Моренце на ревера – свръхлесни брошки

Картинка

 

Тъй като копнея за морето и колкото по-дълбоко в зимата навлизам, толкова повече ми трябват утеха и обещание, че лятото ще дойде пак.
Избрах няколко миди и рапанчета, че и една малка шишарка от фиорда в Стрьомстад, взех силикон и им залепих игли.
Дори не търсих пистолета за силикон, ами запалих една коледна свещичка и на нейния пламък нагрях пръчката лепило.
Предполагам, че няма да е лошо, ако мидичките се позлатят или посребрят със спрей, но на мен ми се иска да ги гледам, както са излезли от морето.
Цялото правене ми отне няколко минутки, чувствам се лятна и хубава, а ако някой ми хареса брошката – веднага мога да му я подаря, защото имам много, а като свършат, ще направя пак.

 

 

 

Неудобни за спасяване

Това не е позитивен текст. Целта ми е да ви разваля настроението. Целта ми е да споделя с вас мислите си, за да станат те и ваши мисли. Правя го, защото виждам огромен проблем, а не знам как той би могъл да се разреши. Трябва да се задвижи някакъв обществен механизъм, който в нашата държава не работи ефективно. Въпреки това, знам ли, може един от вас, които четете това, да обърне внимание и макар и с нещо мъничко, макар и само за час или за ден, да подобри живота на друг, който е в нужда.
Няма степени на злото. Всяко зло е абсолютно, всеки ужас, болка и отчаяние са единствени и безкрайни в мига, в който някой страда.
Но в тези дни все по-често си мисля за домашното насилие сред възрастните хора. Когато живеят сами и затворени у дома двама, да речем, 70-годишни съпрузи и мъжът пребива жената… и може дори да няма съседи, които да чуят, защото най-близката обитаема къща е през две улици. Пък и да чуят, и да се намесят, какво? Възрастните хора просто нямат биологичен ресурс да станат, да тръгнат, да променят живота си.
Или още по-тежкият ужас – самотен възрастен родител, пребиван и тормозен от порасналите си деца.
Има много такива случаи. Без да се замислям много, веднага се сещам за примери.
Ето.
Понякога от домашно насилие страдат хора, които не са симпатични.
Ти я срещаш всеки ден тази, не поздравява, или пък напротив – оглежда те от глава до пети и не пропуска да подметне завистлива злобна забележчица. Възрастна жена, може да са се събирали с баба ти да плетат и да си клюкарстват кротко. Баба ти я няма вече от 20 години, а тази злобарка си живее. Дори децата й не я поглеждат, внуците не са идвали на гости кой знае от кога, може и в чужбина да живеят, и тази проклетия кукува с още по-неприятния си мъж. Някой път може и да си се чудил кой от двамата е по-противен – дали тя с нахалството си, или пък той с гадния поглед. Може да си си казвал – така им се пада – цял живот да се търпят, какво по-голямо наказание.
Ами ако не се търпят? Има още

Един човек

 

Аз съм един-единствен човек.
В смисъл – само аз съм точно такава.
Може друг да напомня на мен леко
или нарочно да ми подражава.

Може някой така да ме е надхвърлил,
че в малкия си джоб да ме сложи.
Може друг да се е опитал първи
да е мен – но се оказало, че не може.

Това запълва цялото ми време налично.
И не че е нещо лошо, но и чак много хубаво не е.
Въпросът е, че цялата работа се извършва лично.
И се живее. Добре-зле, но… се живее.

Концертът в Чайната

Видео

 

Концертът в Чайната беше… ама знаете ли колко хубав!
Ако сте били там, знаете. Здрасти 🙂
За да не го забравя, и ако някой иска да хвърли поглед, оставям тези снимки на Евгени Димитров от Булфото тук:

 

 

Има и тъмно размазаничко видео ТУК

Следващият концерт вероятно ще бъде за 14 февруари другата година.

Любовно стихотворение, нищо друго

 

Искам да напиша любовно стихотворение.
Без повод. То да е поводът.
То да сложи повод на думите и да ги отведе там,
където надеждата си струва отчаянието,
където душата е гола, а тялото се възнася,
където е непоносимо красиво, а грозното е човечно и те милва, и ти имаш сили да му дадеш помилване,
да бъде стихотворение, от което никой не си тръгва и никой не е оставен сам,
но все пак – кратко стихотворение –
по-дълго от живота и задължително по-кратко от любовта.