Добър човек

 

Добър човек. И грее. До пламъка му тих,
до светлинката мека когато приближих,
открих, че той не иска да свети надалече.
В спокойствие обгърнат и в топлина облечен,
във сила, до която без страх да се допра,
със скромна и смирена, но весела искра,
за да не се прекърши, и пак да е добре,
животът и да свърши, но пътят да не спре,
със труд да си заслужи щастливата умора,
и да остане свързан със близките си хора,
след всички колебания да си остане цял,
гръбнакът на душата му – нормалният морал,
вроден, отгледан нежно от всички у дома,
за да върви прилежно в мъгла и в тъмнина,
сред хищни изкушения и шарена развала
да си държи посоката, и да си знае хала,
и да не пипва чуждо с ръцете си заети
със занаят и с работа, и тихичко да свети,
да диша, да се радва, да дава, без да смята,
и да ми бъде ангел, и да върти земята.

 

ВНИМАНИЕ!

 

Във някои дни съм направо ужасна.
Врата ако има, то аз ще я трясна.

Вода ако има, аз ще я размътя.
И черните котки, щом мина им пътя,

се кръстят, припадат, квичат, пребледняват.
В такива моменти очите ми стават

студени, зелени, и виждат дефекти.
Откривам пробойни във всички проекти.

За дума се хващам, заяждам се злобно,
а после изпадам в мълчание гробно,

а после избухвам, а после се зверя,
не мога минута покой да намеря,

и жертви случайни аз взимам на мушка,
очите тъмнеят, главата се люшка,

и колко съм гадна напълно съзнавам,
разкайвам се, мразя се и съжалявам,

но тройно по-лоша, петорно по-крива,
на втората дума съм пак заядлива.

И всичко това ви го казвам, защото
усещам, че пак ми играе окото,

и слънцето свети ей тъй, да ме дразни,
и знам лошотиите че са заразни,

и целият ден ще е лош, без съмнение.
За ваше спокойствие – предупреждание!

Тъй както в природата греят във ярки
и предупредителни весели шарки

отровните, крайно опасни гадинки,
по улици, къщи, площади, градинки,

днес всеки да гледа, когато излиза:
ВНИМАНИЕ! – днес ще съм с шарена риза,

със син панталон, със обувки червени,
във смисъл – избягвайте спорове с мене!

 

В съвсем обикновения живот…

 

В съвсем обикновения живот
и хубаво, и лошо – всичко става.
Не зная кой е определял квотите:
да те предават и да ти прощават.

Да те въздигне страст, а да те смаже
нехаен жест, замислен като щедрост,
и после някак си да се окаже,
че си продаден евтино на едро.

Но въпреки различните мащаби,
по същество е все едно и също:
спасява те с усмивката си слаба
надеждата, която си прегръщал.

 

Поклонение

Според крачкомера от първи юни до сега съм извървяла 359,5 километра. Средно крачките ми са 11 986 на ден.
Сега прочетох, че Ел Камино е 800 километра; за преминат се счита, ако минеш поне 100 километра пеша или поне 200 на кон.
Разбира се, поклонението не е само да вървиш.
Поклонението включва да се съсредоточиш върху това, което е истински ценно и важно, да не пестиш време и физически сили, да бъдеш отдаден, по пътя си да виждаш нови неща, да помагаш на хората и да търсиш помощ, когато имаш нужда, да си благодарен за храната, за водата, за безопасното място, на което си имал щастието да пренощуваш. И може би накрая на дистанцията да усетиш не само умора, но и чиста радост, удовлетворение, да се почувстваш по-силен от преди, да получиш надежда, че нещо ти е простено, да бъдеш възнаграден някак, от някого.
Има неща, които ме задържат в Стара Загора. Не мога да пътувам (копнея). Всеки ден отивам на работа, до магазина, до болницата, до Аязмото, на разходка до стадиона с майка и татко. Не правя нищо необикновено. Понякога имам чувство, че всичко ми тежи, даже и въздухът, чак ме болят раменете и ключиците.
На терасата посадихме няколко корена домати и краставици, те растат, вече имаме няколко доматчета колкото грахчета.
Започнах да шия мишки, искам да ги подаря на едни хора.
Преведох нещо, написах нещо. Слушах много хубава музика.
Гледам, вървяла съм средно по два часа на ден. Търпеливо и естествено, не е нещо особено, но колко хубаво, че мога, моето всекидневно поклонение, моят извънредно мъничък хаджилък.
Не прилича на Камино, но все пак малко е. На кой колкото му е по силите.

Талисман

Картинка

Когато си мъничък и те пратят в първата групичка в детската градинка, наистина е важно да си имаш талисман. Той ще те пази и ще те окуражава и ще те разсмива и ще ти носи късмет, повече мляко с ориз и по-малко пълнени чушки, и каквото още там ти трябва, знам ли, не помня вече.
Аз мисля, че дечицата от „Фют“ със сигурност си имат късмет, щом тяхната учителка мисли дори и за това, и им поръча най-специален талисман, само за тях.
Опитах се да им ушия Фют, както те си го представят и както аз си го представям, нещо по средата. Погледнах как е точно в „Ян Бибиян“… и после си го направих, както ръцете ми го направиха.

И да ви кажа, съвсем истински е!
Докато го гушках, за да го облека и разхубавя, съм срязала и хубава голяма дупка на най-удобните шалвари, които са обувани някога на дамски… организъм. Даже не се ядосах, зарадвах се – Фют си е Фют!

High Bet Casino Slots

Все съм си мислела, че „искам да правя компютърни игри и да си цъкам на компа по цял ден“ е новото „искам да стана космонавт“.
Мислех си така буквално до преди няколко месеца, и продължих да си го мисля, но потайно и подмолно до преди три часа.
Иво каза, че с един приятел ще правят игричка… и после като го питам какво прави, все ми казваше „рисувам детелинки“… или пък ми пращаше картинки с димящи искрящи колби… и буци прозрачен зелен лед с черепи вътре… и „гледаме за бъгове“…
И днес какво?
– Майко, от преди 8 минути синът ти е на пазара.
На пазара на труда? На пазара на любовта? На Женския пазар?
Играта им е в Google Play!!!
– Душо моя, дай да сложим при мене някой банер-манер, нещо?
– Не бе, маме, това си е твоето блогче, хората влизат там, за да четат стихотворения, не ти трябват банери.
Но аз имам нужда да се похваля!
Синът ми е космонавт!
Искам да кажа, синът ми е нарисувал цяла игра! Съвсем истинска. Аз лично си я свалих и цъках от 1 следобед до сега.
Минавам само да се похваля и пак ще въртя ротативки, докато напълно си профукам последните години от младостта.

Слабите

 

Как ще оцелее този свят,
ако слабите не си помагат?
Грозни гръмотевици гърмят,
облаците струпват се и бягат.

То си е навреме и наред,
лятна буря, жега и градушка.
Спомняш ли си как да сме добре?
С вятъра се носим и се люшкаме.

Тръгнем ли си, няма да тежим.
Който си отиде, ще го помним.
Ако за ръка ме подържиш,
любовта ни пак ще е огромна.

Толкова отдавна ни боли,
значи доста дълго сме живели.
Даже ми харесва да вали.
То се свиква. Също и с разделите.

Толкова сме слаби и сами,
струва ли си още да се плашим?
Бурята премина и ръми.
Искаш ли дъга? Ще бъде наша.

Аз си зная, пак ще се засмеем,
ако ще дъгата да избяга.
Сто на сто светът ще оцелее,
стига слабите да си помагат.

 

 

 

Пак разправии с дядо К.

Някъде, някъде, толкова някъде,
в стария кожен тефтер,
с радостни писъци прави си списъци
онзи проклет лицемер.
Строго, взискателно и наказателно
води регистър: дали
правя движения и упражнения,
бОли го, че ме болИ.
Строг за диетата, мери кюфтетата,
смята телесната мас,
че обещание по невнимание
храбро съм давала аз.
Колко стеснения, колко лишения…
Пак съм си обла на вид.
А след гладуване и след спортуване –
с дваж по-голям апетит.
Не е изискано, ако неискано
пишеш се диетолог.
Глей си джуджетата, пий си кафетата,
пука ми колко си строг.
Има теории колко калории
трябва човек да гори.
Ето, ти лично си тлъст неприлично.
И си измислен дори!
Граждани, нации, цивилизации
тачат по-сочни жени.
Правя си крачките. Дай ми играчките,
хайде, не се цигани.

 

Когато вали…

Картинка

…и не можем да излезем навън, затова седим и си измисляме истории със сто динозавъра в час, и малко по-късно изобщо не мога да си спомня историите, но пък междувременно съм си рисувала, ето какво остава.

Лападунди и тънкофини

Първото, което чух за „Лападунди и тънкофини“ беше, че някои хора я обожавали, а други – точно напротив. Веднага си казах – я сега да разберем от кои ще съм аз.
Чак пък толкова…

Книгата е просто хубава, но няма да вляза във война за нея; даже не мога и да си представя как ще събуди чак такива страсти.
Написана е от Андре Мороа. Преведена е на български език от Анна Сталева за първото издание през 1980, сега излиза за втори път – ех, че хубаво! – като част от прекрасната поредица на издателство „Лист” „Детски шедьоври от велики писатели”.
Тази поредица наистина е чудна, защото показва по-слабо известна страна от творчеството на автори, за някои от които поне аз не съм знаела преди, че са писали и за децата. Не съм проверила специално, но мисля, че повечето от тези книги излизат за пръв път на български. Има и книги от Вапцаров и от Валери Петров, не са само преводни. А оформлението на всяка от тези книги е просто великолепно – разпознаваем квадратен формат, и красиви забавни илюстрации от чудесни художници. Например аз имам „Кухнята на госпожа Черешова” и вероятно съм я разглеждала поне десет пъти, а съм я чела само веднъж.
Лападундите и тънкофините са нарисувани от Тоня Горанова и според мен това вдига стойността на книгата поне двойно. Обичам нейните човечета и животни, които тичат между редовете и са толкова уж мънички и дребни, че правят света на историята жив. При кльощавите тънкофини и мишленцата са дръгливи, а при бонвиваните лападунди дори кученцата се излежават по бански на плажа и зобят грозде. Кой би измислил нещо подобно? Значи е истина.
Не съм прочела тази приказка навремето, излязла е, когато съм била на 6 години; но ето че я прочетох сега и определено пак си ми беше навреме.
Това е детска книга за войната.
Аз я четох точно както чете дете. Смях се на смешките – любимо място ми е как нашата архитектура е неподходяща за прекалено тънките и прекалено дебелите жители на долната земя и никой от тях не успява да използва въртяща се врата например. И все пак при цялото чистосърдечие, с което поглъщах историята (прочетох я наведнъж), нямаше как да пропусна резливата ирония на автора по някои политически и обществени въпроси.

По-запознати и проницателни читатели са открили директни връзки с отношенията между Франция и Германия (явно лападундите са нещо като подземни французи и пристрастието на автора към тях си личи, макар че той и с тях доста се подиграва.)
Аз виждам тези исторически препратки само когато ми ги посочат, но в момента те не са ми никак важни.
Темата е универсална. За войната и за нетолерантността, но най-вече за бедите, които човешката глупост предизвиква. И тънкофините, и лападундите си имат своите симпатични и не толкова симпатични особености, пристрастия и прекалявания, но това не е причина да се води война. То се вижда особено ясно през погледа на двете братчета от горната земя – погледът отстрани на чужденеца, на детето, на писателя; те виждат различни неща, дори когато не разбират предисторията и контекста – или точно защото не ги разбират. Сетих се за войната на лилипутите (следва преразказ – цитат от уикипедия) „Съперничеството и войните между Лилипутия и Блефуску лесно се идентифицират с вековните разпри между Англия и Франция, но в сатиричния план на повествованието причината за това е в спора откъм коя страна трябва да се чупи вареното яйце – откъм тъпата или откъм острата.”
Същата работа и тук: бият се заради името на един остров, дали да е Финодунд или Дундофин.

Не зная как е на френски „Лападунди и тънкофини”, ако Анна Сталева е измислила българските думички – чест и слава, чудесни са.
Книгата е за деца и затова завършва подредено, помирително и щастливо. Но тя така и започва, като се замисля. В семейството на братчетата Едмон и Тиери също има различия – бащата и Тиери не обичат особено много да ядат, а майката и Едмон харесват похапването и да се наслаждават на храната, и това си личи по външния им вид и по постоянните караници между децата. Въпреки това те много се обичат и не могат един без друг. С търпение, труд и добронамереност две мънички деца успяват да помогнат на две воюващи държави да спрат да се бият, да се помирят и да заживеят заедно в мир и радост.
На каквото те научат вкъщи, това се пренесеш и в света навън.
Беше ми забавно да чета. Историята се развива за няколко (подземни) месеца, но се чете лекичко и е приятно кратка. Предполагам, че авторът се е забавлявал, докато е измислял особеностите на двата народа, например как се люлеят корабите им, каква е архитектурата, влаковете са чудни, а пък имената са един разкош (на манифестацията на 24 май ще нося плакат АННА СТАЛЕВА).
Накратко – не бих се метнала в бой, за да защитавам „Лападунди и тънкофини” – просто защото не мога да си представя къде ще срещна някой, с когото да се скараме на тази тема. Хубава е – и за четене, и за слушане, и за разглеждане.

Ето тук препоръчвам същата книга във видео-рецензия на сайта booklover.bg.

Сайтът е нов, но вече успях да си купя от там две книги – „Говори с Нева“ и „Майстора и Маргарита“ – с червената корица.

Гилотината

 

Въздъхна отчаяната гилотина:
– Скучая тук двеста и трийста година!
От скука тъпея. Виж колко съм тъпа!
Ръждива е вече стоманата скъпа.
Къде е тълпата? Палачът къде е?
Два века сънувам кръвта как се лее.
Избликва на тласъци, артериална.
Ех, вярно – червена. Ех, вярно – банална.
И все пак е нещо. А бяха години,
когато се къпех във кървища сини.
Работех с барони, с дукеси, с принцеси.
Ех, ти, революцийо френска, къде си…
Да, жалба за младост. Сега си почивам.
Стърча и мълча. И в музея изгнивам.
Уж не е затвор… И съм тук без присъда.
Аз – в пенсия! Аз!? Уж за пример да бъда,
да бъда поука и предупреждение…
Нима съм убивала по убеждение?!
По своя идея? По хрумване лично?
Аз честно работех. Работех отлично.
Без болка, изискано и на момента.
Работех със врат и глава на клиента.
Но славното време дойде и отмина.
И като прерязана със гилотина
съдбата ми коренно се промени.
Ни празник, ни работа делнична, ни…
Ни смисъл в живота. Характерът твърд,
умът ми – бръснач, а скучая до смърт.
В музея оставам да крея и тлея.
Защо ми е мир? За смъртта аз живея.
А тук съм изложена да се излагам
и няма надеждица, че ще избягам,
пазачи противни ми правят проверка… –
скърби гилотината-пенсионерка.

 

НОВО НОВО НОВО! „Кучето детектив“

Първа ще ви кажа този път!

Доброто куче Нел е много талантливо.
Освен че е гальовно, послушно и игриво,
то също е известно със своите умения
загадки да разкрива. И даже престъпления!

Запознайте се с Нел, кучето детектив, което ще надуши изход от всяко затруднено положение!

През 2020 ще излезе още една история на Джулия Доналдсън на български език 🙂
На хоризонта се задава нова най-любима книга, ура!

„Кучето детектив“

Написа Джулия Доналдсън.
Нарисува Сара Огилви.
Преведе Мария Донева.
Редактира Манол Пейков.
Оформи Венета Атанасова.
Издателство „Жанет 45“
2020 г.