Тя е нежна и пищна.
Тя е топла и зряла.
Тя по дланите пише
на дървото примряло,
и листата къносва,
и на сватба ги кани.
Тя самата докосва
със къносани длани.
И от допира ласкав
плодовете узряват.
И очите й бляскат!
После се замъгляват,
и светът притъмнява,
ако тя помрачнее.
Топлината престава
да трепти и да грее.
Есента от любяща
става хладна. Студена.
Радостта й искряща
е в мъгли потопена.
И промяната стряска.
Иде ред да се страда.
Как внезапно и рязко
спрях и аз да съм млада…
Мария Донева 
Още се млада, Мария… И вероятно винаги ще бъдеш… Има вечни момичета – може да си от тях… Така че – не бързай…
то понеже става по желание 🙂
Вълшебства Марийски, пък ако ще и тъжни.
тъжни-нетъжни, това е положението
обратимо и повторяемо
Ох. И аз все това напоследък разправям на хората – рязко остарях. Как хубаво си го изпяла това чувство! И за любимата ми есен става дума, и за сватби, ехее. Всеки се открива в твой стих веднъж поне ❤
То, остаряването, щом е рязко, значи е за малко. Мисля, че плавното е по-трайно.
Цял един живот събран в толкова кратко писане…Удивително изразено и подредено. Както казва Татяна „всеки се открива веднъж поне…“
То така си беше!