Не съм писала в блога от сто години и причините са две.
Едната е, че имам много работа и съм в някаква невротична паника, че няма да успея да я свърша добре и навреме, което ме кара да бързам вътрешно дори когато не правя нищо. Освен това някак си забранявам да правя приятни неща само за себе си, в това число да отделя време за блога, да шия играчки и да си редя пъзелчета.
А когато си наложа и си заповядам почивка, тя не включва използване на компютър, и пак блогът губи.
Другото, което определено ми влияе, е че във фейсбук и да споделяш линкове, те не се показват, и то малко се обезсмисля. Най-тъпата възможна причина, но осъзнах, че е така, ей на.
Така че не споделих тук корицата на новата си книга:

А тя днес-утре, буквално, ще може да бъде прегърната: издателство Жанет 45, редактор Здравко Дечев, художник Люба Халева.

Даже имам премиера в петък.

На 10 юни ще я представя в Кюстендил.
На 12 ще участваме с Джазът пее на български в откриването на Пловдив чете.
На 13 ще гостувам в предаването на Младен Влашки „Преге“, на живо с публика.

Но, честно казано, и какво да слагам в блога?
Статиите в „Медиапул“ и в „Книговище“ си вървят (навъртяхме цяла година, започваме втората от другия месец). Рубриката „За книгите“ по радио Стара Загора си върви.
Пиша по-малко стихотворения. Със сигурност има връзка, че превеждам доста, 15 книги от Нова година до сега.

Така че днешният пост е поздрав-извинение с изумление към тези хора, които всеки ден надникват тук да видят дали пък нещо не се е раздвижило, има ли нещо ново, и към другите, пристигнали по напътствия от търсачките или съвсем по грешка.

Уших това Нещо за едно детенце, но толкова отдавна не съм шила, че Нещото се получи от вида, дето или не можеш да го гледаш, или го обикваш с все сърце. Ще видим как ще се развие тази връзка.

Така че… Ами какво. Ако не се видим тук, ще се видим другаде.

Днес имам вдъхновение.

Вече се бях примирила, че и това няма да направя.
Откакто майка ми я няма, загубих част от способностите си – не плета, не шия, не правя никакви неща. Нямам сила в ръцете, просто това нещо спря.
Включително коледни картички, няма бе, няма никой. Опитах се насила – направих три грозни и се изтощих.
И днес, моля ви се, без да възнамерявам и без да решавам, просто станаха.
Снимката е на светлината на лампата, на живо са по-хубави.
Почувствах се добре.

Аз най-много с една.
Даже може да я започна днес и да шия по малко, докато стане готова след две-три сутрини. Въпреки тази медленност (дума за „бавно“, която съдържа „мед“ и „леност“), вече ми се е събрало цяло кашонче с мишлета. Сега ми харесва да ги правя мънички. Не правя други играчки, не ми се измисля нищо, мълчи ми се.

Когато имам повече работа, отколкото време, но за сметка на това не може да се каже, че ми е леко на сърцето, е идеалният момент да се захвана с нещо… друго.
Тази година извадих шарените и лъскавите картони (имам едни с холограмни звезди, прибрани на тайно място, които засега са неоткриваеми) и една книжка с коледни картинки за изрязване, която бях купила още когато живеех в София. Намерих и едни повдигащи квадратчета, не им знам истинското име, но помня деня, в който ги видях в една книжарница в Казанлък преди много години. Съчинявахме книгата „Приказки за приятели“, значи е било през 2010. Всички тези времена, градове и години са забъркани в картичките и ще летят през снега и дъжда, или просто през въздуха, дай да не драматизираме излишно, ще се спотайват по пощенски кутии и ще казват „Весели празници, всичко ще се подреди чудесно за нас!“

Кълбо от нерви бих била, ако не редувах дейностите.

Шаренийка да има.

За да не забравят ръцете ми как се държи игла.

Добре де, лъжа, не са порцеланови.