нас, там. Специално. Бързо решихме как кога, аз – в пълно присъствие на духа, естествено. Изобщо не си личи, че се треса.
Дойдоха приятели, познати, непознати, дечица, майки и бащи, имаше светещи елхи и цветя, и еленови рогца. И да започваме, за да има време за почивка преди балета.
Първо Уляна ми каза добре дошла.

Даде ми микрофона и аз тъкмо започнах да разказвам и да благодаря, знаете ли кой дойде? Е, как кой? Мишките дойдоха на опера!

После аз разказах приказката за Кармен, и като стигнах до момента, в който всички се възхищават на Кармен и я следят с поглед, само дон Жозе дори не я поглежда, затова тя…
– Дечица, аз нали ви казах! Операта е вълшебно място, тук границата между реално и вълшебно е съвсем тънка. Вижте, самата Кармен е дошла при нас!
И точно така си беше.

Но това не беше всичко.
Кармен запя, и изведнъж, на точното място, от публиката и от двете страни във фоайето,
запя
Хорът на операта.
Запя хорът.

А когато стигнахме до края на Кармен, до самия край на приказката, и беше много тъжно, те изпяха и големия хор, онзи тържествения, за коридата.
После казах поемата за мишките, когато си върнах дар словото, и подписвах книги, и си говорихме.
Толкова беше легендарно, че не мога да повярвам, че се случи точно снощи и аз бях там.
„Мишките отиват на опера“ е подходяща за онези, които никога не са стъпвали на опера, както и за тези, които са били там много пъти и я обичат от все сърце. Мишките, това е публиката, която отива, за да се докосне до най-красивото на света, да се вълнува и да преживее в мечтите си нещо изключително.
Това, че оперните артисти пяха за нас снощи, беше съвсем естествено, уместно и подходящо – те това правят, това им е работата, но освен това беше изключителен жест.
Аз наистина никога няма да забравя това.
А имаме и снимки, благодарение на Рад Димитров.
Тези мишки са родени с късмет, нали?

Мое

Няма никакъв начин да ти кажа какво е
да не зная къде е сърцето ти (мое),
да не дишам твой въздух, да израствам без почва,
да живея сред нищо и без да започвам,
без да имам край, никакъв, граници, кожа,
и без рамо, където глава да положа,
без почивка, без сън, похабени моменти,
прахоляк, тесни дрехи, тъмнини, сантименти,
лабиринт, крехки кости, безсмислени вещи,
с една мисъл единствена – кога пак ще те срещна,
все едно че ме няма, все едно, все едно е,
щом не чувам как бие сърцето ти (мое).