Ние се обичахме…

 

Ние се обичахме. Сега
даже сме загубили представа
колко бе дълбоко и кога
то изчезна – без да се смалява.

Ние се обичахме. И пак
можем да усетим, щом си спомним
ласките, дълбоки като мрак,
вдишването дълго и огромно –

ние се обичахме. Това
си остана в нас, не е отнето.
Но тъгата е като трева
и скръбта си сменя силуета,

и едно откъснато листо
трепка и от вятъра се плаши.
Ние се обичахме. И то
няма как да спре да бъде наше.
 

Всички чорапи са тихи и скромни

 

Всички чорапи са тихи и скромни.
Кой за тях мисли и кой ли ги помни?
И въпреки че са необходими,
рядко ще срещнеш чорапи любими.

А пък когато останат самички,
те си припомнят и мислят за всички
дълги разходки във разни обувки,
чехли, терлици, пантофки със джувки,
колко са тичали, колко са скитали,
стълби изкачвали, камъни ритали,
топлили малките детски крачета,
бродили през планини и морета,
голове вкарвали, танци танцували,
и се обували, и се събували…

А пък когато си скъсат петичките
или съвсем се протрият, горкичките,
зейнат ли дупчици за проветрение,
даже без сбогом и без съжаление
хващат ги и ги изхвърлят във коша,
става съдбата им тежка и лоша,
и изоставени вече от хората,
те се предават съвсем на умората.
Трудили са се напразно, залудо.
Те се отчайват. Но в този миг… Чудо!
Както окаяни страдат, тъгуват,
глас от небето чорапите чуват:
– Вярно ли служихте?
– Вярно!
Тогава
грабва ги вихър, звезди заваляват
и по небето политат, нечути,
ангели, в стари чорапи обути.

 

В Нова Загора

Тези дни си го мисля:
Ние се обграждаме със себеподобни. Понякога изглежда, че е по принуда на обстоятелствата, но не е така. Ние ги намираме. Може да се получи непринудено и естествено, може да е внезапно като чудо (чудесата рядко са постепенни), може понякога да се наложи да положим усилия, да пропътуваме километри, да направим жертви и да претърпим загуби, докато го постигнем.
И тъй – ние сме сред подобни на нас хора (животни, предмети, места също).
Алпинистите познават много алпинисти. Петокласниците се движат предимно сред петокласници. Почитателите на нощните клубове имат много познати, които посещават същите нощни клубове като тях.
Всички около мен четат книги и огромната част от тях обичат поезията.
Ако ме попита някой – кой днес чете поезия, без да се замисля, ще отговоря – ВСИЧКИ. Може някои да не четат активно, но преди са чели и им личи. Личи им.

Аз пък вчера бях в Нова Загора, в библиотеката към НЧ „Д.П.Сивков – 1870“.
Все едно винаги съм била там. Беше едно от най-хубавите ми пътувания, без нищо смущаващо, само радост и усмивки, и приятни вълнения.
Непременно ще отида пак. И всеки път, когато минавам наблизо, ще се отклонявам, за да кажа здравейте в библиотеката. Дори вече имам планирана дата – на 28 март ще бъда на ученическия театрален фестивал „Арлекин“, за да ръкопляскам на „Мигчетата“.

Ех, Нова Загора…

 

Скромната птица

Имало едно време птица с огромен математически талант.
Още преди да се излюпи, тя си светела с фенерче и пишела по стените на яйцето дълги сложни формули.
Обичала цифрите, а те й се отплащали с привързаност и всеотдайност и се тълпяли около нея. Изпълвали дори сънищата й.
Още преди да се е научила да лети, птицата преброила всички къртици в пръстта .
Само щом погледнела към някое дърво, знаела колко на брой са листата му и с каква средна скорост ги разлюлява вятърът. Изчислявала без усилие след колко време сълзата ще прелее от окото на кошутата, знаела дали заекът ще избяга от вълка.
Птицата преценявала шансовете на ухажорите си, пресмятала на пръсти съпротивлението и плътността на сламките за гнездото, милвала яйчицата си и им гукала приспивни теореми.
Когато поостаряла, тя  се оттеглила от птичето общество. Живеела сама, мислела за траекториите на небесните тела и за скоростта, с която планините се местят по лицето на земята.  Изчислила точната стойност на живота, координатите на показалеца на Бог и тежестта на Съдбата.
Не ги споделила с никого. Тя знаела дори точния час на смъртта си, така че, наистина, имало ли някакво значение знанието, което тъй скоро щяло да бъде забравено дори от нея самата?