.
Колко било хубаво.
Мина последното ми участие пред публика за пролетта, в Пловдив чете беше.
И на мен много ми харесва да съм на сцена пред добри и умни хора. Но от края на март до сега нямаше почивка, и като осъзнах, че в следващите седмици ще мога тихо да чета, да пиша и да превеждам, без да съм на показ… така ми олекна.
Имам много работа (слава Богу!), ще си работя спокойно и нека лятото да е хубаво. Дано.
Месингов е. Щях да казвам, че ми е кацнал на рамото, но слава богу, че не кацна там, защото е доста тежък.
Това е статуетката, която ти дават, когато те определят за победител в някоя от категориите за наградата „Христо Г. Данов“. В моя случай – за детска литература.
Иво ми звъни по телефона на другия ден и ми вика:
– Ало? Мария Г. Донева ли е?
– Тя е, тя е.
Аз се радвам и съм благодарна.
Има много прекрасни детски книги. Журито е посочило моята сред тези, които са били номинирани, и това ме вълнува.
През годините, откакто се присъжда тази награда, нейни носители са били забележителни автори, и сега символично съм поканена в тяхната компания.
Литературата за деца е важна. Ако няма кой да чете детски книги днес, няма да има кой да чете всички останали книги утре.
Хубавата детска книга заслужава всички почести.
Наканих се да направя два малки списъка с книгите, които съм написала и с тези, които съм превела.
Разбира се, само тези, които вече са издадени.
Ще се постарая да ги допълвам с времето.
Няма да е лошо да добавя повече информация за всяко заглавие, а също и кориците, но това ще е много трудоемко. Да бях започнала по-рано, ама на, чак сега.
Има и други източници на тази информация, аз например преписвах от сайта на Жанет 45 за моите си книжки и за преведените там, а след това подхванах Гудрийдс.
Направих го, за да спестя време, ако някой има въпроси. Така ще намалеят недоразуменията, надявам се.
Снимката е от Международния детски литературен фестивал.
Небето е взето от книжка с картинки.
На моята сметка се трупат годинки,
но още е толкова сладко, когато
е юнско и млечно начеващо лято.
Напеващо даже! Така го написах.
Червен мак видях и липа помирисах,
и някакви думи край мене жужаха,
и толкова мили и простички бяха,
че, хем да отдъхна, на пътя поспрях,
и даже ти пращам две шепи от тях.
Не съм писала в блога от сто години и причините са две.
Едната е, че имам много работа и съм в някаква невротична паника, че няма да успея да я свърша добре и навреме, което ме кара да бързам вътрешно дори когато не правя нищо. Освен това някак си забранявам да правя приятни неща само за себе си, в това число да отделя време за блога, да шия играчки и да си редя пъзелчета.
А когато си наложа и си заповядам почивка, тя не включва използване на компютър, и пак блогът губи.
Другото, което определено ми влияе, е че във фейсбук и да споделяш линкове, те не се показват, и то малко се обезсмисля. Най-тъпата възможна причина, но осъзнах, че е така, ей на.
Така че не споделих тук корицата на новата си книга:
А тя днес-утре, буквално, ще може да бъде прегърната: издателство Жанет 45, редактор Здравко Дечев, художник Люба Халева.
Даже имам премиера в петък.
На 10 юни ще я представя в Кюстендил.
На 12 ще участваме с Джазът пее на български в откриването на Пловдив чете.
На 13 ще гостувам в предаването на Младен Влашки „Преге“, на живо с публика.
Но, честно казано, и какво да слагам в блога?
Статиите в „Медиапул“ и в „Книговище“ си вървят (навъртяхме цяла година, започваме втората от другия месец). Рубриката „За книгите“ по радио Стара Загора си върви.
Пиша по-малко стихотворения. Със сигурност има връзка, че превеждам доста, 15 книги от Нова година до сега.
Така че днешният пост е поздрав-извинение с изумление към тези хора, които всеки ден надникват тук да видят дали пък нещо не се е раздвижило, има ли нещо ново, и към другите, пристигнали по напътствия от търсачките или съвсем по грешка.
Уших това Нещо за едно детенце, но толкова отдавна не съм шила, че Нещото се получи от вида, дето или не можеш да го гледаш, или го обикваш с все сърце. Ще видим как ще се развие тази връзка.
Така че… Ами какво. Ако не се видим тук, ще се видим другаде.
Докато се мъча някак да заспя,
и докато чужди глупости търпя,
в своето леговище със една заплата
трупам си съкровище, ужким за децата.
Както си разглеждам, изведнъж купувам.
Радва се душата ми като пазарувам.
Ленти за глава, златоткани чанти,
книги, плетива, перли и тиранти.
Кремове със страховити касови бележки:
за мерак, за красота и против болежки.
Чаши. Пало санто. Черен кимион.
Кориандър. Чайник с формата на слон.
Всякакви парфюми заради шишенцата.
Обици, които да красят ушенцата.
Онова например е със намаление.
Другото създава ведро настроение.
Третото напомня за следобед с баба.
Тясно? Ще го нося, като стана слаба.
При това съм веща. Чудеса намирам.
Не, не трупам вещи. Колекционирам.
Всеки ден се будя с интерес различен.
Газя в плитчините на поток паричен.
Толкова се трепя, трябва ми награда.
Искам да се радвам, докато съм млада!
Вдигат се цените: като съм спестявала,
всъщност се оказва, че съм разхищавала.
При това не харча, да речем, за дрога.
Глупости купувам? Да, защото мога.
Харесвам много песента, но има много думи тя,
и то на непознат език… И се събуждам с вик
ХА!
Пея на стадион, но хващам много грешен тон.
Пея без микрофон, докато яздя кон.
Пътувам с триста души хор във стар и тесен асансьор,
във някакъв панелен блок… А после няма ток.
ХА!
Тръсва ни земетръс, крещят певци околовръст.
После пък нямам глас, концертът е след час.
Излиза вятър някой път, край мене нотите летят.
и няма как да прочета коя е песента.
ХА!
Пея със на-на-на, а чувам само тишина.
Гърлото ме боли. Ох, мамо, ме-ми-ми!
Публиката е ей там. Те са много, аз съм сам.
Най-страшните са най-отзад. В ръката със домат.
ХА!
Дланите се потят, а сърцата ни думтят.
Всички сме с хубав тен, само че зелен.
Не смея вече да заспя, но пак сънувам, че летя,
и в най-кошмарния момент… Аз съм диригент!
ХА!
Никой не пее в такт, повтаряме всичко пак, и пак,
Свършва се, край! Поклон… А нямам панталон!
Пея на стадион, но хващам много грешен тон.
Пея без микрофон, докато яздя кон.
Тръсва ни земетръс, крещят певци околовръст.
После пък нямам глас, концертът е след час.
Съчиних го специално за да зарадвам Дончо Донев и 4/4.
На снимката горе е хор от Атланта, САЩ.
За трета поредна година обогатяваме празничния Ден на театъра с едно весело, тъжно, драматично и живо състезание – кой произнася по-добре поезия на глас.
За щастие, Рад Димитров бе на място и направи снимки, част от които ще кача тук, за да удължа радостта.
Ние с Борислав Веженов изводихме събитието (откакто чух този глагол в радиото, все чаках случай да го употребя, и ето).
Съвместно с библиотека „Родина“, поезия, театър и светлина.
Безбрежни мозъчни равнини.
Вятърът гони тръни в полето.
Сама си казвам: „Стани и тръгни.“
Звъня си и си давам заето.
Съкрушават ме микроскопични неща,
едва се крепя като за пред хора.
Единствен белег за пролетта
е целогодишната ми умора.
На мен ми липсва целият човек.
Във всичките й възрасти и фази.
И миговете галени и леки,
и онова, което все ме дразнеше.
Не казвам, че е ангел, тя не бе,
а че ми липсва сто пъти на ден.
Докосвам с поглед светлото небе,
усмихнато надвесено над мен.
Има хора, които посрещат
всяка трудност със горда усмивка.
Аз обаче предимно усещам,
че ми трябва море и почивка.
Изнемогвам. Мърморя и плача,
и нецензурни думи говоря.
С всяка нова досадна задача
качвам още кило-две отгоре.
Губя форма, дух, физика също.
Регресирам до вид на амеба.
И почти не излизам от къщи –
не човек, а домашна потреба.
Вече само във плиткото газя.
Всеки опит за мислене вреден е.
Тоя свят хич не е за показване,
но и аз май не ставам за гледане.
„Дежурството е лек, но кръст…“
Миряна Башева
Меланхоличен следобяд.
Почивен ден е. Няма хора,
а хладен глад и гладен хлад,
и скучен прилив на умора.
И бавно, въздухът, не знам
защо, в дробовете не влиза.
Дежури ангел, но е сам,
насам съвсем не му се слиза.
Душата смело се държи,
защо – не може да си спомни.
Това, което й тежи,
са грешки като цяло скромни.
Човекът й е малко лош
и повече добър, по-често.
Страстта за него е разкош,
а плахостта е по наследство.
Той сам не вярва във души,
във ангели и тем подобни,
и ако нещо го души,
са думи, безпричинно злобни.
С какво да се разтъжи днес?
Ръцете му сами се сещат,
ракия в чашата, на екс,
филия хляб, портрет отсреща.
Той кашля. Ангелският дял
в дъха му се доизпарява.
След пет минути е заспал,
и тъмнината се сгъстява,
човекът диша сам и ням,
душата на кълбо се свива,
а ангелът надниква там,
прекръства ги и ги завива.
Оптимизмът ми крета.
– Уф, че лоша планета.
Новините – омразни.
Всички чаши са празни,
и дрънчат, и се чупят.
Мъчат се да ме купят.
Всеки ден ме е срам,
от какво – сам не знам.
И се чувствам глупак.
И смехът ми е грак.
Аз съм гарван проклет.
Аз съм кофти поет.
Аз си тръгвам. Пеша.
Стискай зъби, душа.
– Оптимизме, недей.
Ти си хала и змей.
Тръгваш? Мисъл нелепа.
Пий от моята шепа,
за какво ти е чаша?
Всяка радост е наша.
Виждам как си се скапал,
колко си се оцапал,
и си станал различен,
и не оптимистичен,
мъката те души,
и си клепнал уши…
Даже ме досмеша.
Стискай зъби, душа.
Ти все още си мой.
Аз ти казвам, постой.
Няма как да ти дам
да вървиш чисто сам
по пътеката тъмна.
Пък и то почти съмна…
Не бъди черноглед.
Глупчо, кофти поет,
мое мило мрънкало,
братче и огледало,
много си ми любим.
Още ще издържим.
Аз ще те утеша.
Стискай зъби, душа.
Наскоро някой ми каза, че имало технически затруднения за писането на коментари тук. Не знаех, не знам и какви са точно и как да ги премахна.
Мисълта ми е друга сега.
Когато някой ми пише, аз виждам думите, но не и кой ги е написал, и се чувствам неудобно. Не зная дали е момче или момиче, дали ми е стара приятелка или случаен минувач. Дори се случва да не отговоря, защото не мога да си представя човека.
Дали може да си пишете имената? Ще бъда много признателна!
Слагам една снимка тука за разкош. От преди няколко дни е, до нашия блок.
Поздрави,
Мария от Стара Загора
Мария Донева 