Уших го!
Ама много крака бе…
Уших го, защото бях си намислила да направя това още през септември, когато подготвяхме книжката за старозагорските първолачета.
Елица Сърбинова така нарисува чудовищенцето, че аз го видях и разбрах, че вече просто не е възможно да си го представя в друг образ.
Сега, аз не знам дали тя има нужда в своето домакинство от тоз предмет, но просто се чудя как да изразя своята радост, че се намерихме и ще правим книжки!
И аз имам пуловерче с елен, синьо е. Иво ме подтикна да си го купя в деня на премиерата на „Как спрях да крада“. Съвсем скоро ще излезе новата книга, пуловер мога да си поръчам онлайн… И премиера мога да направя пак така. Нещо ще направя.
Засега правя мишки, сезонът го изисква!
Как си знае правата
милото ми дете:
всяка вечер в кревата
някой да му чете.
И добре е известно –
този „някой” съм аз.
– Ти четеш интересно!
Имаш най-хубав глас!
Ти си много добричка! –
мърка моят мъник.
Аз не знаех, че има
у дома политик!
– Хайде! Приказка! Моля!
Вече съм по пижама!
Има цел, има воля,
а отказване – няма.
И прегърнати сладко
си избираме книга.
– Не, не! Много е кратка.
Тази книга не стига.
– Няма ли да се кротнеш?
И не скачай. Ще спим.
– Искам нещо с животни.
– Андерсен? Братя Грим?
– Искам трите прасета!
– Направи ми местенце.
Литва като ракета,
розов като прасенце,
Настанен във леглото,
със очакване гледа.
– Тихо вече, защото
ще събудим съседа.
”Имало едно време…” –
аз започвам приспивно.
Няма шанс да задреме.
Той ме слуша активно!
Аз чета, той разказва.
Прави се на уплашен.
После зъби показва,
кръвожаден и страшен.
Аз над книжката клюмам,
той по-бодър изглежда.
И пропусна ли дума,
възмутено нарежда:
– Повтори! Тук прескочи!
По-различно е тука!
– Ами аз не съм плоча… –
гузно, сгазила лука,
допрочитам до края
и съм майка-юнак.
Но очаква ме, зная:
– Прочети ми я пак!
Аз прочитам, обаче
мрънка моят келеш
и се готви да плаче:
– Още ще ми четеш.
Моят собствен наследник
хич не ще да спи нощем.
– Искам пак! Предпоследно?
Само три пъти още?
А че аз нямам сили…
Пред очите ми – мрак…
– Мамо, много си мила.
Прочети ми я пак.
Всяка нощ. Вече свикнах.
Все пак ми е дете…
Но един път надникнах:
на баща си чете!
Значи можело!!! Значи…
Ах, измамена аз!!!
Той се смее обаче:
– Ти си с по-хубав глас.
И така ме прегръща,
че омеквам съвсем.
Тъй че – вечер съм вкъщи.
Чакат ме да четем!
Слагам това интервю тук, защото искам да ви погледна в очите и да ви кажа на глас най-важното, което мисля и знам: има хора около нас, които ни обичат и ще ни подадат ръка, попаднем ли в беда; и още – ние самите сме такива хора.
Благодаря за поканата и за разговора, Велизара!
И за по-голяма красота – няколко снимки на есенно гинко.
Сега да ме запишат в детската градинка! Ще бъда едно от най-сръчните деца в групата. И най-високото!
Но кажи какво да сторя, кат си ме, майко, родила, с обичай да пращам картички по Коледа на двайсет-трийсет-четирисет човека?
Започнах да си приготвям коледните картички. Кравата я видях на някаква тениска и се опитах да направя подобна, и се започна.
На мен Веселина Седларска ми е казала в лично съобщение, че трябва да се напомня на хората, че радостта също е непобедима.
Et voilà!
Цялото в пухкавост и искрящост.
Преведох за един приятел тази песен на Жанна Бичевская, стиховете са на Андрей Макаревич. Желанието ми беше да може да се пее.
Слишком короток век,
Позади до обидного мало
Был мороз – не мороз
Да и зной был не очень-то зной
Только с каждой весной
Все острей ощущенье финала
Этой маленькой пьесы
Что придумана явно не мной.
Это словно в кино –
Где мы в зале и мы на экране
Всем обещан полет
И сверкают огни полосы
Только время пришло –
Отпирают трезвонят ключами
И разрушено все –
И со вздохом глядишь на часы.
Кто тут прав, кто не прав
Я прошу вас не надо не спорте
Слишком короток век –
Не прошел бы за спорами весь
Мы увидимся все
В позаброшенном аэропорте
При попытке успеть
На когда-то отправленный рейс.
Твърде кратък живот –
до обида. А вече отмина.
Нито зноят бе зной,
нито мразът бе твърде студен.
Но от пролет на пролет
играем последна картина
в тази малка пиеса,
скроена от друг, не от мен.
Всичко сякаш е филм,
хем сме в залата, хем на екрана.
Всеки чака за полет,
и пистата е в светлини.
Но метат и затварят,
и време за тръгване стана,
и как други отлитат
ний гледаме все отстрани.
Кой е прав, кой не е –
няма смисъл от спорове, вижте:
беше кратък животът,
а пълен и смислен не бе.
Ще се видим все някога
на някое старо летище,
ще успеем за рейса
към старото синьо небе.
Мария Донева 