Мария беше в Малмьо и летя.

 

Не зная дали ще ме разберете, но не ми се иска да кажа „Благодаря”. Както не ми се искаше да казвам и „Довиждане”.
Като кажа тези благи думи, то ще е точка и ето, пътуването ще свърши официално, а аз не съм готова. Усещането не е като да съм се вкопчила в ръка, която държи моята ръка. По-скоро е все едно съм стъпила върху дланта на великан и ми е добре, не е страшно.
А на мен не ми се ходеше в Швеция! Защото първо трябваше САМА
САМА
ДА ЛЕТЯ
СЪС САМОЛЕТ
И МОЖЕШЕ!!!
ДА СЕ ИЗГУБЯ.
Може да е глупаво и смешно, и дори онези бебенца, които плачеха и си гукаха и спяха в самолета биха ми се смели (те са смели, защото са опитни), но на мене ми беше за първи път и на летището в София се разревах и викам – няма да отида.
Обаче отидох, защото умът ми разбираше каква съм смешка, а на летището в Копенхаген, когато Виолета ме намери, вече бях така:

Освен това Виолета се погрижи за всичко. Беше ми запазила места до прозореца в самолета и в двете посоки, за да се радвам. Показа ми как точно ще намеря пътя на връщане. Беше ангелски търпелива, но не скучно-ангелски, а весело и интересно-ангелски. Още с идването и в чест на бъдещата ми книга тя ме постави на розова диета от сьомга и розе. Щастливи времена! Аз и на нея не й казвах „Благодаря” всеки път, когато ми идваше да го кажа, защото разговорите ни биха били изключително монотонни, а и никак не бих искала да я изнервям, видно е защо:

Не бих могла да си представя, че на света има толкова чисти, подредени, живеещи с природата, устремени към уют и красота градове. Знам, че моите думи нищо няма да покажат, а снимките ме омаломощават допълнително. Мисля, че ще се наложи да ги групирам в още няколко поста, сега ще сложа произволно няколко…

Не искам да изпадам в някакво превъзнасяне. Всъщност шведите са доста изостанали. В момента им цъфтят люляците и акациите, и рапицата, дори черешите им сега доцъфтяват, докато нашите свършиха тази работа ехее откога.
Или пък онова с путките! Общината в Истад възложила на една авангардна художничка да изрисува две стени (едната от които е на училище), и жената направила красиви цветни стенописи, изобразяващи артистично, пъстроцветно и категорично… това. Това де. Изостанал народ. Нашите съседки в Стара Загора, бледолики дами на почтена възраст, сестри, не използват тоалетната си, защото е неекологично и неикономично толкова вода от казанчето да се хаби само за едното пишкане, затова си вършат работата на терасата и плискат всичко навън. Чисто и просто, ама много просто. И образователно. (NB Да предупредя Иво като се върне,  като излиза на терасата на стаята си да не поглежда наляво!)

Срещата с българската общност, конкретният повод за пътуването ми, беше… (сега изпадам в мечтателност). Счупих казанлъшкия рекорд за дълга среща и доста надвишихме двата часа.
Аз не знам и не разбирам защо те направиха всичко това за мен. Вие може да летите и да пътувате навсякъде редовно, но за мен това беше огромна крачка, нещо невъобразимо и чест, и радост.
Мисля, че го направиха не за мен лично, а за стихотворенията.
Момичета, в момента ям кокосова сладка, кафето е на котлона, и мисля за вас толкова усмихнато, че и вие сигурно се усмихвате. Благодаря!

Видях още библиотеката в Малмьо (ще сложа снимки отделно), и много птици, и прозорци с бели лампи на первазите, и море, от мисълта за което усещам солена тръпка под езика и ми се доплаква, защото искам там, и още птици, също така зайче в парка, камъните на Але (отделен пост със снимки), и институт, в който се грижат за вдъхновението на учителите. Видях да ремонтират сгради, но за да е безопасно, чисто и хубаво, целите им фасади бяха покрити с платно, върху което е отпечатана фасадата, такава, каквато е в неремотно време. Видях…
Видях една гальовна южна Швеция, мъничко парченце от нея, без капка дъжд, само с малко вятър за разкош. Съвсем не приличаше на Швеция от „Бьорнстад” и „Ние срещу всички” (ох, и за нея искам да пиша тия дни), в която животът е труден, но такъв трябва да бъде. Видях хубав живот и
Не ми се приказва повече.

БЛАГОДАРЯ.

Щастливи времена

Картинка

 

Такива са.
Това е заглавието на новата ми книга със стихотворения, която ще излезе скоро.
Автор Мария Донева,
редактор Марин Бодаков,
корица и шрифт – Кирил Златков,
ИК „Жанет 45“

Честит 24 май!

 

Жената от Исла Негра

 

Тази книга ми е сувенир от Казанлък. Намерих я в една от книжарниците на главната улица, а бих могла да я намеря и във всяка друга книжарница или да я поръчам от нета, но аз я срещнах точно там, след срещите в училищата и преди срещата в галерията. Имах повече от час да повървя, да помълча, да похарча някой лев (то си трябва, парите трябва да се движат), да се настаня в хотела, най-много ми се искаше да поспя, предишната нощ не бях спала, защото си имах грижи, кой си няма, заспах чак призори, а нали трябва да съм весела и заразително мечтателна.
Любимото ми магазинче в Казанлък за гердани и гривни много е западнало, нищо не можах да си избера дори и с усилие на волята, но на книжарницата винаги може да се разчита.
6.
– Какво правиш, Елиса?
Пабло приличаше на акробат: носеше къси панталони, прилепнали по краката му, и фанелка без ръкави.
– Нищо.
Бях боса, на колене върху кревата и гледах през прозореца на стаята ни. Беше часът на деня, който ми харесва най-много, още в Темуко. Слънцето залязваше червено, а небето беше наситено розово, преливащо във виолетово и след секунда нощта беше паднала. Винаги се разсейвах в тоз момент, когато виолетовото се превръщаше в синьо и се появяваха звездите. А трябваше най-малко половин час, докато стане небето синьо.
– Ела – каза той. В ръката си държеше черна кърпа.
Потърсих обувките си, но те се бяха запилели под кревата.
Сграбчи ръцете ми и ме вдигна пред себе си.
– Не се страхувай.
Сложи кърпата на очите ми и я завърза, като за игра на „сляпа баба”.
– Виждаш ли нещо?
– Не – излъгах аз.
– Виждаш, със сигурност виждаш.
Затегна още възела. Усетих болка в клепачите и вече не виждах нищо. Изведе ме вън от стаята, хванал ме за ръка.
– Внимателно по стълбите.
Усетих мирис на влажна трева, а после допира на камъните по пътя, които нараняваха краката ми.
Хладният и мек пясък. Шумът на вълните, крясъците на чайките и пляскането на крилата им. После по-влажен и твърд пясък. Нещо меко и хлъзгаво, като желатин.
– Току-що настъпи медуза – каза Пабло.
Мирисът на морето, обгръщащ лицето ми като вятър.
Спряхме и веднага вълна заля глезените ми. Вдигнах крак, после и другия и се засмях, сякаш ме гъделичкаха. Пабло също се разсмя. Развърза кърпата и морето сякаш ме заля: сребристо, побеляло от пяна. Облиза краката ми като добро куче.
– Хайде да влезем.
Взрях се в космите по гърдите му, надзъртащи от деколтето на фанелката, и си спомних как се спускаха по гърба му. Спомних си и за голата жена.
– Малко ми е студено…
Наведе се, загреба вода с шепите си и ме обля, както бях с роклята. Закрих се с ръце – водата беше много студена, а зърната ми прозираха през тъканта.
Пабло се гмурна, после се показа заедно с вълната с рязко движение, като че бе загубил равновесие. Продължи навътре, поплува и след това остана неподвижен по гръб върху водата.
Седнах на пясъка да го наблюдавам.
Излезе със зачервени очи. Косата бе полепнала по челото му като водорасли.
Прибрахме се в къщата, хванати за ръка, макар че очите ми вече не бяха превързани с кърпата. Ръката на Пабло, отначало ледена, а после хладна, върху моята, ми пречеше да мисля, както по-рано кърпата върху очите ми. Небето беше станало синьо, отново без да забележа. Беше пълно със звезди, и мънички и огромни, никога не бях виждала толкова много.
Пабло е Пабло Неруда, поетът. Елиса е дъщеричката на новата прислужница Ракел, те са пристигнали заедно няколко дни по-рано в къщата в Исла Негра, след като майката дълго време не е успявала да си намери работа. Елиса е на 12 години и новите гледки, вкусове и цветове я прелъстяват, големият поет прелъстява ума й, а съпругата му Делия я въвежда в свят на музика и мода, изискан свят, облъхнат от елегантност и парфюми.
Да, за същия Неруда става дума, а Матилде от „Сто сонета за любовта” току-що е нахълтала в живота му…
Ако трябва да определя само с една дума романа Жената от Исла Негра”, бих го нарекла прелъстителен. Жега, макове, море, поезия; ароматите на храната, смехът на жена в леглото; преживяванията на момичето, което наблюдава притаено, чете тайно подчертаните пасажи от книгите, подрежда раковини, спомени и впечатления; влюбва се във всичко и пази чужди тайни, израства, предава майка си… а после хладният, вцепенен Париж, в който тя живее далеч от себе си и успява да се върне чрез писането.
Изреждам само ключови думи, най-ярките, които ми хрумват, назовавам образите, които изплуват в ума ми като оранжевите петна, които виждаш под клепачите си, след като си наблюдавал слънцето.
Книгата е прелъстителна и много, много сериозна. В нея липсва пленителният хумор от „Пощальонът на Неруда”, разказът е от първо лице и гледната точка е момичешка и женска. Това е друга гледна точка и друг отрязък от живота на поета.
Образите са ярки и монолитни. Може би най-впечатляващо за мен е това, как всички тези хора са едновременно толкова пламенно отдадени на страстите си и толкова хладни в своята гордост. Не знам дали бих могла да живея с такива хора. Но пък колко много ми се иска да отида и да видя Исла Негра… Не съм голям пътешественик, но това място със статуите, антиките, безумната му архитектура и възторженото му море… Това е мястото.
Прелестна корица на Яна Левиева.
Прелестна книга.

Смайващ ден

Картинка

 

През този ден се случиха толкова много ярки неща в бърза последователност, че впечатленията ми се надвикват. Така че снимките може да са размазани, но са точни – имам чувство, че не съм спирала да тичам, и през цялото време падах в прегръдките на хора, с които не ми се иска да се разделям.

Премиера на фестивал, подаръци, пътна полиция, цветя от деца, от възрастни и от самата природа, разноцветни ямболски рози и рисувани стихотворения, рожден ден и три изложби за един ден
А това ненаситно сърце не спира да вика – искам още.

 

Вълшебният вторник

 

За никого не е тайна, че любимото ми време в седмицата е вторник от 19 до 20,30.
Тогава се събираме в литературния клуб „Без заглавие“, за да си говорим, да фантазираме, да съчиняваме и да пишем истории. Тези млади хора са истинско вдъхновение. 

Това е книгата с техните стихотворения и разкази. Да знаете каква е хубава.
Премиерата ще бъде на 30 май от 18 часа в Младежкия дом в Стара Загора.

 

Ваня Могилска с „Тая земя, оная земя“ в Стара Загора

 

НА 17 МАЙ ОТ 18 ЧАСА
В КНИЖАРНИЦА „ПРИЯТЕЛИ“ – СТАРА ЗАГОРА

Библиотека „Родина“, ИК „Жанет 45“, Книжарница „Приятели“
и
Иванка Могилска
представят

„Тая земя, оная земя“ – кратки разкази

С думи от Мария Донева, редактор на книгата

„Тая земя, оная земя“ е книга за миговете. За всичко, което може да се случи между две съседни секунди. За чувствата, които приглушават нюансите си заедно със слънчевата светлина, пълзяща по стената в топъл следобед. За ярките, макар и понякога неосъзнати прозрения. За острите безпричинни чувства, след които всичко се променя, макар че нищо не се е случило.Разказите на Иванка Могилска са очарователни със своята крехкост и краткост. Тяхната формула е – обикновени герои в обикновени обстоятелства посрещат най-яркия миг от живота си без предупреждение, а после дълго гледат след него. Разкази на ръба между ежедневното и магичното, топли, туптящи, живи, с въздействие, което бавно отшумява в читателя.“ 

Иванка Могилска обича да разказва истории, да пътешества, да си задава въпроса „Какво би било, ако…“. Някои от отговорите, които е намерила, са част от тази книга. 
Тя е автор на две стихосбирки – „ДНК“ и „Иначе казано“, и на два романа – „Места за загубване“ и „Внезапни улици“. Книгите й са награждавани в няколко национални литературни конкурса. Стихове и откъси от романите са превеждани на английски, френски и унгарски.
Чуйте записа на няколко разказа от сборника „Тая земя, оная земя“ (ИК „Жанет 45“, 2017) на http://taqzemq-onaqzemq.eu
и
Заповядайте!

След три дни е 16 май.

Задава се най-заетият 16 май в живота ми. През 1995, когато родих Иво, пак бях доста заета, но тази година май ще надмина себе си. По заетост.

В 10 сутринта ще започне участието ни във фестивала в Тополовград – ще представим комедията „Червени рози“ от Алдо Де Бенедети с театрална група „Виж“ към Съюза на слепите. Това ще бъде премиерно представление, освен това е първа пиеса, която поставям с тази трупа, и вълнението е огромно.

После, веднага след поклона, ще се стрелна към Ямбол.
В 13,30 часа ще бъда на среща с ученици от Езикова гимназия „Васил Карагьозов“,
в 16 – в Профилирана гимназия „Васил Левски“.
Тези срещи са по „Писател назаем“ и темата ми е любимата – как се обиква книга.
Аз мога да говоря по тази тема, а знам също и как се обиква Ямбол.

Вечерта от 17,30 ще представя „Как спрях да крада“ в галерия „Жорж Папазов“.

Ето, на това му казвам аз 16 май.
А рождения ден ще празнуваме, когато се прибере детето. ❤

На снимката – Бенковски.

А-Б-В-Г-Джаз! Джаз на кирилица

А-Б-В-Г-Джаз!
Джаз на кирилица

24 май!
Всичко, което правим, е в духа на 24 май. Музиката е в нас и ние сме в музиката и когато джазът пее на български, радостта е още по-голяма. 
Затова ние приемаме този празник особено лично. Започваме да го очакваме още от началото на пролетта, а когато дойде месец май, нетърпението става направо непоносимо.
Ето, тази година едва издържахме до 21 и ще направим концерт.
Ама понеделник било? Нека! 
Щастието винаги е навреме.

На 21 май от 20 часа в Чайната на „Бенковски” 11 в София 
джазът ще пее на български 

с Марина Господинова – вокал,
Антони Дончев – пиано,
Венци Благоев – тромпет
и Мария Донева – думи.

https://www.facebook.com/groups/318368831534421/
Вход за концерта – 10 лева.
Телефон за резервации: +359887051080

Читателското ни гнездо

Картинка

 

В нашето читателско гнездо има мечки и риби; има деца и възрастни, има бяло вино, има бели врани и всякакви други странни птици, има джуджета и великани, има непознати и приятели, и непознати приятели, всичко има, и нас ни има.
И не само в Нощта на литературата.

Завещание

 

Аз, долуподписаният, в ясно съзнание и по своя воля пиша това завещание, защото чувствам, че не ми остава много време и искам да се разпоредя със земните си притежания, за да се разведри душата ми и да се откъсне от този свят леко, както пеперудата се откъсва от чашката на цвете, без да е допила нектара.
Къщата, заедно с двора и ябълковите дървета, оставям на онзи, който намери това писмо.
Човек, проявил воля и издръжливост да стигне чак до тук, заслужава награда. А ако се случи да е заблуден нещастник, оставил живота си в ръцете на съдбата, дано моят дом се окаже пристанът, който е дирил. Ако пък е клетник, сторил зло на невинни и беглец от ударите на закона, уединението ще бъде негов затвор, без угнетението на принудата, без униженията, наложени от груба чужда сила, без очите му да понасят обидата на решетките, когато вдигне поглед към търпеливото и великодушно небе. Нека тук моят непознат наследник да намери радост и мир.
Заедно с къщата, която е малка, но доста удобна за сам човек, върви извор. От края на градината след последната ябълка гледката е неописуема – виждат се три планини наблизо, и гънките им се редят, докато избледнеят в далечината и се слеят с небето.
Често съм си мислил дали моите три планини са направени от небе, или небето е от камък, че така охотно и с лекота се сливат.
Водата от извора и планините от облак, и небето от скала са също толкова мои, колкото и къщата. Нея сам я направих, отгледах я камък по камък, посадих ябълките, ашладисах ги, доведох им вода. Затова завещавам дома заедно с целия си дял земя и небе.
Нямам документ за собственост. Насам от половин век не е стъпвал друг човек освен мене и никой не знае, че съм тук.
Усвоих мястото с трепет и уважение и за всичките години на обитаването си не навредих на земята, а я подреждах и опитомявах, съобразявах се с волята й, гладувах, когато ми обръщаше гръб и добрувах, когато беше щедра. Никога не погледнах назад и не й изневерих нито с дело, нито с помисъл да се върна там, където вече никой не ме търси, никой не ме чака и никой не ме помни.
И ако сега пиша това завещание, то е за да освободя от съмнения и угризения непознатия, който един ден ще мине край дома ми. Ще го призове жуженето на пчелите, ако е пролет, или тупкането на зрелите ябълки ще му се счуе като стъпки на дете, ако е през есента. Ще се провре под сплетените клони, ще види къщата ми, ще се осмели. Ще седне до тази маса. Погледът му ще падне върху писмото.
Здравей, пътнико. Добре дошъл си в своя дом.