Унижението е нещо нормално.

На това учат детето ми в училище ден след ден.
Ще дам един прост пример.

След дългогодишно чудене се взе решение и в нашето училище учениците да носят униформи. По-конкретно – синя ризка с плохи и бухнали ръкавки, която е пропуснала времето си с някоя и друга година. И тъмен панталон по избор.
Накараха децата да си купят по една такава риза от едно определено място точно преди 24 май, за да минат с тия ризи на манифестацията. Предполагам, че за част от учениците след 4 месеца ще е нужна нова риза, с номер по-голяма, защото те растат, особено през лятото, но нищо.
Повечето деца не си купиха ризи тогава, нямат и сега.
Добре.

Сега започна новата учебна година и ръководството е решило, че не може да се влезе в училище без униформа. Което означава, че тези 5 – 10 човека от клас, които имат вълшебната риза, влизат през портала, мятат ризите си през прозореца, други деца ги обличат и също влизат, ако трябва – ризите правят още един полет, до прибирането на цялото паство в сградата. После повечето ризи отиват в раниците и народът си ходи по тениски. Същите зорки учители, които са пазили на входа да не проникне нарушител без униформа, влизат в час, нищо не забелязват и започват да преподават. И животът си върви.

Сигурно на учениците даже им е весело да надхитряват системата.
Сигурно и учителите някак преглъщат това формално и тъпо… как да го нарека?!
Аз обаче беснея, защото така децата се научават, че правилата са формални и най-големият купон е да ги заобикаляш. Че хитруването е хубаво нещо. Че да си безотговорен е добре. Че да си лъжец означава да си победител.

Това е все едно да минават всеки ден с едра шкурка по чувството им за самоуважение, докато приемат очевидното – да лъжеш не е срам и унижението е нещо нормално.

Аз беснея, но нищо не предприемам, защото не съм се записала в настоятелството като моден консултант. Нито ще отида при господин директора да го питам какви са тия лицемерни глупости и на какво си въобразява, че учи децата.
Ще кажа на сина си какво мисля и защо, за да добави той още една възможна реакция в библиотеката си от човешки реакции… И толкова.
И аз съм ходила на училище, личи си, нали?

Най-ценното

 

 

Отдавна никой не живее
във къщата. От есента
са сгърчени и пожълтели
зад прашните й очила

онези страници от вестник,
които стаите слепят.
Тук спомените спират често
ребрата си да преброят.

Тук спомените вият гладни
и се разкъсват от копнеж.
Какво от тука да откраднеш?
За колко да го продадеш?

Най-ценното не струва нищо.
И няма как да стане твой
просененият, пълен с мишки,
дълбок и примирен покой.

 

Майка

.

Есента се загръща в дебели мъгли.
Есента стъпва тежко, надула корема.
И е чисто и просто – предстои да боли.
Не работи за нас озлобеното време.

Предстоят студове. Не вали благодат.
Закатанчени порти. Заковани кепенци.
Есента гушва силно умълчания свят
като грозно, любимо до болка детенце.

.

и зима

Праскови има още.
Ябълки има вече.
Става студено нощем.
Ти си ми все далече.

Ти си ми все далечен.
Аз не намирам пътя.
Само страхът е вечен.
Като яйце го мътя.

Болка ще се измъти.
Болка за всички има.
Студ и мъгли размътени.
Страх, самота и зима.

Посрещаш ли…

Посрещаш ли или изпращаш –
във този миг не се разбира.
Следобедът, сънлив и прашен,
се дави в капка жълта бира.

Напуканият топъл мрамор
издишва мръсни аромати.
Личи си, че остават само
последни пет минути лято.

Личи си – нещо закъснява,
и не е, не е само влакът.
Надеждите ти остаряват
и няма радост да дочакат.

Надвечер въздухът изстинал
прозира към звезди бездушни.
Дали е имало причина
да дойдеш – кой ще ти пошушне?

С кого си бил дълбоко свързан?
Върху какво си се подписал?
Днес няма смисъл да се бърза.
И явно – просто няма смисъл.

То не е тъжно. Не е страшно.
Луната слънцето цитира.
Посрещаш ли или изпращаш –
до края все не се разбира.