Ако ме забравиш

 

Ако ме забравиш, ще изчезна –
все едно не сме живели никога,
все едно преди не ни е имало,
и какво, ако сега ни има?

Страх ме е, че може би не зная,
че не си ме спомняш
и не знам, че ме няма
и не съществувам –
както клон на паднало дърво
си въобразява, че е жив
(соковете носят бавна поща).

Може. Но дори да е така,
трябва да остана и да дишам –
ако спра да дишам – ще изчезнеш,
и тогава ще умра от мъка.

 

Ще се влюбите в хмутовете.

Сигурна съм, защото аз вече свърших тази работа. Прочетох „Хмутовете“ и е необратимо.
След като вече си прочел една книга, просто не може да спреш да си я чел, нали? А няма как да си я прочел и да не се влюбиш във всичките хмутове и хмутици.
Толкова се радвам, че си взех тази книга, чак ми иде да се целуна по челото. Картинките и историите в нея са като жълтъка и белтъка на едно чудесно и много вкусно яйце.
Авторката е Ирен Леви, художникът – Тодор Ангелиев, и те са направили много сладка книга. Няма друга такава! Мъничко напомня за Карл Сандбърг и още мъничко за Туве Янсон, но макар според историците хмутове няма, те съществуват и са точно като на картинките.
Ще ви дам няколко примера, за да се смаете едно хубаво и здравата да се убедите! По един пример от всяка история.

Изглеждаше като една от онези чудесни вечери, която всички щяха да забравят, а в такава вечер можеш да правиш каквото си поискаш, без после да те е срам.

Настана мълчание. Хмутовете се разглеждаха един друг, сякаш искаха да открият десет разлики.
– Би ли почакал тук,моля? – каза любезно хмутицата, която беше успяла да поукроти изумлението си. – Ние ще отидем в другата стая да те обсъдим.

Има още