Кратки срещи в непознати улици… ♫ ♫

 

Лято е, аз съм една такава красива и обаятелна. Вървя по хубавите улици с вирнат нос и роклята ми се развява.
По едно време чувам стъпки. Поглеждам назад – непозната жена на средна възраст тича след мен. Спирам, тя ме настига, усмихва ми се задъхано, накрая успява да ми каже:
– Нали вие сте Мария Донева?
– Ами да, така се казвам.
– Поетесата Мария Донева?
– Ами да… – скромно, но все пак поласкано, аз.
– Извинявайте, че ви спирам така на улицата, но искам да ви кажа две неща, може ли?
– Разбира се, да, какво има?
– Първо, да ви кажа, вие сте любимата ми поетеса! Всеки ден с нетърпение очаквам да публикувате нещо на страницата си, толкова много ви харесвам!
– Благодаря ви, благодаря ви!
– А пък второто е, че роклята ви се е закачила за чантата ви и дупето ви се вижда – казва ми миличко госпожата, и силно смутена и засрамена хуква пак натам, откъдето е дошла.

 

Неподвижно

 

Седя на леглото си, облегната на възглавницата, и не мърдам, не правя абсолютно нищо. Никакво движение.
Гледам ръката си. Отдолу под кожата кръвта се движи. Отвътре се движа аз.
Кръвта обикаля и най-затънтените крайчета. Сърцето тупти, дори ако гледам достатъчно дълго, виждам туптенето. И дишам, нали дишам? Дробовете се разширяват и свиват, а въздухът влиза и излиза, мускулите вършат невидимата си работа.
Очите ми трепкат и клепачите мигат.
В корема ми през няколко секунди червата правят, каквото правят.
Впръскват се ензими, хормони, ври и кипи цялата тайна химия. Прескачат искри от електричеството по нервите.
Имам си още скрито общество от милиони (милиарди? три-четири пенталиона?) бактерии и вируси, които ту се сдружават, ту воюват помежду си и дори не искам да си представям какво са ми планирали.
И косата ми расте през цялото това време.
Нямам представа как успявам да удържа в относителен мир и равновесие цялата тази гмеж.
И всичко това – докато лежа НЕПОДВИЖНО.
И се нося върху планетата из безкрайната Вселена.
А утре е понеделник, на всичкото отгоре.

Зулейха отваря очи

 

Това е най-хубавият роман, който съм чела от месеци, може би дори от години.
Започва толкова потресаващо, че си казваш – нищо по-лошо от това не може да се случи. Каквото и да стане, то ще е освобождение.
Зареждат се тежки, жестоки, зловещи събития.
Историята е за Съветския съюз между 1930 и 1946 година.
Този период ми е много интересен. Дипломната ми работа навремето беше за мемоарите на Надежда Манделщам, всички страшни истории за времето, войната, политиката, и как хората успяват – или не успяват – да запазят човечността си.
Обаче точно такава гледна точка към историята никога не съм срещала.

Това е историята на Зулейха – говоря ви за „Зулейха отваря очи” на Гузел Яхина, преведена от руски от Ася Григорова.
Авторката – Гузел Яхина – е млада жена, родена е през 1977. Това е първият й роман. Прототип на героинята е нейната баба. Те са татари, живели са, както прадедите им векове назад, с вярванията, в които Аллах е почитан с упование и страх наравно с езическите духове и добри или зловредни божества; в тежък, безкраен труд до изнемога, в дом, в който съпругата е повече добитък, отколкото човешко същество. Звучи като приказка, звучи като ад. Зулейха няма нищо, нито миг свобода, нито някакво притежание, починали са и четирите й дъщери, свекърва й я измъчва нечовешки, а тя изпитва безкрайна признателност и животински страх към мъжа си… А всички промени, които застрашават този вековен порядък, изглеждат заплашителни и непоносими.
Чудно, че човекът, който слага край на този свят, е палачът на мъжа й… И колко чудно-красиво е, че се появява първо гласът му, с красива, неразбираема песен. Интернационала. Сега си помислих – ами той защо никога повече, до края на книгата, не запява? Има още една песен, на самия финал, любовна песен за пролетта и радостта от живота.
И още нещо има, в което откривам непоследователност – на няколко места в първата половина на книгата има пасажи с курсив, в които се казва какво ще се случи с героя след излизането му от това повествование. Само на няколко. Така, така ми се иска да знаех какво ще се случи… няма да ви кажа с кого. С Йосиф. А пък така, този край дава надежда, която ми разбива сърцето.
После следват истории, които са ни смътно познати, чували сме, чели сме, татко ми е разказвал за това, как насила са вкарвали хората в ТКЗС, чели сме „Мъртво вълнение”.
Обаче нищо не знаем. Даже след като прочетем „Зулийха отваря очи”, пак няма да знаем нищо, ще знаем една буква от световната литература.
Четенето на тази книга беше дълбоко, емоционално, потапящо преживяване. За зимата, затвора, пътуването в тъмния вагон, реката, майчинството, оцеляването, гората… Едната нощ не можах да оставя книгата до два през нощта, макар че очите ми се затваряха, на втория ден четох, а когато ми останаха двайсетина страници, така ми се досвидя, че няколко часа не четох… Не помня от кога не ми е било толкова увлекателно и интересно, не бях се потапяла в толкова заразителни чувства на любов, страдание, привързаност, възхищение, омраза, тревога, че ще им се случи още нещо лошо, облекчение…
Мисля, че любимите ми страници са за стенописа, а също и там, където Зулейха разказва приказки на Юсуф и после как той си представя живота извън Семрук.
Докато четях, търсех в интернет неща и места. Например дълго гледах гарата в Казан, тя наистина прилича на бисквитка.

И да, колко хора са били съсипани, изселени, избити… Колко добри хора са извършвали нечувани злини… С колко много кръв е написана историята, и колко много красота има – в силата, в любовта, в приказките, в природата, в изкуството, в добротата, която си даваме взаимно и така се спасяваме.
Влюбена съм в тази книга. Разтърсваща, мъчителна, прекрасна.

Прочетох ето този разговор, не по-малко интересен от самия роман.
https://express-k.kz/news/kultura_expert/zuleykha_otkryvaet_glaza_roman_o_modernizatsii-107955

Първата ми реакция беше – о, колко наивно чета. Втората – да, наивно и с огромно удоволствие.

Абстрактна картина от началото на века

 

Когато мисля за онова време, не мога да си спомня колко дълга е била косата ми, къде съм работила (не са едно или две местата). Не мога да си спомня на колко години съм била – представям си годините като онези дълги летви, боядисани в бяло и черно, с които измерват нивото на водата в реките.
Онази година
е калейдоскоп от лилави и тюркоазени петна. Лилавото е от роклята, която носех през лятото.
Синьото не знам. Но присъства, на триъгълници, и е златно.
Когато се взра по-внимателно, виждам път, а не помня накъде съм пътувала. Късна пролет е, защото от лявата ми страна има млечнозелено поле с макове, към хоризонта – плътно червено.
Защо изобщо мисля за онази година, на която не мога да си спомня цифрата. То е като да мислиш за човек, а да не помниш името му. Ето така ухаеше ризата му, такава беше на допир ръката му, когато ме хвана на слизане от трамвая… и заедно бързахме и се свечеряваше – а накъде сме бързали – не знам.
Онази година не мога да я разкажа, но бих могла да я нарисувам като облак от цветни петна, също – прясно зашита рана с почерняла засъхнала кръв. Студена, свежа, млечна светлина, която се влива от прозореца в сумрачна стая – открехната тежка завеса. Подът на камион, в който се товарят кашони – тюркоазен камион с проблясващ метал на изтритите, продрани места по пода, кафеникави полуразкъсани кашони.
Пълни с вещи. Счупена захарница в синьо и бяло, парчетата й – също в кашона.
Онази година сякаш е започнала в края на пролетта. Преди това – неразличимо еднакви, нито щастливи, нито нещастни години, като пръчките на ограда, покрай която прелиташ и те се сливат в погледа ти.
И после
целият унесен ужас от промяната, която най-после е дошла, неизвестно все още за добро или за зло.
Не са цветове, чувства са – лилаво, тюркоазено, млечнобяло, зелено, алено, златно – страх, вина, нетърпение, радост, несигурност, облекчение.
Онази година е като пейзаж без подробности, пейзаж от друга планета (отлиташ или кацаш, ще има ли въздух за дишане, има ли там хора, ще говорят ли на твоя език, имаш ли разум).
И тялото, свито да се предпази – мекият корем, гърлото, което боли при преглъщане, лицето, притиснато към коленете, пръстите, сплетени на тила – и постепенно се разгъва, успокоено, зад притиснатите клепачи плуват алени, оранжеви и лилави петна, предпазлив поглед – и макове до хоризонта.
Онази година продължи неопределено време, беше красива и страшна, не я помня ясно, но я помня ярко, в огромните й плуващи цветове, от които излязох и никога не бих се върнала доброволно, но е важно, че съм ги виждала.