На това учат детето ми в училище ден след ден.
Ще дам един прост пример.

След дългогодишно чудене се взе решение и в нашето училище учениците да носят униформи. По-конкретно – синя ризка с плохи и бухнали ръкавки, която е пропуснала времето си с някоя и друга година. И тъмен панталон по избор.
Накараха децата да си купят по една такава риза от едно определено място точно преди 24 май, за да минат с тия ризи на манифестацията. Предполагам, че за част от учениците след 4 месеца ще е нужна нова риза, с номер по-голяма, защото те растат, особено през лятото, но нищо.
Повечето деца не си купиха ризи тогава, нямат и сега.
Добре.

Сега започна новата учебна година и ръководството е решило, че не може да се влезе в училище без униформа. Което означава, че тези 5 – 10 човека от клас, които имат вълшебната риза, влизат през портала, мятат ризите си през прозореца, други деца ги обличат и също влизат, ако трябва – ризите правят още един полет, до прибирането на цялото паство в сградата. После повечето ризи отиват в раниците и народът си ходи по тениски. Същите зорки учители, които са пазили на входа да не проникне нарушител без униформа, влизат в час, нищо не забелязват и започват да преподават. И животът си върви.

Сигурно на учениците даже им е весело да надхитряват системата.
Сигурно и учителите някак преглъщат това формално и тъпо… как да го нарека?!
Аз обаче беснея, защото така децата се научават, че правилата са формални и най-големият купон е да ги заобикаляш. Че хитруването е хубаво нещо. Че да си безотговорен е добре. Че да си лъжец означава да си победител.

Това е все едно да минават всеки ден с едра шкурка по чувството им за самоуважение, докато приемат очевидното – да лъжеш не е срам и унижението е нещо нормално.

Аз беснея, но нищо не предприемам, защото не съм се записала в настоятелството като моден консултант. Нито ще отида при господин директора да го питам какви са тия лицемерни глупости и на какво си въобразява, че учи децата.
Ще кажа на сина си какво мисля и защо, за да добави той още една възможна реакция в библиотеката си от човешки реакции… И толкова.
И аз съм ходила на училище, личи си, нали?

…

Отдавна никой не живее
във къщата. От есента
са сгърчени и пожълтели
зад прашните й очила

онези страници от вестник,
които стаите слепят.
Тук спомените спират често
ребрата си да преброят.

Тук спомените вият гладни
и се разкъсват от копнеж.
Какво от тука да откраднеш?
За колко да го продадеш?

Най-ценното не струва нищо.
И няма как да стане твой
просененият, пълен с мишки,
дълбок и примирен покой.

.

Есента се загръща в дебели мъгли.
Есента стъпва тежко, надула корема.
И е чисто и просто – предстои да боли.
Не работи за нас озлобеното време.

Предстоят студове. Не вали благодат.
Закатанчени порти. Заковани кепенци.
Есента гушва силно умълчания свят
като грозно, любимо до болка детенце.

.

Праскови има още.
Ябълки има вече.
Става студено нощем.
Ти си ми все далече.

Ти си ми все далечен.
Аз не намирам пътя.
Само страхът е вечен.
Като яйце го мътя.

Болка ще се измъти.
Болка за всички има.
Студ и мъгли размътени.
Страх, самота и зима.

Посрещаш ли или изпращаш –
във този миг не се разбира.
Следобедът, сънлив и прашен,
се дави в капка жълта бира.

Напуканият топъл мрамор
издишва мръсни аромати.
Личи си, че остават само
последни пет минути лято.

Личи си – нещо закъснява,
и не е, не е само влакът.
Надеждите ти остаряват
и няма радост да дочакат.

Надвечер въздухът изстинал
прозира към звезди бездушни.
Дали е имало причина
да дойдеш – кой ще ти пошушне?

С кого си бил дълбоко свързан?
Върху какво си се подписал?
Днес няма смисъл да се бърза.
И явно – просто няма смисъл.

То не е тъжно. Не е страшно.
Луната слънцето цитира.
Посрещаш ли или изпращаш –
до края все не се разбира.

Соня, сега над какво ли работите?
Сменяте книгите, с тях и животите.
Мислите, гледате, дълго четете.
Страници кротко Ви галят ръцете.
Листове чисти, с кръвта на мастилото.
Стръмни пътеки по склона към билото,
към върховете на литературата.
Допир красив до плътта на културата.
Белези тежки и удари груби.
В грешка е, който следата Ви губи.
Вие сте, Соня, светулка с фенерче.
Глупав е оня там, който се ерчи,
който съветите Ви не послуша.
А сте, в добавка, по-сладка от круша,
по-апетитна от крем-карамел.
Вие писателя правите смел,
по-съвършен, в себе си по-уверен.
Вие сте блен! И приятел сте верен,
мила и умна, коректор коректен,
грижа безшумна, редактор перфектен!
Вие сте красива! Вий днеска празнувате!
Ний пък щастливи сме, че съществувате!

Терапевтичен театър

към Държавна психиатрична болница „Д-р Георги Кисьов“ – град Раднево

представя 

ДВАМА НА ДИВАНА

комедия от Марк Камолети

в ролите:
Михаил Виходцевски, Мария Янчева, Страхил Драганов, Живка Иванова, Атанас Витларов,
Антон Радков и Недка Маргаритова

култур-терапевти: Роса Динчева и Димитрина Мирчева

режисьор: Мария Донева

Ние репетирахме през цялото лято и ето, вече сме готови да представим пред публика поредната комедия. Този път авторът е французин, а действието се развива в Париж, градът на любовта, където всичко е възможно.
Жаклин и Бернар са на кръстопът. Те изпитват страстна любов един към друг, но инатът, заяждането на дребно, ревността и борбата за надмощие застрашават брака им. Когато в апартамента им се нанасят и Доли – блондинка с лековат нрав, и Робер – актьор със слаба памет и още по-слаб ангел – дори икономът Виктор се затруднява в търсенето на изход от заплетената ситуация.
На края…
Какъв край? Любовта никога не свършва!
За да се убедите, заповядайте на нашите представления в Залата за културтерапия в психиатрията в Раднево от 10 часа на 18 и 25 септември, 
както и на 16 октомври от 18 часа в Регионална библиотека „Захарий Княжески“ – Стара Загора.

Блещукат стъкълца в небето.
По тротоарите – звезди.
Едно дете, с игра заето,
разхвърля ги и ги реди.

Без никаква парична стойност,
с еднакъв чар неприложим.
Поемаме си дъх спокойно,
но няма да го задържим.

Случайно. Нежно. И красиво.
Неясен мелодичен звук.
Ръка, която ни завива,
макар че няма никой тук.

Във погледа си само носим
отблясъци от миг дълбок –
как месецът виси на косъм
от гривата на еднорог.

Здравей!
Надявам се, че вече си мъртва.
Това е първото, което ми хрумва да ти напиша в началото на писмото.
След 50 години ще си на 89, преди малко навършени. Не е чудо на чудесата, макар че знам ли как ще е след половин век. Може би ще сме изтровени и мутирали и ще угасваме рано-рано от гнусни болести; или пък напротив – медицината немилостиво ще ни крепи до 150-годишна възраст, и тогава ще значи, че си на попрището жизнено в средата, пак и отново, а? Иска ли ти се да е второто?
Не те виждам като бабичка. Дебела и ох-ох-мрънкаща, или пък суха и речовита, каква баба си ти? За какво си мислиш по цяла нощ?
Сигурно си влюбена, само че от къде си намерила по-възрастен мъж, за да го харесаш? Едва ли са останали много. По-млад ли си намерила? Сигурно е някой, който може да те научи на неща в област, която ти е непозната, иначе умът ти ще се пречка постоянно, ще тича наоколо като непослушно младо куче и ще ви донася каквото е уловил – наблюдения, странни заключения, гледки и тъги. Твоят тъжен и пъргав ум, който лови безполезен дивеч още от сега.
Дали още го имаш свой? Подивял ли е?

Добри ли са думите към теб?  Дано не са те изоставили.

Има едно стихотворение от преди 25 години (твои 75) – когато съм била… когато сме били на 14:
Ако думите ми свършат, пясъкът ще замълчи. Нещо в мен ще се прекърши. Ще пресъхнат сто реки. Който тайно е завиждал, срещу мен ще вдигне глас. Но това, което виждат, вече няма да съм аз. Аз ще бъда надалече, зад балкани и нивя, за да събера във шепи разпиляните слова.
Е, далеч е от съвършенството, но то пък кое ли е близо.
Имаш ли внуци? Сигурно ти е трудно да контролираш изблиците си на любов към тях. И сигурно вече съвсем неприкрито не понасяш чуждите деца и обожаваш своите. Ей, те не са твои, нали не си забравила?
Забравяш ли? Дали си глупава вече?
Толкова ми е тъжно за теб… Толкова съм се затъжила за тебе, момиче. Липсваш ми.
Какво мислиш за мен? Радваш ли се, че не пуша? Сърдиш ли се, че не спортувам? Или точно напротив? Ако ме помниш изобщо…
Какво ти трябва? Всичко ли си имаш? Искаш ли да ти изпратя нещо, някак, по някого?
Момиче, момиче, смешно момиченце, дано си добре.

На пазара продават жилетки.
И чорапи – буквално до горе.
Снощи някой забравил е клетката
на студа да се вее отворена.

Сутринта се усети – излизал е
и храна си е търсил наоколо.
И листата изглеждат изгризани.
И по-сиви са сивите блокове.

Насъбрали се сенки по пейките.
Свети слънце, но зло и дребнаво.
И страхът със очите си зейнали
се опитва нощта да забрави.

Аз вървя и усмихвам се леко,
и сама с две ръце се прегръщам,
но студът вече знае пътеката
до сърцето на моята къща.