Мигличко

Намерих Мигличко Косичков!

Това е първата ми ушита кукла, направих я за Иво, когато живеехме на Ботевградско шосе, значи… 1999?
Иво му измисли името. Мигличко ходеше навсякъде с нас, когато беше млад, в смисъл – нов, и веднъж се загуби по пътя от магазина към къщи, но после си го намерихме и му се радвахме още повече.

Сега отново го намерих, и пак му се зарадвах от все сърце, като на стар приятел.
Милият Мигличко 🙂

Парижката съпруга

Тази книга ми я даде доктор Тричкова. Ето каква зъболекарка имам аз – нито веднъж не съм видяла някой да излезе от кабинета й без усмивка. Тя чете повече от всички четящи хора, които познавам. Не обича големи и тежки книги, защото ръцете я болят от тежестта им, но се влюби в „Шантарам“. Освен това е хулиганка и дава часове на Иво винаги в учебно време (може би това поне малко облекчава болката му.) И винаги ми слага упойка. Обичам да гледам как устата й оформя думата „упойка“.
И така, доктор Тричкова ми даде да прочета книгата „Парижката съпруга“ от Пола Маклейн, преведена от Любомир Николов.
Почти месец четох други неща, а после започнах тази книга в една вечер, в която ми беше тъжно и самотно.
Тогава си спомних колко е хубаво да се утешаваш с книга, да се потопиш в историята и да забравиш своите истории за малко.
Не зная до каква степен разказаното в книгата се допира до историческата истината, но това не ми е важно. То допълва приказката за Париж от разказите на Хемингуей, на Фицджералд, „И слънце изгрява“, „Острови на течението“, „Един последен поглед“ на Джеймс Олдридж… (Явно остарявам – най ми се четат онези книги, които вече съм чела.)
А тази нощ стигнах до края на романа – предизвестен край, ясен още от корицата, където пише
„Забележителен роман
за срещата и раздялата
на Ърнест Хемингуей с жената,
която е обичал цял живот.“
Тази нощ в стаята е топло, в печката гори огън, Иво си легна, слушам си тихичко Чет Бейкър, аз съм малко болна и дори ми е уютно да съм болна, и съм сама, но така мога да си плача над книгата, без да давам обяснения.
Вчера четох друга книга в маршрутката от Раднево, пак ми се доплака, а една жена от предната седалка се обърна и продължително време ме наблюдава. Безшумно.
Историята в „Парижката съпруга“ е подредена хронологично; овладяна, умерена, също като героинята, от чието име се води разказът. Всичко е толкова просто, красиво и тъжно.
Точно от такава книга имах нужда тези дни – да науча нещо ново, да си припомня стари обични неща, да се развълнувам, да се натъжа, да се утеша.
С такива книги все някак ще успея да преживея зимата.

Покана, която не приемам

Преди известно време получих мила и любезна покана да изпратя свои стихове, снимка и кратко есе, с което да се представя пред аудиторията на един многотиражен всекидневник.
По лични причини реших да не приема поканата, макар че тя беше добре аргументирана и настойчива.
Сигурно чувството за хумор ми изневерява, защото се притесних и разстроих, когато човекът, който ме покани, умен и интересен човек, каза, че щом не искам, той ще напише есето от мое име и ще копира стихове и снимки от интернет, и въпреки несъгласието ми ще ги публикува.
Като се знам каква съм, ако това се случи, сигурно ще подскоча до тавана, ще вдигна шум, ще си спечеля нежелано внимание и няколко нови врагове.
Моля, стискайте ми палци, дано не се наложи.

Благодаря!