Учителката в мен, „Странник“ и истинската любов

Гледам, че напоследък всеки ден 20-30 човека прочитат съчинението ми за „Странник” на Ботев, и си викам, защо ли не ви разкажа тъжната му история?

Тя е история от типа „след време ще си спомняме за това и ще се смеем”, а от нея могат да се изтеглят и поуки, така че ето я.

Аз не обичам да съм госпожа по литература, но самата литература много ми допада и заниманията с нея понякога ми липсват. Всъщност много ми харесва да разсъждавам за някое стихотворение или разказ и да се опитам да изразя с думи какво точно съм усетила и какво ми е казал текстът. Затова все ми се е искало да помагам на Иво, подпитвах го на кой автор са в училище, има ли нещо за писане… Ама той – железен, все няма нужда от помощ.

Един-два пъти да ме е питал за нещо през всичките години в гимназията. Обаче третия път…

Госпожата им даваше заглавия и нещо като списък с въпроси, на които да отговорят – история на създаването, прочит на заглавието, композиция, изразни средства, тия неща. И ето го младия Иво, един ден идва и ми казва – имам да говоря за „Странник” на Ботев, по този ред.

– Дай на мен, дай на мен! – викам аз. – Само да го прочета, че не съм го чела от 20 години, и заедно да отговорим. А? А? А?
– Добре, прочети си го и дай да видим какво ще го правим това стихотворение.

Прочетох го аз няколко пъти, и като ми надойдоха едни мисли в ума! Историята на написването не я знам, но изказах някакви предположения, като съдя от годината… и после се развихрих да откривам смисли и подтекст, и вълнения, сърцето ми се разтуптя силно (и в момента, докато си го мисля, пак). Разказвах и обяснявах поне един час, докато Иво се омаломощи само от слушането, загуби вяра в себе си, забрави каквото знаеше и мислеше, обезсили се и ми вика:

– Това май ще трябва да си го запиша някъде…
– Недей! Аз ще ти направя едно планче бе, маме, само с по една дума или изречение по всеки въпрос, колко му е, даже много ще ми хареса, искаш ли, може ли, абе аз започвам. Стой така, ей сега съм готова! – и се метнах да пиша.
Ама толкова да ми беше приятно! И защо да се лишавам от удоволствието? Гледах да се въздържам, нали, да звучи малко от малко убедително, че е писано от учениче, и да не е прекалено дълго… По едно време гледам – то станало прекалено дълго. И спрях.

Де да бях спряла…

Дадох го на Иво, той го прочете внимателно, обсъдихме някои неща, някои по-изкелиферчени думи, той си го конспектира. Това – във вторник.

В петък трябва да го изпитат и да му видят възгледите за „Странник”. Звъни ми телефонът в тъмни зори, към десет сутринта, и Иво с отпаднал глас ме пита:

– Ти публикувала ли си някъде това, дето го писа за Ботев?

– Да бе, маме! – бодро казвам аз. – В блога. После с Богдан даже си обсъждахме дали наистина е сатира или не е, изобщо това със жанра…

– Значи наистина си го направила. – каза Иво и затвори, преди да го питам защо не е в час и какво иска да каже.

Пък то какво станало. След целия труд и време, което отделихме на тъпото съчинение, дошло време да ги изпитат. И какво мислите? Момчето преди Иво прочело на глас Ивовото домашно.

Но Иво все още ме обича. Ако искате да знаете!

 ❤

„Голямото наследство“ – в Стара Загора на 21 октомври

ТЕРАПЕВТИЧЕН ТЕАТЪР
към Държавна психиатрична болница
„Доктор Георги Кисьов”

представя

ГОЛЯМОТО НАСЛЕДСТВО

от Алън Ейкбърн

Трупата на радневския театър ще гостува за втори път тази година в Стара Загора.

Този път почитателите на театралното изкуство ще могат да се посмеят с приключенията на една влюбена двойка. Семейство Луиза и Обри Алингтън искат само да се забавляват, да спят до късно, да посрещат гости и да харчат пари. Каква вина имат, че другите неразумно са им отпускали кредити, а сега изведнъж се сещат да си търсят парите? Слава богу, че едно наследство вече лети към Англия и цял половин милион ще освежи банковата им сметка.

Между големите пари и семейство Алингтън обаче застават няколко дребни пречки – един смъртоносен взрив, едно малко удавяне, няколко амнезии, трима двойници, замонашване, възкресение, няколко застреляни лъва… и много, много смях.

в ролите: Катя Колева, Атанас Витларов, Мария Янчева, Михаил Виходцевски, Страхил Драганов, Мариана Заркова, Антон Радков

Културтерапевти: Роса Динчева и Евгения Иванова
Режисьор: Мария Донева

В залата в Регионална библиотека „Захарий Княжески”
на 21 октомври, вторник, от 18 часа

ВХОД СВОБОДЕН

Открих сезона

Вчера открих сезона за рецитиране на стихотворения пред публика!
Бях в Разград по покана на дамите от движението „За нравственост“.
Колко странно… Тръгнах вчера сутринта и никого не познавах в този град. Днес следобед отново съм си вкъщи, а умът ми още е там.

Мисля си за нещата, които си говорихме, за самата среща. Първо за представянето на сдружението. За двете деца, които бяха поканени да пеят – едно момиче с много хубав глас, не запомних името й, и едно момче, Иван Гайдаров, което свиреше на китара и изпя Ain’t no sunshine артистично и с великолепна лекота.

Докато хората идваха един по един, аз се запознах почти с всички. Не запомних всички имена, но в момента, докато мисля за това, ръката ми си спомня как се е допирала до ръцете им.
Толкова е странно, и толкова хубаво, как стихотворенията ме водят на срещи с непознати, и как правят видимо това, че не сме сами.

Почти нищо не видях от града! Нямаше много време, а аз смятам, че е по-важно да обърнеш внимание на хората, а не на къщите и улиците. Но все пак минахме край стадион „Лудогорец“ – е как иначе?! – също и край парка. Паркът е светъл, с високи, съвсем прави дървета. Минахме през такава гора и на връщане с рейса, веднага след излизането от града (този път не го проспах, както на отиване), и се усетих, че като гледам дърветата, несъзнателно си изправям гърба. С изправен гръб човек е малко по-висок, и въздухът влиза в дробовете му малко по-лесно.
Искам да съм заобиколена от хора, места и неща, сред които да ставам по-висока и да дишам по-леко.

Пак докато пътувах към Стара Загора, като премислях, установих, че пред публиката съм казала съвсем други стихотворения, не тези, които си бях намислила предварително. Така тръгна. Да казвам стихотворения на глас и да разсмивам хората, и малко да ги натъжавам, а после да ги разсмивам пак… безценно!

Ех, че хубаво беше в Разград. Благодаря!

Да сте я виждали…

 

Да, знам за любовта – онази,
която себе си не пази,
която като плод се кашва,
която лъже и заплашва,
която в пъкъла вирее…
Да сте я виждали къде е?

Онази, да, онази съща,
която плаче и прегръща,
с очи червени, с рокля къса,
която от сълзи се къса,
а после през сълзи се смее.
Да сте я виждали къде е?

Любов, хем нежна, хем проклета,
сто глупости на търкалета
която върши, и вършее,
и мачка… Аз не знам къде е,
но само да я срещна нея,
сто пъти ще я преживея!

 

от времето

 

Изля се дъжд и пламна фойерверк
от жълти и червени хризантеми.
Ти страшно непринудено зачеркна
живота с мен. То явно е от времето.

И сигурно на него се дължи
отчаяната, тъпа упоритост,
с която радостта ми продължи
да те очаква и за теб да пита.

Не се засягай и не се коси.
Ще се науча малко да ми стига.
Дървото с изрусените коси?
То вчера нула номер се подстрига.

 

Стара Загора!

Стара Загора – два пъти мой град: веднъж по раждане, веднъж – по избор.

Защото много дълго бях далеч, аз виждам по-добре и оценявам дърветата, сънливите квартали,  Аязмото, прегърнало града, и езерото – цялото зелено, и гарата, защото знам, че мога спокойно, дълго, бавно да разчитам на тяхното присъствие край мене.

Харесват ми полетата за шах и фигурите, жарките турнири, разпаленият коментар, макар че за мене той е непонятно-скучен. Обичам Хе-ли-кон! Какъв ти кон – Пегас! – витрини с книги, и всичките ги искам. Всеки път, когато ида там, така се случва, че без да са ме питали, започвам да увещавам непознати хора, че трябва да си купят четиво – предимно „Шантарам”, а напоследък им казвам за „Човек на име Уве”.

Ами библиотеките? И тях със цялата си обич ги обичам, засмяните момичета в „Родина” и много ясно, цялата „Захарий” със хубавата зала, във която театърът ми идва да играе. Театърът! Работното ми място, и бял, и розов, в Градската градина. Градината и в нея шадраванът. И градският оркестър, който прави надвечер лете своите концерти.

Защото много дълго бях далеч, а после по желание се върнах, на мен не ми е даденост градът, а ми е даден, за да го обичам два пъти повече. Например зърнах вчера на ъгъла пред кино „Комсомол”, че вече има кестени – и пушек, и аромат, и есенна тъга ме лъхнаха от печения кестен. А преди седмица излязох вън след втора за сезона премиера в театъра, и чух за първи път – чак в центъра! – как феновете викат и как скандират там, на стадиона, защото имаше Берое мач, със друг отбор, не толкова велик, ох, ЦСКА ли, някой друг ли беше…

Когато бяхме малки, много пъти сме чували привечер със сестра ми рева на лъв, замръкнал в зоопарка. И също, нощем често чувам влак да ме зове, когато преминава.

И ето, моят град съдържа звуци – тролеи, джаз, съдържа аромати – които след реакция химична със въздуха така в едно се смесват, че аз изпитвам някаква любов, която иначе е безпричинна. Тя не е обяснима, но нали е дадена не да се обяснява, а да се чувства и да се живее.

И както я живея, любовта към този град, със всичката му глупост, със всичките му мили бъркотии, и с другите, съвсем, съвсем не мили, аз все си казвам – днес ще съм така, реша ли утре – може да замина. И ми е много хубаво да знам: замина ли, пак тук ще се завърна, и моят град ще става все по-мой, и по рождение, но и по избор.

Възможно ли е

 

Уютно, топло кафене.
Тук, вътре, няма никой.
По тротоара оживен
приятели се викат.

Последно слънце. Затова
навън е олелия.
Боли те кръст, душа, глава
и в тъмното се криеш.

Безлюдно. Тихо. Само ти.
Невидимо зад бара
домашен дух кафе върти
през облаци от пара.

Пристъпиш ли, ще си отвъд,
при другите. Обаче
ти много дълго беше твърд
и вече ти се плаче.

Със пръст изписваш йероглиф
във захарта по плота.
Възможно ли е да си жив
и да не си самотен?