Жена от захарен памук –
ефирна, ароматна, сладка.
За празника е само тук.
Но празниците траят кратко.

Тя цялата е панаир
с гледачки, песни и животни.
И топъл, всепоглъщащ мир –
когато млъкне и се кротне.

Целувки, смях, искри… И мрак.
Тя плаче, като се сбогува,
а няма да се върне пак.
Но ти си знаеш, че си струва.

Аз живея на края на своите сили.
И защото съм силна, аз живея далече.
Прибери ме при теб, по-наблизичко, мили.
Изтощена съм вече.

Три града, пет срещи.
Дали събитието е минало добре – имам един сигурен критерий: След хубава среща не само че не съм изморена, ами имам толкова сили и енергия, че не успявам да заспя до сутринта. Или ако умората от пътя надделее, заспивам, наспивам се за два часа и после в хотела гледам луната, пея песни, рецитирам тихичко и си припомням отминалия ден.
В Пловдив най-яркото нещо бяха децата. Най-красивото. С блестящи очи, нежна кожа и умни усмивки.
В Ямбол, вълшебна София Карастоянова и сладкодумен Христо, при учениците в математическата гимназия, да живее 8Г!, и в красивата галерия….

А в Сливен, в Сливен си мечтаех да отида от мига, в който се качих на маршрутката за Стара Загора миналия път, когато бях там.  Беше много топло и в началото пред публиката сякаш чувах гласа си някъде отстрани, но после живнах и публиката също. Но то е повече среща с приятели, отколкото рецитация. Видях любими сладки хора, а сърцето ми определено остана в Сливенския Балкан и при най-дружелюбните, доверчиви и обичливи кучета, които съм виждала някога, и имах честта да ми позволят да ги погаля. Толкова съм благодарна на Христо Батинков, че ме заведе на това вълшебно място. Миг преди да ми свърши батерията на фотоапарата, успях да направя няколко снимки на Христо, ето една от тях.

Колко топли бяха всички хора с мен на тези срещи в тези градове… Толкова внимателни и усмихнати. Както става винаги, на премиерите винаги имаше по някой, който да се разплаче, имаше бонбони и букети, общуване и вълнение, повече, отколкото сърцето ми може да побере.
Няма друго такова преживяване за мен, толкова пълноценно и удовлетворяващо, колкото това, да казвам стихотворения пред мила публика и да виждам по очите им, че думите не са само думи. Не са само думи.
Ако не бяха стихотворенията, сигурно никога нямаше да ви срещна.
Благодаря.

Беше уютно, навън в това дворче. Топло и закътано беше, а когато вече си тръгвахме, заваля лекичък дантелен дъжд и се появи дъга над градската градина.
Мислех, че няма да има много хора, но, както винаги, хората бяха точно. Точно.
Благодаря!
Ето ги първите снимки.
Утре поемам на път и ще се върна чак в събота, след Пловдив, Ямбол и Сливен.
Стискайте палци всичко да бъде добре.

Благоуханен селски ден.
Дори врабчетата усещат,
че за покой е отреден.
Кокошките подреждат нещо.

И циганите на коне
препускат във далечината.
И знам, че този ден поне
ще дишам светлина и вятър.

Пръстта се рони като хляб.
И съм добре. И огладнявам.
И чувствам страх, но тих и слаб,
че бързам и че закъснявам.

И гледам малката река
и чудно, че не се тревожа.
Тревата галя със ръка,
и хрумва ми, че е възможно

да дойда пак, и този път
за много дълго да остана,
и дните ми да потекат.
Да се посея, да се хвана,

да пораста. Да бъда тук
и никъде да не отивам.
Да имам хармоничен звук.
Да ми е просто и красиво.

Минават циганите пак.
Една пчела край мен кръжи
и люлякът й дава знак,
че днес ще й принадлежи.

Аз на кого принадлежа?
Напечена от слънце, ставам.
И съм добре. И се държа.
И се гневя. И си прощавам.

Искам днес да ти кажа…
Просто да ти прошепна,
че и мравката даже
става великолепна,

щом погледнеш отблизо
как с краката си боси
под земята чак влиза
и товара си носи.

И че мравката ситна
се обвива с воали
и посмява да литне,
щом любов я погали.

Тази мравка умела,
лъскава от умора,
се оказва по-смела
от големите хора.

Тази мравка, по-тиха
и от сън на тревичка,
в тези няколко стиха
е по-важна от всичко.

А в минута случайна,
в съвпадение лудо,
може ти да си тайната,
може аз да съм чудото.

Затова остави ме
да повтарям унесено
хубавото ти име,
да го сложа във песен,

във ума ти да влизам
като вятър във стая,
да те гледам отблизо
и да те опозная.

Одисей е само минувач.
Няма начин да се опознаем.
Прекосява стъпкания здрач
и се скрива в къщата под наем.

Просто пребивава в този град.
Даже след години не е местен.
Погледът му всичко пипа с глад
за лица, подробности и вести.

Явно е от онзи вид мъже,
дето спят с изпаднали богини.
Само с хитрост е въоръжен
и е тежко наранен със минало.

Идва. От храната ми яде.
Някой път леглото ми споделя.
Но дори във мен, не е със мен.
Не е с мен най-много във неделя.

Тръгва и така жестоко крачи,
сякаш иска просто да замине.
Той изглежда като минувач.
А живея с него от години.