разглеждам си съкровища, лекувам си душата

Преди известно време получих мила и любезна покана да изпратя свои стихове, снимка и кратко есе, с което да се представя пред аудиторията на един многотиражен всекидневник.
По лични причини реших да не приема поканата, макар че тя беше добре аргументирана и настойчива.
Сигурно чувството за хумор ми изневерява, защото се притесних и разстроих, когато човекът, който ме покани, умен и интересен човек, каза, че щом не искам, той ще напише есето от мое име и ще копира стихове и снимки от интернет, и въпреки несъгласието ми ще ги публикува.
Като се знам каква съм, ако това се случи, сигурно ще подскоча до тавана, ще вдигна шум, ще си спечеля нежелано внимание и няколко нови врагове.
Моля, стискайте ми палци, дано не се наложи.

Благодаря!

В сезона на настинките и във века на хроничната умора симулирането стимулира оздравителните процеси.

При стрес и изтощение, когато си изнервена или ти се стори, че той те обича по-малко (и по-рядко), съвременната медицина препоръчва оздравителна програма в три стъпки:
1. Уреждаш си болнични.
2. Обаждаш се, за да отмениш ангажиментите си за следващите три дни.
3. Припомняш си колко хубаво беше да се гушиш в топлото си уютно гнезденце.
Никакво излизане от къщи! Ти боледуваш.

Преумората, вечното бързане, възпалените амбиции, болезнената конкуренция, ударите под пояса – кой ще ме убеди, че това са признаци на добро здраве? При хронични състояния от този род или при внезапна криза една простичка настинка е силно препоръчителна.

Болестта може да бъде пенкилер. Painkiller, убиец на болките, които пренебрегваш, като безотговорно си мислиш, че на този свят има неща, по-важни от теб самата.

Боледуването е нещо физиологично. Организмът сам си го иска. Ти го пришпорваш безмилостно ден след ден. Разболей се профилактично – иначе той ще го направи сам, наистина, и тогава ще бъде много по-лошо.
Има още →

„Зора“ е името на читалището, Ямбол е името на града, аз отивам там на 25 октомври. Тук нещо е обяснено за повода.
А пък причината е, че ще казвам стихотворения… Изобщо – откривам сезона.
Излезе ли и новата книжка, може да направя пак едно кръгче до любимите ми градове като миналата зима. Лошо ли ще е? 🙂

Снимката е от първото ми гостуване в това хубаво бяло читалище през пролетта на 2010.

Майка ми е днес на гости в блога.
Стана така, защото аз  видях такова плетиво и ми се стори, че много би подхождало за бебешко одеялце, пък и като слушах обясненията – не ми се видя трудно за правене.
Купих прежда, започнах плетката… И нищо не стана.
Започнах отначало, плетох – разплитах, плетох – разплитах…
Майка вика – дай аз да пробвам, да видя защо така не ти върви.
И го изплете цялото.
Разбрахте ли сега каква майка имам аз!

Автор ТТ
сряда, 20 април 2011

Вдиш – издиш. Шумолят дробовете
и сърцето хлопа своя ход.
Мускули и нерви – робовете,
ми прислужват, правят ми живот.

Сменят се в обмяна веществата.
Чувствата, и те са вещества…
И така усещам естествата –
що съм аз сред други същества.

А когато дойде ми нагоре
и се случва всичкото напук,
книжчица със стихчета отворя.
От Мария. Или някой друг.

:)))))))))

Ей-сегинка се появи, щото чатех с Мария

Неспокойно ми е за сряда, за премиерата, и цяла вечер не мога да се заема с нищо.
Мисля си за артистите, за културтерапевтите, за нас.
Когато започнахме тази пиеса, беше горещо.

Сега е студено и мокро, сутрин, когато пристигам, всички са настръхнали като врабчета (ако врабчетата бяха пушачи, разбира се)
През това време имахме много премеждия, но ето – вече сме готови.
Има още →

Домашният вятър скучае и всички играчки,
които търкаля из къщи, сега са заспали.
Останал е сам и от стая във стая се влачи,
побутва вратите, листата на фикуса гали.

Долепя лице до прозореца, таен и плах,
и гледа ветрищата улични – тичат ли тичат…
Изглеждат щастливи. Той леко прилича на тях,
но още е малък. Плашлив е, и само наднича.

Без нищо да прави се чувства така уморен,
все нещо очаква, а даже не знае какво е,
и често въздиша, тъгува, не му е добре.
Във къщи е топло и той се върти неспокоен.

Домашният вятър си мисли как тръгва на път –
когато се сменят сезоните, става тревожен.
Мечтите му пърхат, политат, пътуват, валят,
но той да напусне дома си не смее. Не може.

В студеното време прозорците стискат стъкла,
вратите заключени топлото пазят и скриват.
Домашният вятър със нежните, крехки крила
във прашния плюш на завесите тъжно застива.

Домашният вятър скучае. И всички играчки,
които търкаля из къщи, сега са заспали.
Домашният вятър от стая във стая се влачи,
побутва вратите, листата на фикуса гали.

Долепя лице до прозореца, таен и плах,
и гледа ветрищата улични – тичат ли тичат.
Изглеждат щастливи. Но той не прилича на тях.
Той още е малък. Плашлив е. Той само наднича,

и често въздиша, тъгува, не му е добре.
Във къщи е топло и той се върти неспокоен.
Домашният вятър бездейства, но е уморен,
и нещо очаква, а даже не знае какво е.

✿