Ща слънце

Гущерът беше сух и грозен дори като за гущер.
За онова с опашката няма смисъл да се споменава. Пръстчетата на предното и задното ляво краче бяха премазани и зараснали зле, цялата му лява половина беше буцеста и извита, в най-изпънато положение пак беше изкривен надясно и стопчен. Изглеждаше като идея за грозен гущер, която се бори, за да изпълзи от буца пластелин.
Видът лъже. Той не се бореше с никого за нищо.
Доживяваше последните си дни върху камъните на един срутен зид, който някога е опасвал градина и къща сред градината.
Сега градината и къщата бяха разпасани. Къщата се свличаше от тежестта на ниското лятно небе, едната й стена се беше издула, разпукана като презряла смокиня, като корем на жена, която някога е била бременна, а сега стриите по празния й стар корем проблясват безсмислено и незаличимо.
Гущерът беше на мястото си, трудно подвижен, усукан, жълтеникав. Кожата на гушата му туптеше, той преглъщаше сухо. Гледаше, без да мига, с наслада.
Слънце. Този копнеж, който не се насища.
Колкото повече прииждаш, толкова повече ми недостигаш. Ща, ща щастие. Не ща нищо друго.
Гущерът заваляше думите, без да ги изрече, още в мисълта му те се заплитаха, завъртаха се като онези тръни, които вятърът гони през зимата по дългите безснежни полета.
Отвори уста, за да пусне още повече слънце навътре в себе си. Опита се да надигне глава и нещо във врата му изпука и се скъса.
От стрехата капна една керемида.
После нищо.

 

Средлято

 

Преграбнати от слънчевата фурна,
тревите вече пооранжевяха.
И слънчогледът към пръстта се гмурна,
и семките във себе си се взряха.

И гроздето след ден ще е готово.
Дори щурците дадоха заето.
Аз бях добра и вярна – честно слово! –
и знам, че съм заслужила морето.

Усмихвах се по правилния начин
и плаках само тайно и на тъмно,
заспивах късно – и помагах, значи,
нощта да свърши, сутринта да съмне.

Не зная мравките дали мечтаят,
дали измерват приноса си дребен.
Но те са силни. Аз усещам края
на силите си, и ми е потребен

един ронлив и хрускав залък пясък,
и наръч морски вятър да подуша,
за ден да съм море. А после, ясно е,
пак ще помъкна на гърба си сушата.

 

Чувството

 

Чувството ти си го носиш.
Градът е невинен.
Щом се страхуваш,
пристига страхът безпричинен.

Щом си щастлив,
всяка улица маха с опашка.
От завистта
радостта ти е сиромашка.

Всички са мрачни?
Недей помрачнява поне ти.
Я просветлей!
Може целият град да засвети…