Гневни пожелания

 

Понякога се случва чужди и студени хора с с гневен тон да ни пожелават това, което искаме с цялото си сърце.

Нервничим и викаме: „Няма ли да ти свърши ремонта?!!” на човека с вечния флекс.
Началници съскат на притеснени майки: „Тези ваши деца кога ще спрат да боледуват?”
Шофьори натискат клаксоните, докато някой възрастен човек с всички сили крета и се опитва да пресече колкото може по-бързо, но краката му не държат и ситни едва-едва.

Кой иска повече да види онзи дом чист и подреден – ние или проклетникът с къртача?
Кой желае по-силно тези дечица да са здрави?
Кой си дава душата, само за малко да се почувства силен и свободен от унизителната съпротива на тия два немощни крака, които не сътрудничат, а само пречат вече…

Не знам дали добрите пожелания, изречени с гаден тон, не помагат поне малко. Не вярвам да помагат.
Повече помагат търпението и милостта, обикновената доброта.
Необикновената, чудотворна доброта, която добавя лекота в дишането поне за минутка.

 

Готови за зимата!

Изображение

Снощи, като направих тези патета, ми хрумна да им оплета шалчета. Толкова се зарадвах, че най-после (най-после!) помолих майка да ме научи как се правят бримки. Досега съм си оплела сигурно 20 пуловера, но все чакам майка да ми ги започне. 
И добре че схванах как се правят, защото оплетох шалчетата и към 12 си легнах най-после да спя. 
Към 12,05 станах, прерових за останали кълбенца по шкафовете и кошниците и се заех да плета шапки 🙂
О, велико чувство на сътворението на патешки шапки! 
А оня, третият, с перчема, категорично отказа да го ошапча. Щяла съм да му разваля хеърстайлинга.

Стихотворенията от моята лична алея на славата

 

Точно след две седмици, на 3.10.17, ще бъде награждаването на 34 Национален младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев”. Преди самата церемония лауреати от предишни години ще четат стихотворенията, за които са били отличени, а също и свои нови неща. Ето я програмата тук.
По този повод се разрових в сайта на конкурса, да видя какво ще трябва да кажа публично. Там година по година може да се види кой е бил в жури, кой е бил на първо, второ, трето място.
За отличените няма информация, само за наградените. Аз си спомням само една година, може би 1990 – в Профсъюзния дом рецитирах „Качете Добротата на мотор…” и после Орлин Дянков и Робърт Леви дойдоха и ми казаха: „Ние сме двама нежни хипари и идваме да те целунем.”
Това е една от най-ценните особености на конкурса – че той отглежда поети и приятели. Като участваш няколко години поред и срещаш други човечета като теб, виждаш, че не си сам, усещаш как се променя писането им, и всъщност неусетно се очертават тенденции и литературни поколения. Хубаво е много.
Ето я моята лична алея на славата.

1989, Втора награда
Мария Донева
Стара Загора, 1974 г.

* * *
Пътищата са премазани
и посоките се скриха.
Който страда, е наказан,
който лъже, пише стихове.

И небето се отвори,
ала никой не повярва.
Не погледнахме нагоре.
А пък ангели ни трябваха.

И дъгата разкривена
си превиваше гръбнака.
От смеха си уморена,
аз усмивката си чакам.

 

Отличие, 1990
***
Качете Добротата на мотор,
сложете й една червена каска.
И нека въобще да не говори
следобед сънищата ви да стряска.

И нека да не е като принцеса,
да не е задължително красива.
Да има за другари едри песове
и да пищи от ябълки червиви.

Тя нека да е весела и тънка,
със кожен панталон и със сафари.
И ще я заобичат всички пънкове,
ще я целуват нежните хипари,

девойките на нея ще приличат.
Да си добър ще стане много модно.
Открийте Добротата във момиче
и го пуснете да греши свободно.

 

Втора награда, 1993
Мария ДОНЕВА
Стара Загора, 1974 г.

* * *

Тъгата предизвиква щастие
и мога да се смея хубаво.
Тъгата е кристална чаша
и локва със вода за гълъби.

Тъгата ме гримира в банята,
замислено ми глади ризата.
Тъгата е сребриста сянка,
с която привечер излизам.

Тъгата не танцува. Розите –
поглежда ги и ги изхвърля.
Тъгата е едно докосване,
което няма да се върне.

 

1994, Първа награда
Мария ДОНЕВА
Стара Загора, 1974 г.

ПЛАЧ И ТЪГА И МОЛБА ЗА МЪГЛА

Вятърът навяваше тъга,
трупаше пред праговете преспи.
Кучета се ровеха в снега
и четяха мокри, мазни вестници.

Пейките, сковани от студа,
никого не чакаха във парка.
Стъпките замесваха следа.
В кишата се давеха угарки.

Плачеха трамвайните стъкла
и сълзите им грижливо триех.
Мислех и се молех за мъгла –
да смекчи, да кротне, да укрие.

 

 

Христаки и небесната перушина

 

Прасенцето Христаки беше най-безгрижното същество в целия двор.
То беше розово и миличко, миглите му бяха руси, очите – сини, а погледът – ведър и открит. Христаки обичаше всички и всички го обичаха.
Кокошките му къткаха майчински. Петелът го събуждаше сутрин рано, за да гледат заедно изгрева. Кравата го ближеше по челото. Христаки не харесваше това, но виждаше, че тя го прави с добро чувство, затова деликатно я избягваше, а ако не успееше – стоеше и търпеше.
Христаки се разбираше добре и с кучето, но най-добрата му приятелка беше старата котка Желязка. Тя живееше в двора на училището, но поне два пъти на ден се отбиваше да нагледа Христаки. Двамата обичаха да обсъждат всякакви теми на дълго и на широко.
– Няма да повярваш какво видях тази сутрин! – посрещна я веднъж прасенцето.
– Ще повярвам, кажи.
– О, няма, няма! Небето се скубе!
– Какво? – засмя се Желязка.
– Скубе се! Видях го с очите си – перушината му се ръси. Ама нормално е да има пера. Щом има пера, значи има крила. Точно с тях е литнало и се е качило горе.
– Интересна хипотеза – измърка Желязка.
– Да бе! Така ще е! Аз нарочно скрих една перушинка от небето, да ти я покажа… Обаче я няма. Ей тук беше, на топло до полога…
– Да не би да се е стопила? – усмихна се котката.
– Перушината не се топи! Бяла беше, мъничка, студена. И не беше само една, а много.
– Аха?
– Да! Обаче… ако небето се проскубе съвсем, няма ли да падне?!
– Не знам. Ти как мислиш?
– Мисля, че първо ще затънем до ушите в бял пух, а после небето ще се сгромоляса . И ще ни сплеска като пържоли!
– Христаки?
– Чакай де! И небето ще падне – буууммм!, и звездите ще завалят като дъжд – тряс! тряс! тряс!, и…
– Христаки!
– Какво?
– Хайде да не говорим за Коледа, а, моето момче?
– Обаче перушината…
– Млъкни, Христо. И изобщо това с името ти е… Пълна подигравка.
– Не харесваш името ми?! – оченцата на Христаки се наляха със сълзи.
– Много те обичам.
Желязка се обърна рязко и изтича към оградата. Шмугна се през една пролука и изчезна.
Христаки вдигна рамене и отиде да търси изгубената небесна перушинка.