Грация и гравитация в Нощта на учените на 25 септември

На 25 септември, събота
Астрономическата обсерватория на Софийски университет
в Борисовата градина
ще бъде отворена за посещение от 16 до 22 часа.
От 19 часа там ще започне двайсет и второто издание на „Грация и гравитация“
Ето я програмата:

Грация и гравитация №22
с участието на:
Мария Донева – поезия
Весела Димова – цигулка и танц
д-р Илиана Петрова Саласар – хореография и танц
Димитрина Бонева – цигулка
Пенчо Маркишки – физик-астроном, лекция „Комети“

Заповядайте да се срещнем там и заедно да погледаме звезди.

„Мишките отиват на опера“ – концерт в София на 25 септември

Здравейте пак!
Дойде време да повторим концерт-спектакъла „Мишките отиват на опера“.

Това шармантно представление за съвсем малки деца, по-големи деца и пълнолетни хора ще се състои
на 25 септември, събота, от 11 преди обед
на открито
в кино „Кабана“
ВХОД СВОБОДЕН
с подкрепата на Столична община

Ще участваме ние, както следва:

солисти:
Милена Гюрова – Кармен и мишка-барелина
Атанас Младенов – Ескамилио и приказен плъх
трио Дивертименто:
Грациела Панайотова – цигулка
София Радилова – виолончело
Иван Керековски – пиано
Мария Донева – автор, водещ и мишка-меломан
режисьор – Роси Костова

Следващият спектакъл ще бъде на 21 октомври от 17 часа в Дом на културата, Стара Загора.

„Щрих и стих“, срещи в София

От 16 септември от 1 октомври ще има цяла поредица от събития, свързани с проекта на Компот Колектив „Щрих и стих“.
Това са 12 анимационни филма, направени по 12 стихотворения на съвременни български поети.
В тази статия ТУК е написана цялата програма – откриване на изложба, срещи с автори, ателиета с деца.
Аз ще бъда на срещата разговор на 17 септември, това е в петък вечерта от 18 часа в галерия „Прегърни ме“, както и на прожекцията на всички филми от 14,30 часа в неделя в Дом на киното.
След безчет имейли в последните три години, най-после ще се запозная лично с екипа на този вълнуващ и красив проект. Искрено признателна съм, че избраха и мое стихотворение.
В допълнение искам да кажа, че филмите ще бъдат представени и в Стара Загора на 26 септември в рамките на фестивала „Пиеро“.

Следващите картинки са от филма на Далибор Райнингер „Последният ден“.

Среща в София на Алея на книгата

Знаете ли какво ще стане?
Утре ще ни локнат даун и няма да се видим повече чак до пролетта, в добрия случай.
Затова, докато още е топло и може да се срещаме на открито, дайте да не пропускаме моментите.
И аз писах на Зоре: Зоре, ти си на море, обаче нямам търпение да се върнеш, затова ти пиша служебни работи в дълбоката нощ: ще бъда в София на 11 септември, дай да дойда на Алеята, да си играем на „жената зад щанда“, да изядем по един бонбон, аз ще рецитирам неудържимо на минувачите, ти ще им продаваш книги с намаление, чудно ще си изкараме.
И Зоре вика: ела.
ОБЯВЛЕНИЕ:
На 11 септември от 16 часа ще мога да бъда забелязана в шатра 19 и околностите й, ще харча пари за книги, ще виждам любими герои от фейсбук и ще ги обикалям на стесняващи се концентрични кръгове, докато накрая те се запознаят с мен, или докато избягам, или и двете; и също може да подпиша някоя книга, за предпочитане от моите, и ще размахвам „Рибко“, като най-новоизлязла, и всичко, всичко!

Безпризорни надежди…

Безпризорни надежди. Аз какво да ги правя?
Хем сърце не ми дава просто да ги забравя,

хем не мисля за редно да ги водя в дома си,
със фантазии диви да населвам ума си.

Те на глутница тичат, под луната събрани.
От студа стават силни. Самотата ги храни.

Те се молят и плачат. За милувка посягат.
Прелъстяват, разнежват, после бият и бягат.

Уязвени и скрити, сладки и озлобени,
безпризорни копнежи, от съня ми родени.


„ИССЪН БОШИ“ – ПРЕМИЕРА

На 10 и на 11 септември от 19,30 часа
в кино-театър „Освобождение” (на бул. „Княгиня Мария Луиза” 106)

театрална формация „Сенджу”

ще представи за нас премиерата
на кукления спектакъл
„ИССЪН БОШИ”


Режисура: Любомира Костова
Ментор: Сенджу Такеда
Сценография и изработка на куклите: Сенджу Такеда и Мила Дикалова
Асистент сценограф: Виктория Андрекова
Музика: Мария Михайлова
Музикален директор: Гьорги Георгиев – Антика
Актьори: Ангел Калев, Георги-Маноел Димитров, Димитра Попова, Ния Янакиева, Радост Кожухарова и Светослав Тихолов
Стихове: Мария Донева
Асистент продукция и видео заснемане: Калоян Николов и РУБЕКУЛА ООД
Изработка на декора: Свилен Николов и Марин Пановски (УЛТРА ООД)
Изработка на кимоно: Дора Сомова
Изпълнители на куклите: Сенджу Такеда, Живко Кънев, Красимир Райков, Мария Стойчева
––––––––––––––
Проектът се реализира с подкрепата на Министерство на културата и Столична програма „Култура“.

Иссън Боши е толкова малък – колкото оризово зрънце! Но въпреки това е умен и смел. Може да чете и пише, а освен това учи за самурай. С помощта на купа, игла и една очарователна риба кои, Слънчевото момче стига до големия град Киото! Там той успява да си намери работа, среща красивата девойка Ханако и се изправя срещу страшното чудовище Они. Вълнуваща и магична, историята ни учи, че:
„Целият свят е така подреден!
Аз ти помагам – ти утре на мен!“
*****************************************
Спектакълът е българо-японска колаборация, с много внимание към детайла и японската култура. Зрителите могат да се насладят на ръчно изработени кукли „Такеда“, както и марионетки-гиганти, театър на сенките, авторска музика и стихове.

Повече са пиесата, нейните създатели и от къде да си купите билети, можете да прочетете ТУК,
а аз ще добавя от себе си текста на една от песните
. Написах думите за песните с лекота и удоволствие и нямам търпение да чуя как звучат на сцената. Сигурна съм, че ще бъде необикновено и красиво представление, каквото не съм виждала никога до сега.
На 10.09 ще бъда в Троян, за да празнувам 30 години от създаването на галерия „Серякова къща“,

но на 11 вечерта най-после ще гледам Иссън Боши ❤

И така, това е дуетът на Хиро и неговата дъщеря, красивата Ханако.


ХироХанако
Искам детето ми да е щастливо.
Да е послушно, а не инатливо.
Искам да бъде покорно и сладко,
чисто облечено, сресано гладко.

Колко служители, колко учители,
и възпитатели, и придружители!
Как е възможно това да се случи?
Писане, четене тя не научи!










Много е трудно да бъдеш баща!

Искам детето ми да е щастливо!

Хвърлям напразно пари за уроци!

Толкова опити – нищо не става!










Вечно сърдит ми е моят баща!
Искал да уча! Аз не че не ща,
само че туша не иска да слуша,
капе, разлива се и лъкатуши.

Думите гонят се по редовете.
Да нарисувам човек или цвете –
мога. И искам. И знам. И обичам.
А пък дори не успявам да сричам.


Искал да уча! Аз не че не ща!

Аз не чета, но рисувам красиво!

Аз ще рисувам цветя и потоци!

Жалко, но аз съм си просто такава!

Любовно стихотворение

Обичам те с душата си и с тялото.
Обичам всяко твое нещо, цялото.
И че ми укротяваш страховете.
Че се отнасяш с мене като с цвете.
И как се смеем с теб през две минути.
И всички птици, призори дочути.
И всички песни, заедно изслушани.
И колко е удобно да сме сгушени.
Как всяко нещо с тебе е любовно,
красиво, всеотдайно, безусловно,
и че прегръдката ти ми отива,
и че не даваш да не съм щастлива.

Когато завали

Мисля за буболечките, щом дъждът завали.
Запъхтените, вечно заети пчели
влизат в някое цвете и забърсват прашеца.
– Почисти си краката! – сопват се на щуреца.
– Наводнение! Прилив! – мравките се катерят.
Дали всички успяват място да си намерят?
Дали плуват и плават? Щом водата ги носи,
дали ритат и цопат със крачката си боси?
Как в калта не залепват. Как откриват дома си.
Как крилата им клепват, щом роса ги наръси.
Сухо кътче на завет дали има за всички.
Как така се оправят във потопа самички.
Как попиват водата от тунелите тесни.
Дали гребват със шепа от потоците пресни.
Дали помнят, чe друг път пак така е валяло.
Дали махват с антенка в настроение вяло,
дали стават тревожни, треперливи, печални,
или с радост се плъзгат по пързалките кални?
О, дали е измислено и добре наредено
във града между плочките, на полето зелено,
всички твари незнайни, всички ситни гадинки,
всички букови сечковци, миризливки, калинки,
дали с тях е късметът, дали имат умение –
всякое буболече да намери спасение?

https://imgur.com/gallery/5Wsxa

„Май“ от Мария Донева

Търсех си една снимка в месинджър, която Зоре от Жанет 45 ми беше пратила, и се зачетох. Колко хубаво сме си писали. Претъркалях чата месеци и години назад и се почувствах, все едно сме се видяли и сме си говорили спокойно и безкрайно. Това никога не се е случвало, защото все нещо организираме, бързаме и правим, и се вълнуваме и измисляме, и все си пишем тичешком. Обичам Зоре.
Та през късната есен тя ми е казала, че нейният Здравко има да пише домашна работа за мое стихотворение – и аз, с неугасващ отличнически пламък, съм й предложила да му напиша това домашно. Да каже на госпожата – вижте, това го знам лично от автора.
И го написах.
И сега като го намерих, си го прочетох.
Ама много ги разбирам тия работи!
Не знам в кой учебник е текстът със задачата към него, но ако сте в 8 клас и ви изпитват на това – заповядайте пищов.



МАЙ

Той поприглажда със пръсти тревата.
Слага й фиба от мак.
Ръсва й залез със мека позлата.
Прави я хубава пак.

Прави я сочна. Желана за галене,
със аромати безкрай.
Жълт е. Зелен е. Оранжев е. Ален е.
Сладък е топлият май.

Той е отделна епоха в годината.
Тревен, любовен и свеж.
Той е на всички череши родината
и ги заобля с копнеж.

Той е целувка и смях безпричинен.
Прошка за всичко – и рай.
Май е безгрижен, красив и невинен…
Липсва ми топлият май.

Стихотворението започва, още преди да е започнало – заглавието му е органична част от самия текст. То посочва за какво ще се говори, така че още от първия ред се тръгва с „той” – вече сме известени за темата, „той” ни е познат.
Личното местоимение залъгва читателя, че може да става дума и за човек, за мъж. Месецът е олицетворен, придадени са му човешки качества. Всичко, което се случва естествено през този месец, е представено като съзнателно, лично решение. Месецът е представен като добър, грижовен, гальовен човек. Той се държи мило с тревата – милва я, украсява я, приглажда й косичката и й слага красива фибичка. Изобщо, държи се, както един баща се държи с детето си, защото го обича.
И най-мъничкото растение или друго живо същество е на сигурно място под грижите на добрия май.
Цялото стихотворение представлява изброяване на различни черти и качества на месец май. Написано е с кратки изречения, много от тях – непълни. Това създава не толкова динамичност, колкото чувството за наслада от изброяването на още и още приятни и привлекателни качества. Все едно, колкото и да го описваш, никога няма да го опишеш в пълнота, защото хубавите черти на май са безбройни.
Епитетите, използвани в текста, не се отличават с някаква особена екстравагантност, всичко е казано по най-простия начин, защото се говори по тема, позната на всеки. Все едно приятели са се събрали и играят на „опиши май” – всеки се сеща за още и още качества и бърза да ги припомни на другите. Така и авторът се чувства сред приятели, когато си представя своите читатели, и бърза да сподели с тях чувството си.
Прилагателните имена провокират сетивата на читателя, приканват го да се потопи в пролетната атмосфера. Ние виждаме цветовете, ароматите, формата, усещането за допир и мекота, звуците на безгрижния смях, усещането за радост без причина, просто защото май е месец на радостта от живота.
Мекотата, красотата, влагата, всичко това обещава живот, растеж и лекота.
Интересен факт – думичката „тревен” не е само прилагателно име (свързано и с описанието на тревата от първия куплет). „Тревен” е старото славянско име на месец май. Ако човек не знае този факт, не губи нищо; но като го научи… ами научил е нещо ново, какво по-хубаво от това?
В третия куплет представата за месеца се размива между различните измерения. Май е наименованието на определен времеви период от годината, но тук той се определя и като място. Фантастично, митологично, несъществуващо – но желано място! – самият божествен рай.
Почти до края на стихотворението се говори предимно за природата – от най-малкото до най-голямото нещо, от най-ниското до най-високото. Тревата долу, черешите горе, слънцето в небето и изпуснатата шарена фибичка – всичко става красиво и доброжелателно, когато е май.
В последния куплет се споменава и нещо, което само хората го могат – целувките и смехът. Могат го, но не винаги, а само когато са обичани и щастливи. През май и ние ще бъдем безгрижни, обичани, радостни и свободни, без нищо да ни тежи, ще бъдем едно общо цяло с великолепната природа.
Затова и финалът, който носи обрат, едновременно слага край на щастието, но го представя и като възможно. Щом топлият май липсва, значи в момента, в който лирическият говорител споделя с читателя мислите си, не е нито май, нито е топло. В студа, без май, без смях, без трева, без слънце и без череши, човек хем си спомня, хем си мечтае. Тъгата и щастието се сливат, те са едно, както изгревът и залезът са свързани и едното не може без другото.
Не е възможно през цялата година непрекъснато да бъде само май, но в мечтите си ние можем да извикаме щастието и поне за малко да го усетим, да го преживеем, и така да съберем сили до момента, когато то пак ще се върне при нас.

На фестивал в Свищов, 6-8 август!

На път, на път!
Ще участвам в Културен фестивал „Реката“. В неделя, 8 август, преди обед ще имам среща с дечица да си казваме приказки и стихотворения от „Нетърпение в кутия“, а вечерта – среща с възрастни от всякакви възрасти, за „Книга за нас“.
По този повод ще бъда в Свищов и ще мога да гледам куклено театърче, да се уча как се правят книги, да слушам как Данко разказва за Антарктида, да приветствам „Единайсетте сестри на юли“ на Албена Тодорова, да слушам музика, да гледам филм, да се видим с моята приятелка Еми… да не беше такава жега, направо пеша бих се затичала на север още ей сега.
Ето тук можете да видите пълната програма на фестивала.
А пък аз се върнах назад в блога и се изненадах, че съм била там преди цели три години. Всичко ми е ярко пред очите, все едно беше вчера. Какви шарени снимки!
Ох, видях и по какъв път ще минем… Аз имам услужлива памет – услужливо и старателно забравя, каквото не е за помнене, но дори и забравено, то си криволичи там и ни чака.

Днес от Гърция ще дойдат племенниците ми, после сме на фестивал, после ще дойде и кака, после ще имам имен ден, и после остава още цял половин август да се топи човек от жега и наслада, и целият оставащ живот, и всичко, което ни предстои. Нямам търпение.

Когато си загубиш четенето

Точно това исках да напиша, и точно това написах – четенето.
Не „когато си загубиш ченето”, нито „когато си загубиш четивото”.
Мисля много по тази тема напоследък и може би прибързвам, като започвам да пиша мислите си, защото те са като мъгла, като дим, не са се събрали в сгъстена форма с ясна елегантна линия, по-скоро витаят и ми се мяркат пред очите.

Напоследък това взе да се влошава – постоянно през (във) очите ми плуват едни мътни воали, като люспи от лук, изместват се настрани малко по-бавно от погледа ми, а в тъмното тихички светкавици шарят из лявата ми очна ябълка. Светкавиците приличат на скиори, които се спускат през нощта със светещи димки в ръце.

1. Ако сте си загубили четенето, проверете си зрението. Може би се е влошило и все още не осъзнавате, че четете с напрежение, че онова главоболие е свързано не с питието снощи или с шума, който децата вдигат – очите ви ги боли, помогнете им.

Пиша специално за хората като мен, които са били луди по книгите, а сега с неудоволствие откриват, че от началото на годината са прочели десетина книги. Това ще рече – по около две книги на месец, но ние знаем как четяхме преди, нали? Няма значение дали четеш повече от другите – ти четеш по-малко от себе си.

Това изобщо не значи, че не даваш за книги повече пари от всякога.
Аз съм на 46 и синът ми вече не учи в чужбина. Като ставим настрана парите за сметки и храна; и като добавим, че не се счупвам от пътувания, хеле пък в светлината на ковида, да се счупи жилото му и да се продъни царството му, аз давам пари главно за книги и чат-пат за пъзели, сребърни бижута и парфюми. Насмогнала съм си на харча.
2. Ако купувате в пъти повече книги, отколкото четете, може да сте си загубили четенето.

Защото ние сме читатели.
Всеки би могъл да хване риба с въдица, да побяга или пък да гръмне с пушка, но не всеки е рибар, спортист или ловец. Всеки би могъл да прочете някоя книга. Но ние – ние! – сме читатели. Това ни определя и е неотделимо от представата за нас в собствените ни очи и в очите на другите. И ако вече не четем, външно няма никаква промяна – още сме си същите умници; даже се оказва, че ни се е отворило време и сме го запълнили с други хубави или безсмислени занимания – но ние си знаем, че нещо куца.

3. Може да сме си загубили четенето заради нещо, поглъщащо време и внимание – нещо смислено – новородено бебенце, работа, смайващо пътуване или пък влюбване, заради което всяка секунда, в която не си потънал в другия с душа и тяло е пропиляна.
Може да сме деградирали от цъкане в интернет. Там всеки ред е нова тема, нови виц, нещо, което предизвиква реакция. Виждаш снимки за секунда, а да прочетеш и най-талантливото описание на подобно място в книга би изисквало доста повече време, усилия и внимание.

4. Внимание! Няма ми го вниманието!
Страхувам се за себе си, за собствената си личност. Ако не мога да посветя цялото си внимание продължително и всеотдайно на четивото си, как ще се посветя на каквото и да било друго? Как ще изслушам отсрещния, как ще се погрижа за болен, как ще пренеса шест кубика дърва, как ще бъда всеотдайна. Не искам да бъда човек, неспособен на всеотдайност. Проблемът с четенето е симптом за загуба на морала ми. Изтъняла е онази нишка, на която са нанизани всичките искрящи топчета – професионализъм, приятелство, забавление, характерни особености, пристрастия, дарби.

Ако пак си намеря четенето, ще си намеря личността в нейната цялост и свързаност.
Ако допусна да стана несвързана и насипна, ще се разсипя. Ау, какво изречение.
Татко има няколко тенекиени кутии, в които си събира болтчета, панти, райбери, малки криви отвертки, парченца шкурка, калчища, гумички за чешма, всякакви играчки за момчета. Без четенето си ще стана като скъсан гердан, изсипан в някоя от тези кутии с гайки. Кое ще е моето, къде ще ми е всичкото? Ще се омешам с друго, без да съм го избирала и желала.

Читател, който си е загубил четенето, е малко като болен. Заслужава цялото търпение и нежност на света.
Читател, който дълго време не е чел, трябва да се захрани внимателно, все едно е гладувал. Ангелската супа на Дънов е вода с малко моркови и картофи. Има и песен по този въпрос, децата в детските градини я знаят, припевът й е: „И едно картофче само, и едно картофче само, и едно картофче само си избрах.” Най-малкият измежду вас е най-мъдър.

5. Моето четене трябва само да пожелае да се върне при мене.
То е плахо. То е слабичко и се крие. Трябва му примамка – малка примамка за мъничко четене. Кой каквото обича, и четенето му обича същото. Смешни разкази, или пък нещо за мода, или пък новата книга на някой учен, когото си обожавал като студент. Кой каквото.
И ако четенето се опита да се захване с книгата, а тя не му потръгне – книгата не е важна, зарежи я веднага. Книгите са търпеливи, в друг момент може да я дочетеш, сега не. Само каквото душата ти иска.
Четенето е много близко с душата, те отлично се разбират, защото много са преживяли заедно.

6. Като позаякне малко и си повярва, може вече да му настояваш. Дочети си книгата, миличко. Може да използваш подкупи – дочети я и ще отидем да ядем сладолед. Или – сега е 15,05, четем до 15,30 без прекъсване и ще видим колко страници сме отметнали.
Душата се храни с победи и обича украшения.
Избери й красива книга с достатъчно едри букви. Ако ще да е някоя от онези, рехавите, с големите полета. Някоя книга на нашумял автор, дето всяка повест му я издават в отделно книжно тяло (не се наядоха пък тия бе, не се напечелиха!)

7. Нека четенето да си брои книгите и да се радва на числото им. Започни да си ги отбелязваш пак в гудрийдс. Колекционерството е страст. Мамим себе си за далеч по-съдбовни неща (да си допуша този пакет и от утре ги спирам) (той ме обича, не искаше да ме удря) (няма защо да си губя времето по лекари, ще ми мине и без лечение). Защо да не си подмамим душата да направи нещо хубаво за себе си?

8. На мен ми помага, че имам ангажимент, свързан с книгите. Реших, че е въпрос на чест всяка седмица да съм си прочела книгата. („На чест кът ма засегна – и успя! Запретнах са…”) Умни хора сме, все ще успеем да си намерим по едно убедително нещо, заради което трябва да прочетем това, което сме започнали. На този етап вече.

И знаете ли – само от месец съм се заинатила да чета, а определено имам напредък! Успявам да се вглъбя в четивото си, отново усетих онова прекрасно чувство, когато отварям книгата и все едно влизам в уютна стая, и всичко друго остава някъде далеч, докато чета. Боже, колко го обичам това!
И още има! Пак слушам музика! Бях си загубила и музиката. След половин минута слушане посягах да сменя песента, или направо да я спра. Сега слушам, и това ми помага на четенето. Заедно са ми.

И като казах за песен – вече съм на нова песничка от бебешкия репертоар – „ябълки и круши, круши колкото си щеш.” Книги, книги, книги
колкото си щеш,
бързай, мъничко детенце,
книги да четеш.

Алкохолиците търсят помощ, за да намалят или да спрат пиенето.
Книгохолиците – напротив. Аз много съм си намалила четенето и търся помощ, как да го разширя и задълбоча.
Приемам съвети, и ще ви държа в течение.

Лесната любов

Спомняш ли си лесната любов?
Как се стичаше като река,
как самата земна гравитация
й помагаше да се разлива,
със каква блажена лекота
любовта се вливаше в любов,
и огромни и блестящи риби
светеха с прозрачните си перки,
пясък, светлина, зеленина,
бързо и дълбоко, сладководно,
изобилно, чисто, утолено
как течеше лесната любов,
как бе немислимо, че ще свърши,
как нарастваше от тежестта си,
колко бе достатъчна за всичко,
ширната от изгрев чак до залез,
тайнствена и жива през нощта.
Очевидно, лесната любов
няма как внезапно да изчезне
и ако се чувстваш във пустиня –
не че няма повече любов.
Спри да се катериш, да се срутваш,
спри да гълташ прах, да дъвчеш пръст,
спри, наспи се, нищо не прави,
потърси къде ти е душата,
замисли се кой ти я изплаши
и я прати, болна, да се крие,
да жадува… За какво жадува?
Заведи душата си да пие
от студения и сладък извор.
Спомняш ли си лесната любов?

под фойерверка на мушкатото

Лежи лениво светлината.
Аз пъпля, със латекс в косата,
и всичко боядисвам в бяло.
Удобно времето е спряло.
Стената с плоската муцуна,
просторът, опнат като струна,
прането между двата свята –
на парата и на водата,
домът ми, бял, чак захаросан,
приветлив, мил и нескопосан.
Аз – бояджийче-аджамийче
търкалям топчето-сирийче
на стъкленото градско лято,
и всичко е така познато,
повтарящо се и спокойно,
чак ми харесва да е знойно,
преструвам се, че си играя,
и не приемам да призная,
че лятото е прашно, потно
и по-самотно от животно,
и примирено, уморено,
солено и ожесточено…
Аз боядисвам, цапам, капя,
жужа с муха, комари хапя,
и съм съвсем като големите,
с боя замазвам си проблемите,
и правя точно като баба си,
сама си казвам: Хапвай, слаба си!,
каква съм всъщност – някой знае ли,
който узнае – ще ме трае ли,
добре съм си така, събирам се,
подреждам се и ремонтирам се,
под фойерверка на мушкатото
аз боядисвам в бяло лятото.


Срещи в Пловдив на 1 юли!

Юлското утро! Ще го посрещна на автогарата в Стара Загора!
Посрещнеш ли утрото на автогара, от там нататък денят ти може да става само по-хубав.
Хващам рейса за Пловдив, пристигам и стой, та гледай:
От 11 сутринта при пеещите фонтани ще гостувам на Лятната читалня. Ще чета весели детски неща, „Нетърпение в кутия“, такива работи.

Вечерта от 18,30 в Би Боп Кафе ще направим пловдивската премиера на „Книга за нас“. За тази деликатна задача ще ми помогне Ина Иванова. Искам един път да направя нещата като хората. Да отговарям на въпроси, де да знам и аз какво. Да стане прилично!

Проверих – последният път, когато съм имала такава среща в Пловдив, е било на 25 април 2019. Не сме представили „Животните“ там, нищо. Бива ли така?

Ще бъда много щастлива да се видим. Моля, заповядайте!