Леглото
е гетото на любовта.
Гола, мокра,
ражда жизнени мръсни деца.
Вие
като
душа,
впримчена в плитък гроб.
Хили се.
Красива и страшна,
крехка, заразна, силна,
мястото на любовта е в леглото.
Извън леглото
я гледат странно,
мирише на друго,
има кръв под ноктите,
загръща се в чужди думи,
разтапя се в неподходящ момент.
Вземат я за опити,
крадат й органите,
обуват я в неудобни обувки.
Любовта обича с цялото тяло,
яде с цялото тяло,
свършва цялата,
а леглото е гетото на любовта.

Тя е нежна и пищна.
Тя е топла и зряла.
Тя по дланите пише
на дървото примряло,
и листата къносва,
и на сватба ги кани.
Тя самата докосва
със къносани длани.
И от допира ласкав
плодовете узряват.
И очите й бляскат!

После се замъгляват,
и светът притъмнява,
ако тя помрачнее.
Топлината престава
да трепти и да грее.
Есента от любяща
става хладна. Студена.
Радостта й искряща
е в мъгли потопена.
И промяната стряска.
Иде ред да се страда.

Как внезапно и рязко
спрях и аз да съм млада…

Това се прави в нощта на последния септемврийски петък, за седма поредна година.

Да кажа аз къде мога да бъда срещната на 28.09 вечерта:

1. След 19:00 ще отида да се запиша отново в Регионална библиотека „Захарий Княжески“, безплатно. Имах наказание – заради забавени книги не ми даваха да заемам нови, и междувременно картата ми изтече. Тъкмо ще оправя работата.

2. В Градската градина от 20:00 ще започне един концерт с танцова музика, и всеки, който иска, ще може да потанцува. Ще свирят Военният духов оркестър при Втора тунджанска механизирана бригада, Дикси джаз бенд Overground и Общинският духов оркестър, аз ще запълвам паузите с бърборене, ще участват и балетът при Операта, и танцови клубове, и ще има светещи, плуващи и летящи изненади.

3. Нали ще имам нова книга. В момента се прави. С трудности. Мисля да се опитам да обърна нещата, като й направя премиера в аванс, нищо, че още я няма. Така че ще представя бъдещата си книга „Перце от дим“ в Хеликон, от 21:30 часа.

Има още много, много събития, предвидени за тази нощ, но сега съм концентрирана върху това, за което трябва да се подготвя. Пълната програма може да се види тук.

Мария
Руса като малък принц,
алена като лисица,
есента се настани
и потрепна със ресници.

Дъхава като смола,
сладка като сок от круша,
мека, пухкава мъгла
във краката й се сгуши.

И светът въздъхна цял
на листата от поклона –
нежен церемониал,
крехка облачна корона.

ТТ
Мека като капки дъжд
и бъбрива като баба,
върху рижа купа ръж,
с лютеница върху хляба,

есента се смее с глас
посред веселата врява,
ето, смея се и аз,
тичам, топлината сгрява,

а в прозирната мъгла,
лека като дъх на бебе,
вярвам – ти не би могла
да забравиш, че съм с тебе.

Детските крачета
всъщност са зверчета,
хванати на тясно.
Чуй – крачето дясно
хленчи:
„Зад решетка
като зайци в клетка
сме във тез сандалки!
Те за нас са малки!
Есента – чорапки.
Всички горди лапки
искат да са боси!
Искат без въпроси
волно да си скитат.
Шумата да ритат.
Във калта да стъпят.
В локви да се къпят
в пролетите късни!
Искат да са мръсни!”

Но крачето ляво
каза му направо:
„Звяр си, но домашен.
Виж – по пътя прашен
сто беди ни чакат:
кучатата акат –
страшна мръсотия!
С теб не сме от тия,
дето, ако дръзнат,
и в снега ще мръзнат.
Ние сме глезани
със чорапи прани.
Ти бъди послушно –
малко е задушно
и стърчим тук прави,
но поне сме здрави,
имаме си дреха!
Слушай, за утеха
нещо ще ти кажа:
лятото на плажа
боси ще сме пак!
Ти си умен крак,
затова ме чуй –
бързо се обуй!”

Дясното краченце –
умничко зверченце,
осъзна, че право
е крачето ляво,
и след две минути
ето ги – обути.

Липсва само снимчица от четенето на стихотворения, но вие ще си го представите 🙂

Който си обича
публиката – глези я.
Най-добре протича
среща със поезия,

случи ли поетът
с нещо да успее
между два букета
всички да разсмее.

После да притихнат,
без да забележат.
И да се усмихнат.
И да се разнежат.

Думите да светят,
чисти и красиви.
Всички да усетят
радост, че са живи.

Даже да поплачат.
И да им е леко.
И това да значи:

– Браво бе, човеко –
ти за мен си писал!

Малко е, но стига –
значи има смисъл
от такава книга.

Рязко минах към есенен режим на работа и хукнах едновременно във всички посоки. Засега още е весело, както да си топнеш палеца в някое езеро, за да провериш наистина ли водата е ледена. Като се бухнеш с дрехите вътре, вече не е толкова забавно.
Събраха ми се много вълнения в последно време, силни, искрящо весели заешки, а също и изморително-недоразумителни и объркани.
Затова сега ще спра компютъра и тържествено, с влака, ще отида в съвсем друг град.
Мисля да погледам морето един-два часа и дано ми се прояснят мислите.
Оставям тук три бебета-лястовички, да ви наглеждат.
Аз лично видях само черните лястовичета, бялото беше отишло в този момент да закусва, но Димитринка ми изпрати снимка.
Мир.

Говорът е ходене.
Песента е танц.
Музиката думите
разкрасява с гланц,

и с едно докосване
думата несмела
като омагьосана,
с шепот на дантела,

плисва се, изгрява,
стапя разстояния,
нежно приласкава,
тъжните мълчания,

знае ги къде са,
музиката води я –
думата – принцеса
в рокля от мелодия.

Със щит от яйчена черупка
животът идва на света.
Към него с малки бързи стъпки
подтичват да го поздравят

тъгите, дребните провали,
нещастията и бедите,
и искат той да ги погали.
Избегне ли ги, са сърдити.

Сдружават се. Капани слагат.
Набутват му се във леглото.
И той не може да избяга,
и приютява ги, защото

за всичко се намира време.
И щом със лошото се свърши,
веднага пак ще се съвземе
и нос в ръкава ще избърше,

и ако си затананика,
ще му просветне пред очите,
и с песничката ще извика
и радостите, и мечтите.