Дали лятото свършва

Лековито, дъждовно,
все по-малко остава,
помрачняло, гръмовно,
все по-хубаво става,

от искри заслепено,
във прегръдка приспано,
в празник засуетено,
подарено, избрано,

писва, бие се, тича,
среща поглед в тълпата,
като мед се разтича
и подслажда тъгата,

зрее, рони се, капе,
хрупа бучки лед, пари,
и копнежи го хапят,
и му пеят комари,

общо, слято и цяло,
вдъхновено и силно,
в самота подивяло,
аскетично, обилно,

тежко непоносимо,
вероятно последно,
безнадеждно любимо,
ще изчезне безследно,

щом петелът прекърши
глас на крайната нота,
лятото ли ще свърши,
или свършва животът?

 

Гореща рибена чорба

Картинка

 

поради Елка Стоянова

 

Студени тръпки. Влажна кожа.
С кола до „Веселия Роджър”
в довчера чудния Бургас
едва-едва пристигам аз.

Свирепо ме боли главата.
Не се побира в кухината
на черепа горкият мозък.
Пристанището – пек и проза.

Вълните шляпат неприятно.
Шумът им, умножен стократно,
кънти между ушите ми.
От жега слънцето дими,

лъчи като ножове вади.
От светлината ми се гади.
Стомахът ми се преобръща.
Като една русалка съща

препъвам се, но крачки правя.
Мечтая си да се удавя
и да потъна в хладината,
и да ми се смирят червата.

Да имам перки, не нозе.
Защо го пих това розе???
Аз знам защо. Не помня колко…
О, изчезни, ужасна болко!

Тъй както споменът се къса…
Ах, дълга нощ след вечер къса…
В прекрасна шарена компания,
и разговори, и признания.

Вълнението беше общо.
Не ни се тръгваше изобщо.
И домакинята ни – щедра.
И глътката – прохладно-едра.

И тъй изискано мезето…
Назад да върна всичко взето…
И времето… и питиетата…
Назад да завъртя планетата,

Да стана трезвено човече
и вино да не видя вече!
Но времето назад не може.
И ето, „Веселия Роджър”

незнайно за какво се хили.
Аз вече губя свяст и сили.
На сервитьорка свежа, млада,
с гласче от оня край на ада

аз своята поръчка давам,
а пък наум си обещавам,
полагам искрен строг обет,
че от сега и занапред

ще бъда… даже!… вече няма…
Над купа, майчински голяма,
като луна жълтее резен
лимон. Характера железен

напрягам. Дишам. Дишам бавно.
Сърцето блъска се неравно.
Не ми почуквай, викам. Знам.
Невероятно, но ще ям.

Иглите, в мозъка забити,
се вадят със електролити,
със течности и минерали.
От древни векове са яли

предците ни гореща супа.
Сърцето в ритъм пак затупа.
И… Чудо. Сякаш зеленчуците
приятно притъпиха звуците.

И – може би от девесила? –
почувствах прилива на сила,
от рибката върховно вкусна
дори главата ме отпусна,

и остър глад – като мачете –
– Филийка да ми препечете?
Дали сафридът ви е пресен?
Ох, панталонът ми е тесен…

Какво ядат онези? Миди?
Сипете… Да не ви се свиди!
В опразнената ми паница
премина сянката на птица,

морето ми изръкопляска,
с вълнички радостни забляска,
жълт кран червен контейнер тръсна
и моята душа възкръсна.

Гореща рибена чорба
е най-великата творба,
шедьовърът, върхът, каймакът!
Денят надига се на лакът.

Изправя се духът. Прохожда.
Рапан с вилицата набожда.
И красотата тържествува.
И щастието съществува.

Което иде да рече:
когато си помислиш, че
късметът ти те е предал,
когато вече си взел-дал,

и нямаш цел и перспектива,
и махмурлукът те убива,
стори, каквото сторих аз –
в отново чудния Бургас

открий в пристанището пристан,
и с апетит и радост чиста
във „Веселия Роджър” сам
поръчай си айрян голям.

Напук на тежката съдба,
хапни си рибена чорба.

Препоръчвам детски книги!

Картинка

И това лято, юни-юли, два пъти седмично имах приятния ангажимент да занимавам дечица с четене и съчиняване на приказки. В ЦПЛР, на хладничко в залата за танци, в съгласие с всички разпоредби за безопасно четене и съчиняване.
Ние освен това правихме и фигури от сух филц, помпони от вълна, сгъвахме хартия и си рисувахме, играхме на думи и не помня още какво.
И четохме.
Децата ми бяха на възраст между 8 и 11 години и вижте какви хубави книги им предложих.
С категоричното уточнение, че всяка детска книга става сто пъти по-хубава, когато я разглеждат и четат дечица, тогава тя разцъфва и оживява.

„Пет приказки“ на Валери Петров, с илюстрации на Мирослава Николова. Избрах това издание, защото е най-компактно. На „Пук“ се разревах неудържимо и те ме пратиха да си измия лицето.
„Най-хубаво е у дома!“ от Юта Лангройтер, рисунки на Щефани Дале.
„Майска нощ с феята Кандилка“ с рисунки на Радостина Нейкова и „Майстори на феи“, илюстрирана божествено от Нели Друмева, на Весела Фламбурари.
„Хмутовете“ на Ирен Леви, художник Тодор Ангелиев.
„Слончето, което искаше да лети“ написана и нарисувана от Лиляна Дворянова (прочетохме я два пъти, в два поредни дни, много я харесаха).
„Кухнята на госпожа Черешова“ от Силвия Плат, превод Стефан Русинов, илюстрации Капка Кънева.
„Малки жабешки истории“ на Радичков, художник Виктор Паунов.

Нали бяхме малка група, имахме време подробно да разгледаме картинките, аз нарочно избирах книги с прелестни илюстрации.
Бяха едни хубави часове.

Вече и аз мога да кажа: ПРИЯТНА ВАКАНЦИЯЯЯЯЯ!!!!

Изкуствоведи с ръце в джобовете

Картинка

 

се запознават отблизо с творчеството на Миленка.
Даже ме накараха да сваля картината от над огледалото, за съвсем отблизо.

„Жажда“, Амели Нотомб

 

Преди съм чела други книги на Амели Нотомб, главно защото Таня от Хеликон ми ги е препоръчвала, но за пръв път съм толкова дълбоко впечатлена.
В „Жажда“ няма нито едно случайно или слабо изречение. Възприемам я като поезия от край до край, като пречистена субстанция, концентрат от език и смисъл в пълно единство. Думите са толкова добре запълнени със смисъла, вложен в тях, че ми напомниха за лодките, с които хората от векове прекосяват морета и океани – лодки само от дърво, без нито един гвоздей, всяка част вклинена в съседните по такъв начин, че тя става неразрушима.
Преводът е на Светла Лекарска – точен и красив български език, изящни изрази с много нюанси и дълбочина, звучи естествено и ясно, и нежно.
Сюжетът е съвсем прост – часовете преди и след смъртта на Исус Христос, разказани от негово име, от първо лице. За всеки друг сигурно това би била твърде самонадеяна, неизпълнима задача, но Амели Нотомб не е никой друг освен себе си. (Радвам се, че на предната корица на българското издание на „Жажда” по изключение не е нейното лице, хич не го харесвам. Погледът й е такъв, че не ми се иска да държа книгите й вкъщи. Но пък сигурно трябва да имаш точно такива очи, за да видиш, каквото вижда тя.)
Разказът на Христос е възхвала на тялото, на радостите, които животът на тялото носи. Повечето разсъждения са точно през телесните усещания, и макар че става дума за умирането и смъртта, това е книга, пълна с радост.
Утешителна книга. Мисля, че ще я чета пак, когато ми е много страшно.
Знам на кого ще я подаря.
И много красива.
Съблазнявам се да извадя някой цитат, но макар че е написана афористично, мисля, че извън контекста си тези елегантни фрази ще значат нещо съвсем друго.
Все пак. Ще се опитам да избера няколко забавни и проницателни изречения. Има прекрасни думи за любовта, за насладата, за смъртта, за родителството, за Бог, но вие ще си намерите своите думи, когато я прочетете.

Загадката на злото е нищо в сравнение със загадката на посредствеността.

– Обвиняеми, имаш ли нещо да кажеш? – попита ме той с вид на интелигентен човек, който се обръща към себеподобен.

Защо да лъжа – тези чудеса наистина бяха мое дело. И противно на свидетелските показания те ми струваха безмерни усилия. Никой никога не ме е учил да правя чудеса.

Хората с основание се оплакват от несъвършенствата на тялото. Но те са обясними. Кой би пожелал къща, проектирана от бездомен архитект? Човек успява най-добре в това, което е негово ежедневие. Баща ми никога не е имал тяло. При такава липса на опит мисля, че се е справил прекрасно.

Странна жена е майка ми! Хем би искала да съм нормален, хем да правя чудеса!

По-късно размислих и вече не харесвах тези чудеса. Те подмениха това, за което бях дошъл. Любовта вече не беше безпричинна, а трябваше да служи за нещо.

Няма да се уморя да повтарям – да имаш тяло е най-хубавото нещо, което може да ти се случи.

Тези цитати са от началото на книгата.
Понеже я прочетох преди малко, вълнението ми е още е много силно. Няма сега да разлиствам нататък.
В момента часът е 18,35, след малко ще започне да се поразхлажда, ще отида до езерото и ще я прочета пак на някоя пейка. Ще се наслаждавам, че съм седнала на хубава пейка, ще гледам отражението на облаците върху повърхността на водата, ще слушам вятъра в листата и тихичките звуци на патиците, кученцата, които тичат, и другите птици, които летят, ще пия вода, ще държа книгата в ръцете си, ще чета, ще се наслаждавам.

Добър човек

 

Добър човек. И грее. До пламъка му тих,
до светлинката мека когато приближих,
открих, че той не иска да свети надалече.
В спокойствие обгърнат и в топлина облечен,
във сила, до която без страх да се допра,
със скромна и смирена, но весела искра,
за да не се прекърши, и пак да е добре,
животът и да свърши, но пътят да не спре,
със труд да си заслужи щастливата умора,
и да остане свързан със близките си хора,
след всички колебания да си остане цял,
гръбнакът на душата му – нормалният морал,
вроден, отгледан нежно от всички у дома,
за да върви прилежно в мъгла и в тъмнина,
сред хищни изкушения и шарена развала
да си държи посоката, и да си знае хала,
и да не пипва чуждо с ръцете си заети
със занаят и с работа, и тихичко да свети,
да диша, да се радва, да дава, без да смята,
и да ми бъде ангел, и да върти земята.

 

ВНИМАНИЕ!

 

Във някои дни съм направо ужасна.
Врата ако има, то аз ще я трясна.

Вода ако има, аз ще я размътя.
И черните котки, щом мина им пътя,

се кръстят, припадат, квичат, пребледняват.
В такива моменти очите ми стават

студени, зелени, и виждат дефекти.
Откривам пробойни във всички проекти.

За дума се хващам, заяждам се злобно,
а после изпадам в мълчание гробно,

а после избухвам, а после се зверя,
не мога минута покой да намеря,

и жертви случайни аз взимам на мушка,
очите тъмнеят, главата се люшка,

и колко съм гадна напълно съзнавам,
разкайвам се, мразя се и съжалявам,

но тройно по-лоша, петорно по-крива,
на втората дума съм пак заядлива.

И всичко това ви го казвам, защото
усещам, че пак ми играе окото,

и слънцето свети ей тъй, да ме дразни,
и знам лошотиите че са заразни,

и целият ден ще е лош, без съмнение.
За ваше спокойствие – предупреждание!

Тъй както в природата греят във ярки
и предупредителни весели шарки

отровните, крайно опасни гадинки,
по улици, къщи, площади, градинки,

днес всеки да гледа, когато излиза:
ВНИМАНИЕ! – днес ще съм с шарена риза,

със син панталон, със обувки червени,
във смисъл – избягвайте спорове с мене!

 

В съвсем обикновения живот…

 

В съвсем обикновения живот
и хубаво, и лошо – всичко става.
Не зная кой е определял квотите:
да те предават и да ти прощават.

Да те въздигне страст, а да те смаже
нехаен жест, замислен като щедрост,
и после някак си да се окаже,
че си продаден евтино на едро.

Но въпреки различните мащаби,
по същество е все едно и също:
спасява те с усмивката си слаба
надеждата, която си прегръщал.

 

Поклонение

Според крачкомера от първи юни до сега съм извървяла 241 километра. Средно крачките ми са 11 986 на ден.
Сега прочетох, че Ел Камино е 800 километра; за преминат се счита, ако минеш поне 100 километра пеша или поне 200 на кон.
Разбира се, поклонението не е само да вървиш.
Поклонението включва да се съсредоточиш върху това, което е истински ценно и важно, да не пестиш време и физически сили, да бъдеш отдаден, по пътя си да виждаш нови неща, да помагаш на хората и да търсиш помощ, когато имаш нужда, да си благодарен за храната, за водата, за безопасното място, на което си имал щастието да пренощуваш. И може би накрая на дистанцията да усетиш не само умора, но и чиста радост, удовлетворение, да се почувстваш по-силен от преди, да получиш надежда, че нещо ти е простено, да бъдеш възнаграден някак, от някого.
Има неща, които ме задържат в Стара Загора. Не мога да пътувам (копнея). Всеки ден отивам на работа, до магазина, до болницата, до Аязмото, на разходка до стадиона с майка и татко. Не правя нищо необикновено. Понякога имам чувство, че всичко ми тежи, даже и въздухът, чак ме болят раменете и ключиците.
На терасата посадихме няколко корена домати и краставици, те растат, вече имаме няколко доматчета колкото грахчета.
Започнах да шия мишки, искам да ги подаря на едни хора.
Преведох нещо, написах нещо. Слушах много хубава музика.
Гледам, вървяла съм средно по два часа на ден. Търпеливо и естествено, не е нещо особено, но колко хубаво, че мога, моето всекидневно поклонение, моят извънредно мъничък хаджилък.
Не прилича на Камино, но все пак малко е. На кой колкото му е по силите.

Талисман

Картинка

Когато си мъничък и те пратят в първата групичка в детската градинка, наистина е важно да си имаш талисман. Той ще те пази и ще те окуражава и ще те разсмива и ще ти носи късмет, повече мляко с ориз и по-малко пълнени чушки, и каквото още там ти трябва, знам ли, не помня вече.
Аз мисля, че дечицата от „Фют“ със сигурност си имат късмет, щом тяхната учителка мисли дори и за това, и им поръча най-специален талисман, само за тях.
Опитах се да им ушия Фют, както те си го представят и както аз си го представям, нещо по средата. Погледнах как е точно в „Ян Бибиян“… и после си го направих, както ръцете ми го направиха.

И да ви кажа, съвсем истински е!
Докато го гушках, за да го облека и разхубавя, съм срязала и хубава голяма дупка на най-удобните шалвари, които са обувани някога на дамски… организъм. Даже не се ядосах, зарадвах се – Фют си е Фют!

High Bet Casino Slots

Все съм си мислела, че „искам да правя компютърни игри и да си цъкам на компа по цял ден“ е новото „искам да стана космонавт“.
Мислех си така буквално до преди няколко месеца, и продължих да си го мисля, но потайно и подмолно до преди три часа.
Иво каза, че с един приятел ще правят игричка… и после като го питам какво прави, все ми казваше „рисувам детелинки“… или пък ми пращаше картинки с димящи искрящи колби… и буци прозрачен зелен лед с черепи вътре… и „гледаме за бъгове“…
И днес какво?
– Майко, от преди 8 минути синът ти е на пазара.
На пазара на труда? На пазара на любовта? На Женския пазар?
Играта им е в Google Play!!!
– Душо моя, дай да сложим при мене някой банер-манер, нещо?
– Не бе, маме, това си е твоето блогче, хората влизат там, за да четат стихотворения, не ти трябват банери.
Но аз имам нужда да се похваля!
Синът ми е космонавт!
Искам да кажа, синът ми е нарисувал цяла игра! Съвсем истинска. Аз лично си я свалих и цъках от 1 следобед до сега.
Минавам само да се похваля и пак ще въртя ротативки, докато напълно си профукам последните години от младостта.

Слабите

 

Как ще оцелее този свят,
ако слабите не си помагат?
Грозни гръмотевици гърмят,
облаците струпват се и бягат.

То си е навреме и наред,
лятна буря, жега и градушка.
Спомняш ли си как да сме добре?
С вятъра се носим и се люшкаме.

Тръгнем ли си, няма да тежим.
Който си отиде, ще го помним.
Ако за ръка ме подържиш,
любовта ни пак ще е огромна.

Толкова отдавна ни боли,
значи доста дълго сме живели.
Даже ми харесва да вали.
То се свиква. Също и с разделите.

Толкова сме слаби и сами,
струва ли си още да се плашим?
Бурята премина и ръми.
Искаш ли дъга? Ще бъде наша.

Аз си зная, пак ще се засмеем,
ако ще дъгата да избяга.
Сто на сто светът ще оцелее,
стига слабите да си помагат.