Гущерът беше сух и грозен дори като за гущер.
За онова с опашката няма смисъл да се споменава. Пръстчетата на предното и задното ляво краче бяха премазани и зараснали зле, цялата му лява половина беше буцеста и извита, в най-изпънато положение пак беше изкривен надясно и стопчен. Изглеждаше като идея за грозен гущер, която се бори, за да изпълзи от буца пластелин.
Видът лъже. Той не се бореше с никого за нищо.
Доживяваше последните си дни върху камъните на един срутен зид, който някога е опасвал градина и къща сред градината.
Сега градината и къщата бяха разпасани. Къщата се свличаше от тежестта на ниското лятно небе, едната й стена се беше издула, разпукана като презряла смокиня, като корем на жена, която някога е била бременна, а сега стриите по празния й стар корем проблясват безсмислено и незаличимо.
Гущерът беше на мястото си, трудно подвижен, усукан, жълтеникав. Кожата на гушата му туптеше, той преглъщаше сухо. Гледаше, без да мига, с наслада.
Слънце. Този копнеж, който не се насища.
Колкото повече прииждаш, толкова повече ми недостигаш. Ща, ща щастие. Не ща нищо друго.
Гущерът заваляше думите, без да ги изрече, още в мисълта му те се заплитаха, завъртаха се като онези тръни, които вятърът гони през зимата по дългите безснежни полета.
Отвори уста, за да пусне още повече слънце навътре в себе си. Опита се да надигне глава и нещо във врата му изпука и се скъса.
От стрехата капна една керемида.
После нищо.

Чувството ти си го носиш.
Градът е невинен.
Щом се страхуваш,
пристига страхът безпричинен.

Щом си щастлив,
всяка улица маха с опашка.
От завистта
радостта ти е сиромашка.

Всички са мрачни?
Недей помрачнява поне ти.
Я просветлей!
Може целият град да засвети…

Ако ме забравиш, ще изчезна –
все едно не сме живели никога,
все едно преди не ни е имало,
и какво, ако сега ни има?

Страх ме е, че може би не зная,
че не си ме спомняш
и не знам, че ме няма
и не съществувам –
както клон на паднало дърво
си въобразява, че е жив
(соковете носят бавна поща).

Може. Но дори да е така,
трябва да остана и да дишам –
ако спра да дишам – ще изчезнеш,
и тогава ще умра от мъка.

Къщата и срутена беше много хубава.
– Не трябва да угаждам на никого. Истината е, че изобщо не ми харесваше да се грижа за всички. Денем и нощем да усещаш как някой ти пъпли отвътре – дори не можеш да си представиш колко е гадно.
– Не е ли малко като да си бременна? – попита сивата котка, която още не беше раждала котета, но вече сериозно се замисляше по въпроса.
– Ти на колко стана?
– На седем месеца.
– Като станеш на седем години, пак ще си говорим.
– А ти на колко си?
– На деветдесет. И се гордея с това. Мръдни малко, ей там.
Бръшлянът отмести две клонки, излегнати на хладно точно пред дупката от вратата. На плоча от шлифована розова мозайка с цифри от сива мозайка личеше надпис „1927”. С черна пукнатина между 19 и 27.
– Аз и като млада не обичах… Влизат-излизат, влажни такива, меки, лигави. И решаваха вместо мен – през зимата ме затопляха непоносимо.
– Аз обичам топло – неприятно се изненада котката, – лошо ли е?
– Ами представи си да нямаш козина… Ох, че ще си грозна без козина, а?
– Тръгвам си! – котката рязко стана.
– Лягай долу. Извинявай. Моля те, легни пак там, приятно ми беше.
– Добре – котката отново легна, но особеното й мнение си личеше по всеки косъм на мустаците.
– Виж сега. Аз нямам козина, нали? Имах само една неприятна замазка, от която не можех да дишам свободно. Зима. Вятърът си отъркваше гърба отвън, точно както ти обичаш. Обичаш, а?
– Обичам – засмя се котката.
– И вятърът също. Какво ти разказвах? Отвън – вятър и -10, а онези отвътре ме загряваха до + 30. А в зимника 4. Не можеш да си представиш.
– Горкичката!
– Нали! Пълзят, тичат, отварят-затварят, чистят-цапат-чистят… Знам, че някои много се трогват от такива работи. Аз винаги съм ги ненавиждала.
– Изобщо ли не се привърза към тях? През всичките години?
– И какво, ако съм? Те си въобразяват, че са ме изоставили. Аз ги напуснах.
– Не мисля, че една къща може да напусне хората – усъмни се котката.
– Мисли си каквото щеш, моята съвест е чиста. Изпълних си дълга. И когато това приключи, най-после се почувствах добре.
Бръшлянът стисна окуражително тънката стеничка между дупките на вратата и прозореца. Падна малко тухлено парче и котката помръдна с ухо.
– И знаеш ли какво ще ти кажа? Никога не съм се харесвала повече от сега. Гола съм. Хубава съм. Дишам. Нито покрив ми трябва, нито стъкла, нито врати. Откакто външната врата падна съвсем, никой не е влизал. Те обичат да се завират само на места с ключалки. Да знаеш колко ми е добре.
Бръшлянът се протегна и я докосна по ръбчето на цепнатината, която минаваше през цялото стълбище от горе до долу. Къщата потръпна приятно.
– Ти няма ли да отиваш вече… При съседите пляскаше кокошка, а сега замириса на варена перушина.
– Ще ми дадат главата – сети се котката и стана. – Пак ще намина после. До.
Къщата се усмихна навътре.
– Може ли пак да ме погалиш там?