От къде идват песните

Има една книга на Том Робинс, „Б като Бира“. Там той обяснява какви са съставките и по каква технология се обработват, за да се получи пиво. Последната съставка е магия – тя прави бирата нещо повече от газирана алкохолна напитка, дава й вълшебни сили и благодарение на тях хората, които я пият, се променят.

Така че бирата е нещо като фразеологизъм – готовата напитка е нещо повече от сбора от съставките, както смисълът на отделните думи в един фразеологозъм е различен от смисъла на цялото.

Ами то… кое не е така?

Знаете от къде идват бебетата (да не обяснявам всичко от начало), но бебетата са нещо повече от сбор от клетки. Ако имате дете, я кажете, имали ли сте мигове, в които сте го наблюдавали, особено като бебенце, с недоумение как така до вчера то не е съществувало, а вече го има, вече Е.

И песента е нещо повече от мелодия и думи.
До вчера си я тананика някой, събира две думи с две ноти…
А после – песен. Истинска. Съществува. Като я чуеш, да ти се прииска да се смееш, да се влюбиш, да си щастлив. То половината работа на щастието е да го поискаш.

 

Премиерата ще бъде на 29 юни, на Летния театър във Варна!

 

Всеки пише, както диша – 8-10 септември в Киселчово

През юни лятото е младо и се усеща безсмъртно.
Но още от началото на юли започват да ме тревожат мисли за края му, краткостта му е остра до непоносимост.
Затова са ни нужни утехи. Още повече ще ни трябват през септември.

В края на седмицата след рождения ми ден с неуморната и чудесна Мона Чобан сме намислили да направим една хубава работа.
Ще го наречем за краткост и яснота „Ателие за творческо писане“, а по същество ще бъде почивка за душата и занимавка за ума, и радост за сърцата за хора като нас, които обичат да пишат.
Ето я официалната покана на сайта на Артел 13. Тя е кратка, ще я опиша по часове, като наближи датичката.
Ето я поканата и тук:

Всеки пише както диша – 8-10 септември

Ателието ще бъде разсеяно и дълбоко несериозно. Ще играем литературни игри и ще разсъждаваме над задачи, които се решават не със смятане, а с фантазиране. Ще наблюдаваме конкретните неща и ще ги превръщаме в идеи, емоции и звук.

Писането е игра, в която правилата съществуват, за да бъдат нарушавани. Ограничение за възрастта няма. Ще работим с материалите, които всеки участник носи – въображение, грамотност, храброст да надникне в себе си и да каже здрасти на всички непознати, които го обитават.

Ще поработим и върху моделирането на готовите текстове. Пътят между това, което искам да кажа, и онова, което съм казал, понякога е дълъг, загадъчен и непреодолим. Ще се разходим и ще се насладим на гледките.

Сега, няма да ви лъжа.
Седмицата преди това на същото приказно място курс по писане ще води Господарката на Вселената Елка Стоянова; в седмицата след мен – любимата Ина Иванова.
Ако трябваше да избирам кога да се запиша да пиша и с кого да пия вино пред огъня вечер… ох, бих поставила себе си в топ 3, може би на почетното трето място. Ще се излея в бронз, ако трябва, в някакъв момент даже!

Дадох ли ви тема за мечти?

Ама много Долна!

 

Когато репетицията е на привършване, нагласят се микрофони, танцьорите тропат, колоните гърмят със страшна сила, до началото на концерта остават 30 минути, а поздравителните адреси от цялата страна не спират да прииждат и едва смогваш да запишеш подателите:

🙂

 

Песничка за шпионите на кардинала

 

Известни сме навред с това –
по пет агента на глава.
Примигнеш ли – ще чуе кардиналът.
Шпиони тук, шпиони там.
Когато мислиш, че си сам,
въздъхнеш ли – ще чуе кардиналът.

В гора загубиш се – агент!
С мома залюбиш се – агент!
За всяка стъпка знае кардиналът.
В града вървиш и там – агент.
В леглото спиш и там агент.
Съня ти даже знае кардиналът!

Не е от вчера кардинал.
Той тайните ти е узнал –
които криеш и от съвестта си.
Богат ли си или бедняк,
какво закусва вчера пак,
и може би дори каква свиня си.

 

 

Посещение в приюта за дракони

 

Събудих се от тишината.
Да имат много здраве онези, които все се оплакват, че шумът им пречи да спят.
Тази тишина буквално пламтеше с невидими пламъци. Усещах я плътна и тежка като възглавница, притисната към лицето ми. Цяла нощ чувах бумтенето на пулса си, свистенето на дъха, шумоленето на дрехите и завивката.
На сутринта ми стана малко по-леко. Протегнах се, дръпнах ципа на палатката и светлината се изсипа върху очите ми. Напипах обувките си и ги обух. После се изправих.
Снощи навлязох в мъртвата гора по мръкнало и вървях сред сухите дървета, докато краката ми отказаха. Сега, на дневна светлина, гледката беше омагьосваща.
Всичко беше бяло като гипс. Дърветата се извисяваха на 25-30 метра височина, съвършено бели и безжизнени. Мекият, пружиниращ, хлъзгав килим от опадали иглички също беше искрящо бял. Далече горе небето синееше и цветът му ми се видя неприличен, все едно си прави нагли експерименти, надвесено над бялата гора.
Сведох поглед – ръцете ми червенееха, а дрехите ми – зелено, черно – бяха като дупки в реалността.
Надигнах бутилката и изчаках търпеливо, докато последната малка капка вода колебливо се стече и капна в устата ми – това ще е закуската днес… Тръснах глава, за да прогоня грозните мисли, с няколко движения свих палатката и тръгнах.
На запад.
От шестнайсет дни не бях срещал човек. Преди десет дни видях сърна – беше мъртва, а трупът й лежеше недокоснат от хищници, помислих, че е отровена.
Последната птица, която прелетя… това беше преди 4 дни, докато си наливах вода от последния поток между скалите. Вече нямаше път назад за мен.
Постоянно поглеждах компаса, вграден в дръжката на ножа ми, а стрелката трепкаше, все едно всички посоки я плашат.
Особено запад.
Реших да изоставя палатката. Вече усещах дори тежестта на дрехите си. Залитнах, опрях се на един от мъртвите тебеширено бели стволове и седнах на земята. Свалих презрамките от раменете си – лявата, дясната – и раницата полегна до мен. Прииска ми се да я прегърна като жена, да я милвам, да плача върху нея, докато заспя и умра.
Легнах по очи. Погледнах белотата от упор. Близнах сухите клечки, имаха вкус на тебешир. Нищо не полепна по втвърдения ми, сух език. Изведнъж потръпнах от погнуса – не заради нечовешката мъртва пръст, а заради гадния ми език, който я допира.
Надигнах се – на лакти, на длани, на колене, изправих се и продължих.
Само с ножа. Ножът знае къде е запад. Запад е нож. Ножът е компас е запад.
Игличките попиваха всеки шум, в равномерното бяло очите ми бяха болезнени и безполезни.
Продължих със затворени очи и протегнати ръце, ножът в лявата.
Дясната ми длан опря в нещо меко. Отворих очи (чух  шушкането на клепачите по сухите си очни ябълки).
Дълбоко, великолепно, сочно виолетово.
Примигнах. Погледнах напред, после нагоре, нагоре, нагоре.
Отдръпнах длан.
– Добър ден! Намери ме, честито! – благо ми се усмихна последният дракон на планетата и ми подаде чаша вода.