Първото, което чух за „Лападунди и тънкофини“ беше, че някои хора я обожавали, а други – точно напротив. Веднага си казах – я сега да разберем от кои ще съм аз.
Чак пък толкова…
Книгата е просто хубава, но няма да вляза във война за нея; даже не мога и да си представя как ще събуди чак такива страсти.
Написана е от Андре Мороа. Преведена е на български език от Анна Сталева за първото издание през 1980, сега излиза за втори път – ех, че хубаво! – като част от прекрасната поредица на издателство „Лист” „Детски шедьоври от велики писатели”.
Тази поредица наистина е чудна, защото показва по-слабо известна страна от творчеството на автори, за някои от които поне аз не съм знаела преди, че са писали и за децата. Не съм проверила специално, но мисля, че повечето от тези книги излизат за пръв път на български. Има и книги от Вапцаров и от Валери Петров, не са само преводни. А оформлението на всяка от тези книги е просто великолепно – разпознаваем квадратен формат, и красиви забавни илюстрации от чудесни художници. Например аз имам „Кухнята на госпожа Черешова” и вероятно съм я разглеждала поне десет пъти, а съм я чела само веднъж.
Лападундите и тънкофините са нарисувани от Тоня Горанова и според мен това вдига стойността на книгата поне двойно. Обичам нейните човечета и животни, които тичат между редовете и са толкова уж мънички и дребни, че правят света на историята жив. При кльощавите тънкофини и мишленцата са дръгливи, а при бонвиваните лападунди дори кученцата се излежават по бански на плажа и зобят грозде. Кой би измислил нещо подобно? Значи е истина.
Не съм прочела тази приказка навремето, излязла е, когато съм била на 6 години; но ето че я прочетох сега и определено пак си ми беше навреме.
Това е детска книга за войната.
Аз я четох точно както чете дете. Смях се на смешките – любимо място ми е как нашата архитектура е неподходяща за прекалено тънките и прекалено дебелите жители на долната земя и никой от тях не успява да използва въртяща се врата например. И все пак при цялото чистосърдечие, с което поглъщах историята (прочетох я наведнъж), нямаше как да пропусна резливата ирония на автора по някои политически и обществени въпроси.
По-запознати и проницателни читатели са открили директни връзки с отношенията между Франция и Германия (явно лападундите са нещо като подземни французи и пристрастието на автора към тях си личи, макар че той и с тях доста се подиграва.)
Аз виждам тези исторически препратки само когато ми ги посочат, но в момента те не са ми никак важни.
Темата е универсална. За войната и за нетолерантността, но най-вече за бедите, които човешката глупост предизвиква. И тънкофините, и лападундите си имат своите симпатични и не толкова симпатични особености, пристрастия и прекалявания, но това не е причина да се води война. То се вижда особено ясно през погледа на двете братчета от горната земя – погледът отстрани на чужденеца, на детето, на писателя; те виждат различни неща, дори когато не разбират предисторията и контекста – или точно защото не ги разбират. Сетих се за войната на лилипутите (следва преразказ – цитат от уикипедия) „Съперничеството и войните между Лилипутия и Блефуску лесно се идентифицират с вековните разпри между Англия и Франция, но в сатиричния план на повествованието причината за това е в спора откъм коя страна трябва да се чупи вареното яйце – откъм тъпата или откъм острата.”
Същата работа и тук: бият се заради името на един остров, дали да е Финодунд или Дундофин.
Не зная как е на френски „Лападунди и тънкофини”, ако Анна Сталева е измислила българските думички – чест и слава, чудесни са.
Книгата е за деца и затова завършва подредено, помирително и щастливо. Но тя така и започва, като се замисля. В семейството на братчетата Едмон и Тиери също има различия – бащата и Тиери не обичат особено много да ядат, а майката и Едмон харесват похапването и да се наслаждават на храната, и това си личи по външния им вид и по постоянните караници между децата. Въпреки това те много се обичат и не могат един без друг. С търпение, труд и добронамереност две мънички деца успяват да помогнат на две воюващи държави да спрат да се бият, да се помирят и да заживеят заедно в мир и радост.
На каквото те научат вкъщи, това се пренесеш и в света навън.
Беше ми забавно да чета. Историята се развива за няколко (подземни) месеца, но се чете лекичко и е приятно кратка. Предполагам, че авторът се е забавлявал, докато е измислял особеностите на двата народа, например как се люлеят корабите им, каква е архитектурата, влаковете са чудни, а пък имената са един разкош (на манифестацията на 24 май ще нося плакат АННА СТАЛЕВА).
Накратко – не бих се метнала в бой, за да защитавам „Лападунди и тънкофини” – просто защото не мога да си представя къде ще срещна някой, с когото да се скараме на тази тема. Хубава е – и за четене, и за слушане, и за разглеждане.
Ето тук препоръчвам същата книга във видео-рецензия на сайта booklover.bg.
Сайтът е нов, но вече успях да си купя от там две книги – „Говори с Нева“ и „Майстора и Маргарита“ – с червената корица.
Мария Донева 