Безбрежни мозъчни равнини.
Вятърът гони тръни в полето.
Сама си казвам: „Стани и тръгни.“
Звъня си и си давам заето.

Съкрушават ме микроскопични неща,
едва се крепя като за пред хора.
Единствен белег за пролетта
е целогодишната ми умора.

На мен ми липсва целият човек.
Във всичките й възрасти и фази.
И миговете галени и леки,
и онова, което все ме дразнеше.

Не казвам, че е ангел, тя не бе,
а че ми липсва сто пъти на ден.
Докосвам с поглед светлото небе,
усмихнато надвесено над мен.

Има хора, които посрещат
всяка трудност със горда усмивка.
Аз обаче предимно усещам,
че ми трябва море и почивка.

Изнемогвам. Мърморя и плача,
и нецензурни думи говоря.
С всяка нова досадна задача
качвам още кило-две отгоре.

Губя форма, дух, физика също.
Регресирам до вид на амеба.
И почти не излизам от къщи –
не човек, а домашна потреба.

Вече само във плиткото газя.
Всеки опит за мислене вреден е.
Тоя свят хич не е за показване,
но и аз май не ставам за гледане.

„Дежурството е лек, но кръст…“
Миряна Башева

Меланхоличен следобяд.
Почивен ден е. Няма хора,
а хладен глад и гладен хлад,
и скучен прилив на умора.

И бавно, въздухът, не знам
защо, в дробовете не влиза.
Дежури ангел, но е сам,
насам съвсем не му се слиза.

Душата смело се държи,
защо – не може да си спомни.
Това, което й тежи,
са грешки като цяло скромни.

Човекът й е малко лош
и повече добър, по-често.
Страстта за него е разкош,
а плахостта е по наследство.

Той сам не вярва във души,
във ангели и тем подобни,
и ако нещо го души,
са думи, безпричинно злобни.

С какво да се разтъжи днес?
Ръцете му сами се сещат,
ракия в чашата, на екс,
филия хляб, портрет отсреща.

Той кашля. Ангелският дял
в дъха му се доизпарява.
След пет минути е заспал,
и тъмнината се сгъстява,

човекът диша сам и ням,
душата на кълбо се свива,
а ангелът надниква там,
прекръства ги и ги завива.

Оптимизмът ми крета.
– Уф, че лоша планета.
Новините – омразни.
Всички чаши са празни,
и дрънчат, и се чупят.
Мъчат се да ме купят.
Всеки ден ме е срам,
от какво – сам не знам.
И се чувствам глупак.
И смехът ми е грак.
Аз съм гарван проклет.
Аз съм кофти поет.
Аз си тръгвам. Пеша.
Стискай зъби, душа.

– Оптимизме, недей.
Ти си хала и змей.
Тръгваш? Мисъл нелепа.
Пий от моята шепа,
за какво ти е чаша?
Всяка радост е наша.
Виждам как си се скапал,
колко си се оцапал,
и си станал различен,
и не оптимистичен,
мъката те души,
и си клепнал уши…
Даже ме досмеша.
Стискай зъби, душа.

Ти все още си мой.
Аз ти казвам, постой.
Няма как да ти дам
да вървиш чисто сам
по пътеката тъмна.
Пък и то почти съмна…
Не бъди черноглед.
Глупчо, кофти поет,
мое мило мрънкало,
братче и огледало,
много си ми любим.
Още ще издържим.
Аз ще те утеша.
Стискай зъби, душа.

Смесен брак.
Бебето гука на всички езици едновременно.

Представи си: Бог да се роди!
В кръв и болка, както всяко бебе. 
И светът – по-светъл от преди. 
И доброто е дошло от тебе. 

Представи си: Бог ти е дете. 
Даден ти е, за да го отглеждаш. 
Да го пазиш, докато расте
заедно със твоята надежда.

Представи си: той преди това
в този образ друг път не е слизал. 
Гледаш го със сведена глава,
съзерцаваш го съвсем отблизо.

Твоето дете. Невинен бог.
И да няма ангели пазители,
ще го пазиш ти, докато можеш,
както тебе – твоите родители.

Някои неща са обратими,
а пък аз се счупих безвъзвратно.
Бях едва ли не неповторима,
а сега, с примижване, приятна.

Сприхава съм. Без да искам груба,
мрачна, иронична, заядлива.
Да го кажем тъй: ако съм гъба,
не разчитай, че ще съм ядлива.

Възраст, стрес и нерви, преумора.
Бях, каквото бях, сега не съм.
Но това е временно, и скоро
ще еволюирам в таласъм.

Всеки, който пише, пише
най-красивото възможно.
Някой – просто както диша,
друг – изискано и сложно.

Всеки пише както знае,
с мисъл и въображение.
Вложиш ли душа, това е
пост, молитва и служение.

После с други странни хора
се събираш да четеш,
дишаш със гърди разтворени,
правиш нещо както щеш.

Даже да не се получи
точно както е мечтано,
да излезе, че е скучно
и родено твърде рано,

хрумването да зяносаш
и профукаш, или пък
толкова да го преносиш,
че да стане запъртък,

даже и да те разнищят,
имаш своята победа:
отвоювани от нищото
четири красиви реда.

Светата църква си е за света,
но църквичката в нашия квартал
за мен е сред най-чудните места
със двора си зелен и разцъфтял,

с чешмата със пиринчения кран
и котките, които се прозяват,
и попа, благодушен и разбран,
и бабите, които му подпяват.

Иконите са ми като рода́,
познават ми и грешките, и хала,
изслушват ме, когато съм в беда…
Най-силно вярвам в църквата в квартала.

Усещам, майка не иска
да й подръпвам ръкава.
Все още е тук, наблизко,
но някак спря да внимава.

Гранитни, смътни години
стоим без нея самички.
Тя гледа все да намине
и да помогне на всички.

Макар че вече я няма,
от сън на сън пак надниква.
Но с тази мъка голяма
полека-лека се свиква.

Все още ясно се чува
и ва́жи нейната дума,
но нови случки и снимки
запълват вече албума.

Животът влиза в различни
посоки и коловози.
Тя спи под две поетични
и бели каменни рози.

Сънувай слънчице меко
и сладки сънища само.
Пристъпвам тихо и леко.
Спи-спи. Обичам те, мамо.