Завръщането на Албърт у дома

 

от Омър Хикъм, превод от английски – Галина Величкова, издателство „Изток-запад“.

Напоследък много ми върви на хубави книги. Три поред, чудесни по различен начин, четвърта започнах – и тя хубава. Затова ще взема да напиша по някой и друг ред за тях, докато са ми свежи в ума, може някой да види, че ги препоръчвам, да вземе някоя от тях, да я хареса и да ме спомене с добро.

Първата и най-забавна измежду наскоро прочетените е „Завръщането на Албърт у дома“. Роман за пътуване. Съпруг и съпруга тръгват през три щата в четвърти, за да заведат Албърт в дома му. Голямата депресия оставя хиляди хора без работа, трафикантите на алкохол си играят на преследване с полицията, никоя банка не е в безопасност заради зачестилите въоръжени обири, филмови звезди изгряват и залязват посред бял ден, радикали, лумпени, фабриканти и профсъюзни деятели се състезават кой първи ще взриви една чорапена фабрика, призраци и ангели закрилят пътниците, торнадото ги застига…
А Албърт е крокодил.
Няма нито една страница без невъобразимо приключение в този роман, който въпреки това успява да остане любовен.
Не зная дали наистина това е семеен биографичен роман за младостта на родителите на автора. Може да е измислица, допускам го като възможност, но предпочитам крепко да вярвам, че точно така е било, и че ако, докато пътуват заедно, Елзи и Омър са пътували един към друг, то, пишейки историята им, авторът е извървял дълъг и интересен път към своите родители.
Ние не винаги сме били, каквито сме сега. Баба ми беше стара, когато почина, а сега като се замисля – ами че тя си е отишла на около 60, това стара жена ли е? Майка ми стана баба на 42. Моите бъдещи внуци какво ще знаят за мен, освен че ги обичам и че не мога да готвя, нито да плета чорапи? Ще се кикотят и ще си представят каква млада кръшна поетеса съм била през миналото хилядолетие… Нищо няма да знаят. Нищо не знаем и ние. И става все по-необратимо късно да питаме.
Елзи и Омър са очарователни. Честно казано, пряката авторова характеристика ми идваше в повече на много места. Куцо и сакато по страниците заявява в прав текст, че Елзи е необикновена. Хубу де! Видях. Знам. Ай стига.
Макар че… то тя самата не знае каква е и с изненада открива своите сили и способности, и то по трудния начин. И през очите на другите забелязва какъв човек има до себе си. И Омър също. Пътуването прави това с хората – или ги отдалечава, или ги сближава; не знам има ли вариант да ги остави непроменени. Не и след толкова много изкушения и приключения, чудеса и смърти.
Появата на Стайнбек и Хемингуей е още нещо любимо в тази книга. Поезия, политика, полети и плавания, по-кратки и по-дълги спирания преди да продължат към целта си – която съвсем не е само очевидната.
Най-малкото, като чета този роман, виждам, че ако наистина искам или трябва да пътувам, нито липсата на пари, нито опасностите, нито природните бедствия могат да ме спрат. Защо стоя тогава? Какво чакам?
И още – колко е хубаво и важно да пътувам с лоялни, верни, почтени хора през живота си. И още по-хубаво и важно: аз да съм такъв човек.
Нямам търпение някой да се обади, че вече е прочел „Завръщането на Албърт у дома“, защото на финала има нещо, което не успявам да разбера и да си обясня, а засега няма с кого да го обсъдя.
И за финал – едно стихотворение, което Омър написа при крайно особени обстоятелства.

Позволи ми да те открия.
Ако не ми позволиш,
аз пак ще те търся.
Ако отказваш,
аз пак ще те търся.
Ако не можеш,
аз пак ще те търся.
Самото търсене открива любовта,
а не намирането.

За петела нямам какво да кажа, за него никой няма обяснение, освен може би Албърт.
Приятно четене!

 

Първо интервю за „Животните“

Видео

 

На гости на Велизара Цонева.

Говорим за новата книга, за Кирил Златков, за прдстоящото излизане на нови книги на Джулия Доналдсън, за страховете и за нещата, които ни задържат тук.

 

https://zagoranews.bg/2019/07/17/17-07-2019%d0%b3-%d1%81%d1%83%d1%82%d1%80%d0%b8%d0%bd-%d1%81-%d0%bd%d0%b0%d1%81-1-%d1%87%d0%b0%d1%81%d1%82-%d0%bc%d0%b0%d1%80%d0%b8%d1%8f-%d0%b4%d0%be%d0%bd%d0%b5%d0%b2%d0%b0-%d0%b7%d0%b0-%d0%b1/?fbclid=IwAR2_EvPNF1Uo6qMwEdYGyYPuS937gNe67eBs6bTOyI3srPe4cGJItO4mdpY

 

Представям ви корицата на новата си книга.

Картинка

 

Това е най-нежната книга, която съм писала до сега.
Съдържа и разкази, и стихотворения.
Пълна е с настроения като облаци, с цветове, с прегръдки и с раздели.
Казва се „Животните“ и в нея се говори за най-топлите, най-силните, най-беззащитни създания – хората.
Корицата й направи Кирил Златков, което е огромна привилегия за мен.
Книгата ще излезе към края на лятото в любимото издателство „Жанет 45“.

Моите хора

Картинка

 

То взе да се превръща в натрапливост.
Ако не шия, ръцете ми са дразнещо празни. Сутрин пием кафе с майка и татко и кафе без шиене не ми е сладко. Предпочитам да използвам един точно определен вид капронов конец и са запасявам с по няколко макари. Снощи започнах последната и като знам, че нямам резерва, все за това си мислех и се въртях в леглото, докато заспя. Понякога се напрягам, забравям защо изобщо го правя – както ако повториш много пъти една дума, забравяш какво означава тя – но като оставя иглата, веднага пак я взимам. В по-заетите периоди мечтая за ден, в който няма да ставам от леглото, само ще правя играчки, играчки, играчки. Трупам материали. Събрали са се готови направени животни и човечета, нищо, ще им дойде времето – и правя още. Много ми харесва, че не ми омръзва. Бесовете ми излизат, докато шия.
Ма много бесове бе!