Когато мисля за онова време, не мога да си спомня колко дълга е била косата ми, къде съм работила (не са едно или две местата). Не мога да си спомня на колко години съм била – представям си годините като онези дълги летви, боядисани в бяло и черно, с които измерват нивото на водата в реките.
Онази година
е калейдоскоп от лилави и тюркоазени петна. Лилавото е от роклята, която носех през лятото.
Синьото не знам. Но присъства, на триъгълници, и е златно.
Когато се взра по-внимателно, виждам път, а не помня накъде съм пътувала. Късна пролет е, защото от лявата ми страна има млечнозелено поле с макове, към хоризонта – плътно червено.
Защо изобщо мисля за онази година, на която не мога да си спомня цифрата. То е като да мислиш за човек, а да не помниш името му. Ето така ухаеше ризата му, такава беше на допир ръката му, когато ме хвана на слизане от трамвая… и заедно бързахме и се свечеряваше – а накъде сме бързали – не знам.
Онази година не мога да я разкажа, но бих могла да я нарисувам като облак от цветни петна, също – прясно зашита рана с почерняла засъхнала кръв. Студена, свежа, млечна светлина, която се влива от прозореца в сумрачна стая – открехната тежка завеса. Подът на камион, в който се товарят кашони – тюркоазен камион с проблясващ метал на изтритите, продрани места по пода, кафеникави полуразкъсани кашони.
Пълни с вещи. Счупена захарница в синьо и бяло, парчетата й – също в кашона.
Онази година сякаш е започнала в края на пролетта. Преди това – неразличимо еднакви, нито щастливи, нито нещастни години, като пръчките на ограда, покрай която прелиташ и те се сливат в погледа ти.
И после
целият унесен ужас от промяната, която най-после е дошла, неизвестно все още за добро или за зло.
Не са цветове, чувства са – лилаво, тюркоазено, млечнобяло, зелено, алено, златно – страх, вина, нетърпение, радост, несигурност, облекчение.
Онази година е като пейзаж без подробности, пейзаж от друга планета (отлиташ или кацаш, ще има ли въздух за дишане, има ли там хора, ще говорят ли на твоя език, имаш ли разум).
И тялото, свито да се предпази – мекият корем, гърлото, което боли при преглъщане, лицето, притиснато към коленете, пръстите, сплетени на тила – и постепенно се разгъва, успокоено, зад притиснатите клепачи плуват алени, оранжеви и лилави петна, предпазлив поглед – и макове до хоризонта.
Онази година продължи неопределено време, беше красива и страшна, не я помня ясно, но я помня ярко, в огромните й плуващи цветове, от които излязох и никога не бих се върнала доброволно, но е важно, че съм ги виждала.

Мишката Цанка беше убедена лъжкиня.

Не, тя не беше мечтателка. Не разказваше сънища, нито приказки за утеха и успокоение на душите.

Мишката Цанка просто обичаше да лъже. Да изрече с устата си думи, които не са истина, за нея беше по-сладко от малина.

Цанка веднъж хапна малина, отронена от храста, с топченца като капки кръв, оваляни в прахоляк. Тя я подуши с розовото си носле, отърка мустачките си в нея, предпазливо заби двата си горни предни зъба и остави сокът да се влее в устата й и да се разтече по езика. Чувството беше великолепно – вкус, допир и аромат в алена лятна симфония…
Цанка отхапа, предъвка, преглътна и отсече:
– Мразя малини.
После я изяде цялата.

Цанка се замайваше, стомахът й се свиваше като пред приключение, свързано с неоправдан риск, когато гледаше синята кофа и изричаше отчетливо:
– Това е зелен стол.
После се смееше, докато се търкули на пода.

Цанка не си позволяваше това удоволствие прекалено често. Дори пред другите мишки стриктно спазваше приличие, етикет и се придържаше към истината, все едно тя беше парапет, без който ще се преметне по стръмното към пропастите от възможни светове, създадени от една лъжлива дума. Този полет беше прекалено личен и интимен. Тя не желаеше да го споделя със случайни мишки.

Лъжеше само насаме. Притесняваше се дори да лъже пред огледалото. Заставаше в тъмното, на тавана миришеше на чисто дърво и на прах, изправяше се на задни лапички, притискаше предни лапи към сърцето си и тихо, но много тържествено изричаше:
– Аз съм на кораб в открито море.
Изведнъж скърцането на дървоядите се превръщаше в скриптене на такелаж, а тишината ставаше солена и безбрежна.
Цанка се замайваше от своето могъщество. Засмиваше се и казваше:
– Зима е. Не, пролет. Не, аз съм в Япония.
Лежеше си по гръб на пода, разперила лапи и опашка към петте посоки на света.
Изричаше думи, които не бяха истина, съсредоточено, с наслада, като внимаваше за всеки звук и си представяше, че за някой друг думите й можеха да бъдат истина. Тя можеше да каже, че е богата, и щяха да се отнесат към нея с почит. Можеше да им каже, че е видяла котарак, и те да се разбягат. Можеше да спре звездите, да предизвика дъжд, да скочи с кофа по водите на Ниагарския водопад.

Цанка държеше под езика си ключ към всевъзможни светове и го използваше предпазливо, пестеливо и с огромна наслада.

Изморена от всички превъзходни, сладки лъжливи думи, Цанка се примъкваше в сламата на разпраното канапе в ъгъла на тавана, свиваше се на кълбо, подпъхваше крайчето на опашката си, унасяше се…
На няколко пъти подскачаше стреснато – не спираше да лъже и насън…
Промърморваше под мустак:
– Аз съм Цанка и спя – и успокоена заспиваше с опашка в джоба.