Винаги преди тръгване си представям с ужас какво е да си мравка, която по невнимание се е озовала в междуградски автобус. Малка черна мравка, лъскава и храбра, или още по-невзрачна – кафява. Пъпли си в прахоляка, заобикаля петната от изтекло масло, подушва с интерес захвърлените опаковки. Полазва върху някоя чанта, после за миг се оказва вътре в автобуса – сто и десет километра в час и нищо не разбираш.
Не ми е жал за мухите и другите летящи гадове и гадчета – може би защото не познавам социалните им порядки. Но съдбата на малката обездомена мравка ме изпълва със страх и ужас. Какво ще стане с нея, ще си намери ли нови приятели, дом? Неуместни представи. А съпруг?
Когато пътувам в автобус, избягвам да чета, защото ми става лошо. Не ми призлява само когато надничам в списанието на съседката по диагонал през пътеката, или в изключително тъпия вестник на пътника до мен. Ако вестникът беше мой – не че бих си го купила някога, никога! – но ако беше мой, не бих дочела нито една от статиите в него. Аз всъщност и така, крадешком, не успявам нито една да дочета, и никога няма да узная какво ще стане с жената, която за четвърти път се жени за един и същи мъж, нито пък ще се класира ли ФК “Марек” за… не знам, не можах да видя – той отгърна.
Не обичам да се запознавам със спътници. Освен ако не са млади, красиви и чистоплътни едновременно, но те обикновено не са.
Има още →
Мария Донева 