Преди и след

Понеже и мен ме хвана срам при вида на плаващия остров от боклуци в река Искър,
и понеже гледката от терасата ми не е с нищо по-добра,
днес си наумих да изчистя.
Плащаме на две госпожи да чистят блока и около него, но те не чистят от южната страна (стълби, площадка, обширна тревна площ). Така си решиха преди няколко години, не знам защо, и от тогава там се чисти от общинската служба „Чистота“ веднъж в годината.
Аз чат-пат излизам да направя уборка, но майка и татко много ми се карат..
Вече беше станало просто нетърпимо и към 1 часа на обед си викам – днес ще е.


Просто не знаех с какво се захващам.
Първо събрах мръсотиите от градинката, не съм я снимала.
После се заех със стълбите и площадката.
Събрах хартии, саксии, дрехи… . Така. После. Имаше дебел плътен пласт изгнили листа, така че не беше метене, а копаене. И като ги изнасяш, всъщност влачиш чували с мокра кал, а не листа, както си мислех. При копаенето съсипах живота на стотици червеи, а те бяха най-малко гнусни от всички, съпричастни с този боклук. Нищо, като му дойде времето, те ще си ми върнат.
Напълних два контейнера и два варела с боклуци, последния чувал го оставих до тях, и в метене и ходене до варелите съм изминала почти 6 километра.
Оказа се, че не съм добре екипирана, нямах подходящ хардуер, една келява пластмасова метличка и една грамадна торба от Джъмбо. Можех да поискам метла и лопата от чистачките, но не исках да слушам приказки, не исках и да им кажа какво мисля.
Блокът ни е 13-етажен. Нарочно избрах работен ден, по-малко хора да ми се смеят на акъла, като видят, че чистя. Към третия час дойде да ми помогне едно момиченце, мисля, че е втори или трети клас. Аз първо й се скарах, защото дворът беше заринат с тетрадки и документи с нейното име и името на брат й. ( Тя пък ме попита: „Сега като мета, ще ми платят ли?“) Ама после ми дойдоха сили от присъствието й и още по-юнашки взех да мятам чувалите.
Ту се обнадеждавах, ту се отчайвах.
Вече нямаше къде да изнасям боклука, а и много се изморих, затова малко преди 5 просто спрях. Остана една голяма купчина листа и никой няма да знае, че тя е може би една десета от това, което беше.Хората ще си кажат – някой е чистил и си е зарязал работата на средата, как не го е срам.
Еми това е. Не се чувствам удовлетворена, а със сигурност няма да си го довърша утре, изкъпах се, пих аспирин и витамин Цъ, седнах на дивана и чувствам, че няма да мога да се изправя, ако реша да се опитам. Както се казва – хванала се на работа царската дъщеря…
Все пак гледката поне за кратко ще бъде по-добра.


„Мог забраваната“ – превод в стихове

Излезе от печат „Мог забраваната“ на Джудит Кер.
Преведох я максимално близко до оригинала, както изисква договорът.
А после, около час по-късно, защото съм неудържима, я преведох и в стихове.
Моля, заповядайте, подарък от мен 🙂

Мог забраваната

от Джудит Кер
превод в стихове – Мария Донева


Семейство Томас имаха чудесна сива котка.
Наричаше се Мог и бе добра и кротка.
Тя бе гальовна, мила, но не блестеше с ум.
Разсейваше се лесно от всеки малък шум.
Забравяше дори какво току-що стана.
С две думи, Мог си беше котана-забравана.

Понякога изяждаше една паница цяла,
а след това забравяше изобщо че е яла.

Друг път, като си миеше изцапаната лапа,
започваше да мисли с какво ли я изцапа,
и ей така оставаше, унесена в мечти..

Веднъж дори забрави, че не може да лети!

Най-често й се случваше така да се разсее,
че просто да забрави вратичката къде е.
Мъничката вратичка, направена специално
да влиза и излиза напълно официално
когато си поиска от кухнята в градината,
свободно – денем, нощем и всеки ден в годината.

В градината на Мог й беше интересно.
Тя тичаше в тревата, катереше се лесно
по плодните дървета, и птиците следеше,
опашката си гонеше и в кръгче се въртеше.

Но после, уморена, щом тръгнеше към къщи,
тя често се объркваше, заставаше намръщена
и всеки път се плашеше, че няма да успее
самичка да намери вратичката къде е.

И като не успяваше горката Мог сама
пролука да намери, да влезе у дома,
седеше до прозореца, в саксията отгоре,
и мяукаше със тъжен глас, докато й отворят.

Цветята вечно бяха с унил, омачкан вид.
И често мистър Томас възкликваше сърдит:
”Каква досадна котка!”. А Деби, чула всичко,
веднага се застъпваше: „Не, Мог си е добричка.”

Един ден Моги имаше ужасно лош късмет.
Денят така започна – накриво. Най-напред,
докато още спеше, тя изведнъж усети,
че някой я е сграбчил и стиска я с ръцете –
прегръщаше я Ники: „Добричка Мог, красива!”
Мог всичко изтърпя, но хич не бе щастлива.

А после, на закуска, забрави Мог, че всяко
добро и мило коте закусва с прясно мляко.
Така й замириса на яйчице варено,
че скочи върху масата, изтича устремено,
и бързо го изяде, преди Ник да го вкуси.
Тогава мистър Томас ужасно се намуси:
”Каква досадна котка!” Добре, че Деби рече:
”О, Ники не е гладен, той се наяде вече.”

Мог тръгна да излиза – обидена им беше.
Погледна през вратичката. В градината валеше.
”На улицата може и слънчице да грее?”
Мог тъкмо се замисли вратичката къде е,
но в този миг млекарят дойде и звънна: Зънн!
Мог шмугна се край него и ето я навън.

На улицата мрачна проливен дъжд валеше.
Едно голямо куче по плочките вървеше.
Мог изведнъж си спомни, че псета не обича,
но кучето огромно към нея се затича.

Тя бяга, то я гони. Щом Мог се изкатери
по бялата ограда и пътя си намери,
в градината се спусна, под мокрите дървета,
подскочи до прозореца със скорост на ракета,
от кучето уплашена, прогизнала от дъжд,
със пълен глас измяука, с все сила, изведнъж.

И мисис Томас стресна се. „Каква ужасна котка!”
”Изплашена е.” – рече Деби. – „Иначе е кротка.”

Мог влезе. Изсуши се. Намери си местенце –
в една удобна шапка направи си гнезденце.
Полегна си. Замърка, както жужи пчела,
и засънува чуден сън – че има си крила.

С крилата си Мог можеше да полети в небето.
От птиците по-бърза, тя ги настига, ето,
сред облаците пухкави, и совата се чуди…
Внезапно Мог почувства как някой я събуди.

И викна мисис Томас: „Каква досадна котка!”
А Деби се застъпи: „Не, мамо, тя е кротка.”

Те дадоха на Мог храна във нейната паничка,
и после по леглата отидоха си всички.

На топличко пак легна Мог и поуспокои се.
Но мистър Томас викна й „Стани от там! Махни се!”

Мог беше много тъжна. „Не ме обича никой.”
Но после й се стори, че Деби май я вика.
Вратата бе отворена, и мекичко леглото.
Тя сгуши се при Деби, замърка, и защото
бе толкова признателна на малкото момиче,
облиза Мог косата й със своето езиче.

А Деби тъкмо беше потънала във сън,
но много лош и страшен – че някъде навън
един огромен тигър, незнайно от къде,
при нея е отишъл, за да я изяде,
подушва й косата, облизва я с език…

И Деби се събуди от своя собствен вик!
И мистър с мисис Томас дотичаха тогава
да видят как е Деби, какво посред нощ става.
”Каква досадна котка!” „Такава е, да, скъпи!”
Дори и Деби този път за Мог не се застъпи.

А Мог не бе виновна! Излезе тя веднага
от стаята на Деби, от къщата избяга,
промъкна се през малката си котешка вратичка
и ето я в градината – сърдита, сам-самичка.
Нощта бе страшно тъмна. Домът – потънал в мрак.
И мрачни черни мисли споходиха я пак:
”Не ме обича никой. И ме обижда всеки.
Самотна и прогизнала ще си стоя навеки.
И никога вратичката си няма да намеря.
И нищо не съм хапвала от вчера на вечеря.”

Внезапно нещо светна. Угасна. Мигна пак.
Във къщата, потънала във тишина и мрак,
май нещо се раздвижи като светулка бледна.
Мог беше любопитна и затова погледна:
един мъж, непознат, претърсва чекмеджето,
във шкафовете рови… Мог се зарадва: „Ето!
Дори не се надявах, че помощ ще намеря!
Той, като ми отвори, ще ми даде вечеря.”

Мог радостно измяука с най-силния си глас.
Мъжът изпусна чантата си. Чу се ТРЯС и ФРАС,
и всички се събудиха, смутени от шума,
и всички лампи светнаха. „Пусни ме у дома!” –
Мог мяукаше по-силно от оперен певец.
Дотича мистър Томас: „Хей! Кой е там? Крадец!”
”Каква досадна котка!” – крадецът се ядоса.
Извикаха полиция. Дотича Деби боса,
прозореца отвори, Мог в стаята се мушна,
а Ники я помилва и на ръце я гушна.

Пристигна полицай. Крадеца арестува.
Разбра какво е станало и се заинтригува:
”Такава смела котка за пръв път виждам, значи.
Да, неведнъж сме чували за кучета-пазачи,
а вас ви пази котка! Да, котка-идеал!
Направо котка-чудо, достойна за медал!”

Медал със хубав надпис: „Мог Смелото сърце”
И всеки ден й даваха варено яйчице.
Разказваха на всички, че тя ги е спасила.
И нейната разсеяност оказа се свръх-сила.
И хранеха я всеки път, щом видят, че е гладна.
И никога не казваха: „Мог, много си досадна!”


Премиерата на „Книга за нас“

Чудеса! Направих премиера без пътуване, без покани, без медии, без зала… ей така от кухнята вкъщи.
Всички сме били разделени по места и във времето, но все пак заедно.
Добре дошла, „Книга за нас“.

Мишки с намерение

Понеже не искам просто да стоя и да се правя, че нямам книга (ами важно е за мен, какво), реших да не робувам на обстоятелствата, а да направя символично представяне на „Книга за нас“ във фейсбук. Ето го събитието, ще може да се гледа от хора във и извън фб. https://www.facebook.com/events/485330182633613
Ще прочета някое стихотворение и ще благодаря, ще отговоря на някой въпрос, ако има.
Ама нали е премиера! Трябва да се откроява с нещо!
Мисля, ако някой иска да си купи книжка с автограф и ми пише по време на „премиерата“, да получи в добавка мишка от моите. Първите еди-колко си човека, според това колко играчки съм успяла да ушия до тогава; в момента са 6, но до 14 януари има още време.


Разговор с Кармен Манукян

Събудих се с чувството, че ми се е случило нещо много хубаво. Какво беше, какво беше…
Гостувах на Кармен в Нощния хоризонт!
Изчаках да стане 12 часа през нощта, свързахме се и разговаряхме, слушахме хубави песни, казвахме си стихотворения. Когато имам тази възможност и чест, да дам интервю на Кармен Манукян, това се нарежда сред най-хубавите случки за мен през годината.
Както ми е обичай, слагам връзка към записа в блога си, за да мога понякога да се връщам да чуя няколко минути от него.
Това предаване ме запозна с хора, които много харесвам.
Освен това снощи (на 48 минута) се включи Марин Бодаков, скъп приятел и редактор на „Книга за нас“, с много щедри думи.
Като Коледа и Честит рожден ден, и всички празници, събрани в едно интервю.

Благодаря от все сърце!

Предай се, не се предавай

Предай се. Не е срамно да се признаеш за победен, когато от години водиш нескончаема битка с природните сили. Старостта, болестите, самотата, смъртта не си дават много зор – победата им е сигурна и дори не им е интересно да следят усилията ти.
Войските на студа стягат обръча, понякога усещаш повей отвътре, през костите. Ти блъскаш по вратите на смъртта с малката си мека ръка.
Много е уморително, отчайващо е.
Не можеш да спреш да живееш, не е позволено, твоите хора разчитат на теб, и без това сте миниатюрно малцинство. Това е малка мръсна презряна свобода, да предадеш своите.
Но ти все пак се предай. Пусни се.
Когато се предадеш, звуците от битката ще се отдръпнат, кръвта ти ще продължи да изтича без усилие, и в настъпилата тишина ще можеш да гледаш яркосиньото небе с широко отворени очи.
Никой няма да знае, че си се предал. Знам, че не можеш да си го позволиш, но чуй какво ти говоря, все пак предай се.
Ден като ден, както вървиш надолу по стръмната улица и съзнаваш, че усилията ти са хем мъчителни, хем безплодни, и лицето ти се усмихва на някой познат, а отвътре в теб се е разтворила бездънна пещера и ти пропадаш безконтролно в себе си, слънцето грее безразлично – предай се. Погледни онази витрина. Спри, все едно ще купуваш нещо. Отражението ти е по-тъмен силует, оцветен със стоки за бита. Все едно малко дете е запълвало очертанията ти и непрекъснато е излизало – твоето заоблено тяло и пластмасовите кофи, стъклени шишета и изкуствени цветя, които не спазват формата и стърчат нелепо. А сега се предай.
Няма разлика.
Никой не знае, че си се предал. Няма разлика. Само напрежението… Няма напрежение. Няма борба. Тебе все така те има, ето те, виж, същият силует, запълнен с глупости.
Да повървим по слънчевата улица. Давам ти две пресечки, повърви така, предаден, победен, като струйка вода, като въженце без нито един възел.
Въздухът влиза и излиза от твоите дробове, не се вкопчвай, въздух има много, въздух от земята до небето. 
Искаш ли още една пресечка?
Няма нужда, нали?
Ето го ъгъла. Предаде се, почина си. Стига толкова.
Сега да побързаме – към кабинета на доктора, към офиса, към магазина, към къщи, битката се води навсякъде и нямаме време за губене.

През 2020

Мислех, че година № 2020 е похабена и пропиляна, но се огледах и видях, че е била и добра.
Най-важното е, че още сме тук и сме заедно, а има дни, в които просто да си още тук е победа и надмогване на обстоятелствата.
Почти нямаше пътувания, представяния на книги и срещи на живо. Много неща нямаше, но да видим какво е имало и какво ще остане.

Книги
В началото на август направихме чудо и резултатът от него беше „Книга за първолаците”. Илюстрациите са на прекрасната Елица Сърбинова. Тъй като книжката беше специален подарък за първокласничетата от Стара Загора, допълнихме я и вероятно през януари ще излезе „Нетърпение в кутия”, ще я има по книжарниците. Мога да кажа, че няма толкова голяма кутия, която да побере нетърпението ми.

В момента се печата и до ден-два ще излезе „Книга за нас”. Според мен стихотворенията в нея са предимно два вида – много смешни и много тъжни. Когато някой я прочете, ще види кое преобладава според него. За пръв път работя толкова задълбчено и безжалостно, с Марин Бодаков направихме много промени. Този път се съобразих с всички забележки и малко мислих варианти, а повече съкращавах. Реших да сменя и заглавието насред път, но при моите книги съм забелязала, че всичко – и лошо, и хубаво, в крайна сметка е за хубаво. А корицата на Христо Гочев е корица-мечта.

Преведени книги
Приятно ми е – Мария Донева, детска преводачка.
През 2020 излязоха цели три книги на Джулия Доналдсън, които съм превела – „Какво каза калинката, „Кучето детектив” и „Зог” (отпечатана е и пътува насам). Предстои през януари да видим на бял свят и „Грозната петорка”, после ще дойде „Рибко”. Много съм щастлива, че Манол Пейков ми дава възможността да превеждам тези книги и той да ги издава, а колко е весело и интересно, когато ги редактираме – не, няма как да си представите, непредставивуемо е. Благодаря!
Съвсем скоро издателство „Лист” ще отпечата „Мог забраваната”. Освен нея, преведох още една книга на Джудит Кер – „Тигърът, който дойде на чай”.
От фонд „13 века България” ми се довериха да преведа един роман за деца, ще го очакваме догодина.

Музика
Нито един концерт с „Джазът пее на български”. Нула. Никак. Хич.
Затова пък Марина Господинова записа песента „Без”. И от тогава телефонът ми звъни така за най-хубавите обаждания.



Четене пред публика
Нито едно пътуване. Много намислени, намечтани, уговорени – и отложени за неопределено бъдеще време.
През април направих своя Личен Маратон на четенето – онлайн. Беше ми много приятно – цели три седмици се събуждах с мисълта какво да прочета, как да се облека, каква картина да закача на стената зад мен. Чувствах се обкръжена от добронамерени хора, които ми се усмихват.
В началото на октомври заедно с академик Крум Георгиев организирахме Есенен литературен салон. В Стара Загора дойдоха Елка Стоянова, Иванка Могилска, Ина Иванова и Камелия Кондова и заедно четохме стихотворения в РИМ. Славен ден!
Участвах и в Нощта на литературата, от РБ „Захарай Княжески” ми направиха честта отново да ме поканят да чета при тях.

Куклен театър
Продължиха да се играят „Банда бацили” и „Въздушната принцеса”. С Янчо Иванов написахме нова пиеса – той я измисли и ми каза къде според него ще е хубаво да има песни, и аз ги написах. Радвам се, че го направих, особено защото в един момент мислех, че няма да мога. Беше в някакъв напрегнат и труден период за мен и аз направо се бях отказала. Но в деня, когато вече щях окончателно да му кажа Не, си казах – а бе я да опитам, и една по една песните си станаха. Сега ги препрочитам и се радвам. Пиесата ще бъде за полезните храни, за пример ще ви дам направо финалната песен с поуката в нея:
Тъй както е пъстър широкият свят,
цветята са всяко със свой аромат,
така и храните са разнообразни,
със форми различни и с вкусове разни.
И ти за да станеш голям здрав човек,
ще трябва да хапваш месце и геврек,
и тънка филийчица със лютеница,
и супа гореща в дълбока паница,
домати и краставици на салата,
картофи и морковчета от тавата,
соленко, горчивичко, киселко даже,
попитай и доктора – той ще ти каже,
в лехи, по поляни, в овощни градини
растат и изпълват се със витамини
добри плодове и добри зеленчуци
за възрастни хора, дечица и внуци.
За здраве, за младост, за дълъг живот
хапни зеленчуци, хапни си и плод.

Училище за словесни магии
Едно от големите и важни неща от тази година за мен беше, че написах помагалото за Валери Петров. „Книга за първолаците” стана благодарение на Гери, която повярва, че ако се мобилиризаме и работим заедно, ще я направим, макар че на пръв поглед изглеждаше невъзможно. Отново Гери беше човекът, който ме покани за написването на помагалото. С това госпожица Гергана Георгиева се превърна в моят личен герой, пак. Работихме много вдъхновено с Красимира Тенчева от Британския съвет и Яна Генова от Книговище. Когато текстът стана готов, имахме и четири срещи онлайн, за да го представим.  Беше чудесно. Благодаря!


Анимационният филм
”Последният ден”
на Далибор Райнингер от поредицата „Щрих и стих” излезе на екран. Премиерата му беше през юни. Една нощ неотдавна дори го засякох по телевизията. Много ми харесва. Гледала съм го много пъти и всеки път плача. Но защото е хубав, не за друго!

Играчки
Ших. В някои месеци – десетки играчици, в други месеци – нито една. Много ми харесва, като започна да шия, не мога да спра, толкова ми е увлекателно.

Други занимания
От първата карантина насам се захванах да редя пъзели. Това не е особено творческо занимание, но ми допада, защото с часове редя, без да ми омръзне и без да се сетя да се тревожа, унасям се в подреждането и сигурно се залъгвам, че така поне една малка част от света е подредена, с хубава картинка, красиви цветове и никакво напрежение.

Започнах да си отбелязвам в гудрийдс какво съм прочела, събуди ми се колекционерската страст, и се оказа, че не съм се занемарила толкова, че да не чета. Прочела съм 45 книги, като видях обобщението в сайта, направо се издигнах в очите си. Потуп-потуп по рамото ми.

Инсталирах си крачкомер на телефончето и през една голяма част от годината вървях отдадено и амбициозно, в преследване на 14 000 крачки дневно… или 10 000… или 7 000. Не може да ми е навредило, нали?

Здраве
През 2020 имахме нужда от помощ много пъти и за щастие, имаше прекрасни лекари, които бяха на мястото си и ни спасяваха и спасяваха. Доктор Борислав Милев, доцент Атанас Йонков, доктор Иван Йонков, професор Евгения Христакиева, доктор Пламен Атанасов, доктор Дончо Славов и колегите му от отделението, милата ми доктор Румяна Йорданова, доктор Толев. За никъде сме без вас, хора.


През 2020 понесохме жестоки удари. Проляхме много сълзи. Борихме се за живота си.
В същото време аз получих огромни жестове на добрина, внимание и любов.
Видях Черно море, видях и Бяло море.
Иво е в София и рисува по цял ден всеки ден. Имам най-страхотните приятели. Семейството ми е добре. Имам толкова много мечти, толкова много неща искам да направя, хубави и интересни неща, полезни, красиви, хубави.
Това е и добър край, и добро начало.

Благодаря!

Книга за нас

„Книга за нас“ вече се печата.
Това е стихосбирка. Издава я ИК „Жанет 45“.
Редактор е Марин Бодаков. Той написа предговора на книгата.
Коректор е Станислава Станоева.
Корицата, в която съм влюбена, е от Христо Гочев.
На задната корица има снимка, която ми направи Татяна Чохаджиева, и думи от Веселина Седларска, Ина Иванова и Нева Мичева.
Всички тези хора стоят зад гърба ми и аз се чувствам смела да тръгна с книгата към вас.
Представям си, че когато прочетете заглавието или го произнесете, тя ще стане и ваша книга и ще усетим, че ние сме ние.

Книгата ще излезе около Нова година; или ще завърша годината с нея, или ще започна следващата. Всякак е хубаво.
Казах ви едната си тайна, остана ми още една.

Може ли без лъскавко?! (4)

Не може, разбира се!

Понеже светът е синхроничен, точно вчера един разговор с Елица ме подсети за Коледната сврака, а също и за вълшебния отговор на доктор Толев; после пък се появи повод за още картички.
Снощи имаше един момент, в който бях така плътно покрита с брокат, все едно инките са ме позлатили и всеки момент ще ме удавят в някое свещено езеро.
Но ми се размина засега.

Мария
Днес съм цялата в звездички –
прах от коледна украса.
Скоро ще изкупя всичкото
злато от пластмаса.

В мен криле разперва гордо,
харчейки, надвива мрака,
ненаситна по природа
Коледната Сврака.

ТТ
Аз съм също тази вечер
във пазарна мания.
И понеже имам вече
коледни желания,

купих две кила надежда
и усмивка купих,
ала тя, по недоглеждане,
падна и се счупи.

Коледни картички (3)

Това сигурно са предпоследните от тази реколта.
Почти цялата черна работа вече е свършена – надписах повечето пликове и налепих марките. Сега остана да избера коя картичка за кого е и да напиша пожеланията.
По същия начин, когато ушия много човечета, оставям лицата и усмивките за накрая. Днес например ще направя точно 12 усмивки.

Пак разправии с дядо К. (мъжки вариант)

По специална поръчка от скъп приятел направих вариант на това стихотворение. То е много сериозно.

Някъде, някъде, толкова някъде,
в стария кожен тефтер,
с радостни писъци прави си списъци
онзи проклет лицемер.
Строго, взискателно и наказателно
води регистър: дали
правя движения и упражнения,
бОли го, че ме болИ.
Строг за диетата, мери кюфтетата,
смята телесната мас,
че обещание по невнимание
някога дал съм бил аз.
Колко стеснения, колко лишения…
Пак съм си объл на вид.
А след гладуване и след спортуване –
с дваж по-голям апетит.
Не е изискано, ако неискано
пишеш се диетолог.
Глей си джуджетата, пий си кафетата,
пука ми колко си строг.
Има теории колко калории
трябва човек да гори.
Ето, ти лично си тлъст неприлично.
И си измислен дори!
Аз ще си гризкам, каквото си искам.
Хубав съм, без да съм слаб!
Знае се, ясно е, просто прекрасно е,
ако си в едър мащаб.