Късни рози

 

Късни рози, потъмнели,
като скупчени небрежно
смачкани чаршафи. Зрели,
напоени с дъжд и нежни,
във мъглата се потапят
търпеливо и разумно,
и надеждите им капят,
и разпадат се безшумно.

Розите на баба Катерина.

Има ли крокодили в морето

Не разбрах закачката с крокодилите (ако може да бъде закачка абсолютният ужас на едно дете, което е само на света и влиза в морето, което вижда за пръв път, за да плава и в следващите три часа да умре или да оживее). Искам да кажа, не знам защо последното изречение на книгата включва крокодили….
Искам да кажа, че мога да бъбря за незначителни, периферни неща до довечера, защото ми е нужно време да събера решителност и да се изправя очи в очи с най-нормалния, всекидневен ужас, и да ви кажа, че има нещо, свързано с него, което е прекрасно.
Добре. Ето.

Прочетох една прекрасна книга.
Тя се нарича „Има крокодили в морето”, авторът й се казва Фабио Джеда, преведена е от италиански от Елица Попова, в нея се разказва за едно момче на има Енаятолах (не съм копирала името, научих го специално и нарочно, преди да го напиша тук).
big-cover_crocodilesТова е книга за пътуването и израстването – класика. Роман на пътя. Младият сър Галахад. Рицарят на каруцата. Знаете как е – едно момче пътува, извършва подвизи и израства, щрак, готово – легендата живее според собствените си правила, малко кръв, малко ужас, малко романтика, както е в живота на всяко човешко същество.

В „Има крокодили в морето” има много кръв и много ужас, а романтиката се съдържа в онзи невидим, изтръпващ, свиващ гърлото прашец от нежност… защото това е разказ на дете. Детенце. Аз го чета като майка, която утре или вдругиден ще изпрати детето си в чужбина, и за мен тази книга е и предупреждение, и утеха. Каквото и да преживее моят син – българин във Великобритания – няма да е и стотна от ужаса, преживян от Енаятолах? Нали? Моля ви…

Прочетох тази книга и отново осъзнах нещо много просто – ние не знаем нищо за света. Само се мислим за информирани, умни, начетени и важни. Нищо не знаем. Нищо.
И може би така е по-добре. Иначе как бихме могли да заспим спокойно дори и една нощ?

Чела съм първите две книги на Халед Хюсейни, които излязоха на български (третата я подарих, преди да я прочета). Да, за същия този свят става дума. За Афганистан, за талибаните, за войната… все едно войната може да бъде различна в различните епохи и на различните географски ширини. Има два вида война – за едната знаеш, защото си вътре в нея, за другата просто не знаеш – и значи си благословен от съдбата.

Потресаващо е как в света на Енаятолах се смесват събития от моя живот, неща, които съм отразила някак – атентатът на 11 септември и олимпиадата през 2004 в Атина (имаме големи сини чаши за мляко от тогава) – и средновековното и по-старо даже тегло и ужас на хората, които могат да бъдат продадени в робство, или разстреляни, или натоварени в камион и прекарвани през граница като животни без личност и без ценност… Измъчи ме тази книга, смачка ми сърцето.

Четох я във влака и колкото облаците се вдигаха над главата на Енаятолах и му просветваше, и се появяваше някаква светлина на хоризонта му, толкова повече плачех и не можех да спра.
А после пристигнах в Пловдив като панда, с черни кръгове от размазан грим около очите, почистих си лицето, Гери от Жанет 45 бе чакаше на гарата и тя ми каза, че момчето от книгата е било в България, ето, има и снимки в интернет, и всичко това е истина…
Гери каза, че най-силно впечатление в книгата й е направило желанието на момчето да учи. Мен най-много ме впечатли неговата доброта. Това, че страда, когато му направят зло, но не се озлобява КЪМ НИКОГО. Не упреква майка си нито за миг. Не упреква хората, които го експлоатират, а е благодарен, че му дават работа. Не намразва тези, които го ограбват, които го репатрират, които стрелят срещу него и го преследват като животно, и го лъжат, унижават, измъчват, всичко… А е толкова признателен за всяко добро. Помни доброто. За жената в Гърция, която му дава дрехи и храна, казва – Тя е всеки. Всеки, които би направил такова добро на непознат.
Тогава искам и аз да съм всеки.
Колко много ужаси може да понесе човек, и да остане човек.

Ние сме всеки. Ние можем да понесем всичко.
Ние не трябва да се страхуваме.

Аз вярвам на всяка думи в тази книга, буквално и изцяло.
Но не зная каква е тази майка, която може да се овладее… да заведе детенцето си в чужда страна с чужд език и да го остави там само на света, за да не го вземат за роб… и да му каже три неща, и те да са най-важните, и да му спасят живота… (а това е само самото начало на книгата)
Тази книга…
Това са трите съвета. Три съвета. Приказно е, нали? По функциите на Проп, майката е вълшебният помощник…

„Има три неща, които никога не трябва да правиш, Енаят jan, за нищо на света…

Първо, наркотиците. Някои са приятни на вкус и миришат приятно, и ти нашепват, че ще те накарат да се почувстваш по-добре, отколкото би могъл да се чувстваш без тях. Не им вярвай. Обещай ми, че няма да пробваш.

Обещавам.

Второто са оръжията. Дори някой да нарани чувствата ти или да накърни спомените ти, или да поругае Бог, земята или хората, обещай ми никога да не посегнеш към пушка, нож или камък, или дори към дървен черпак, от онези, с които разсипваме qhormapalaw, ако с него можеш да нараниш някого. Обещай ми.

Обещавам.

Третото е да не лъжеш и да не крадеш. Което е твое, си е твое, което не е – не е. Можеш да си изкарваш прехраната с труд, колкото и тежък да е. Никога не бива да лъжеш, Енаят ян, ясно ли е? Трябва да си дружелюбен и учтив с всички. Обещай ми, че ще си такъв.

Обещавам.”

eaИ ето ти го Фабио Джеда, италианецът, написал книгата (не искам да чета историята за написването й, още нямам сили, но в нета има няколко интервюта, сигурно е казано).
И ето го Енаятолах, в България, бил е тук, Гери го е видяла, гостувал в пловдивско училище, разговарял с децата.
И ето ги бежанците от Сирия, човешки същества като нас, които бягат от абсолютния ужас на войната (която не познавам, и да ме пази Господ от това познание, и думата ужас, заседнала в гърлото ми…
И защото 
една катеричка 
търкаля борова шишарка 
в гърлото ми. 
Отдолу нагоре. 
И отгоре надолу. )
И защото е Коледа, Нова година, Великден, ниоткуда с любовью, надцатого мартобря, и чета Лидия, и се побърквам от безсилие…
Ще направя, каквото мога.

Капна капка топлина

 
Дъх дълбок – че са навън.
Бавно, тромаво летене.
И следи от пресен сън,
и замаяно жужене.

Тънички крака от тел,
гащи с мъхеста подплата.
И дъги от сух пастел
в крайчетата на крилата.

На огряната стена
те главите си измиха.
Капна капка топлина
и мухите я изпиха.
 

Феички

Когато изсипахме всичките тези малки парченца и започнахме да ги разделяме в кутии (крайчетата, парченцата със странна форма, всички останали – с лицето нагоре и малко по малко – по цветове), то изглеждаше отчайващо – от къде да започне човек и кога ли ще приключи.
Камината ми топлеше гърба. Нощем лампите хвърляха отблясъци, но ние не се предадохме.
Подреждахме всеотдайно и ето – за две денонощия без малко картинката светна.
Последното парченце беше паднало на земята, и каква радост, като го намерихме!
Любимо време на любимо място, Коледа при кака 🙂

Баклава

Баклавата се пече
и ухае надалече.
Спеше си като мече,
но сега си буден вече.

Вечерта блести с очи
и сред аромати плува.
Много сладко си личи –
смееш се и ми хитруваш.

Сънен, бос, си дотърчал
и приличаш на момченце.
Много ли си огладнял?
Ще опиташ ли парченце?

До прозореца стоим.
Вън – луна като тава.
Тънък вятър, лед и дим.
Тихо. Запомни това.