Песня про зайцев

В тъмносиния лес с трепетлики плашливи
със листа шумоли омагьосан дъбът.
Нощем билки косят зайците работливи
и вълшебнически думи под мустак редят:

Нас не ни е страх! Нас не ни е страх!
Все ни е едно дебне ли ни враг!
Трудим се в захлас в най-ужасен час
и вълшебните билки търсим пак.

А дъбът страховит нещо шепне в мъглата.
Странни сенки димят над зловещи блата.
Зайчетата косят тръните и тревата,
плашат се и все по-бързо пеят песента:

Нас не ни е страх! Нас не ни е страх!
Все ни е едно дебне ли ни враг!
Трудим се в захлас в най-ужасен час
и вълшебните билки търсим пак.

Нас не ни е страх! Нас не ни е страх!
Твърдо вярваме в древната мълва:
всеки става смел щом коси умел
в най-ужасен час тайната трева.

Нас не ни е страх! Нас не ни е страх!
Всеки става смел, храбър като лъв!
Този подвиг наш дава ни кураж –
щом косим трева даже в час такъв.

🙂

Ето го чудесният оригинал! Опитах се да преведа думите, моля за великодушие. 🙂

Душички

Кокошката с пиленцата я видях, след като не успях да видя бялата лястовичка във Второ женско. Не съм недоволна.

Хубавите деца са племенникът ми Нико и сладката му приятелка Катерина, у нас.

Зайчето се усмихва, защото ще води приятелите си по пощата, по пощата – чак при Мила, със специална (тайна за сега) мисия.

Много е хубаво.

Трябва да се опрем на безпричинното зло.

Преди тук е имало къщи и дворове. Съборили са всичко, за да построят три високи блока. Една от старите къщи е била наша. Имали сме голям двор с висок дувар. Сестра ми все тичала, спъвала се, падала и вечно била с обелени колене. Аз съм родена по-късно и не помня къщата.
От онези времена са останали няколко плодни дръвчета между блоковете. Сливи, кайсия, праскова, липа, орех, няколко смокини.
Хубави щедри дървета, цъфтят, зреят, зеленеят, капят, цапат, всеки може да си откъсне.
Особено смокините!

Не знам как да кажа това, което не искам, но трябва.

Умирам от безсилие, когато виждам счупени клони от липата напролет – циганите ги трошат, за да могат да ошмулят цвета, удобно седнали в сянката на същото това очупено дърво. Цигани, те не жалят нищо, да речеш.
Има елхички, които зимните сутрини осъмват с отрязани върхове. Някой добър баща ги прерязал през кръста, качил убитото връхче, да го украси любящата майка за милите деца, а след няколко дни – дръвчето вече лежи изхвърлено на метри от още живия корен. Тия едва ли са цигани, не знам.
Преди няколко дни, в началото на жаркия август, някой беше строшил една елха, половината пречупена и оставена ей така. Защо?
Вчера една голяма смокиня встрани от пътя. Отчупен един грамаден клон, всъщност цялата смокиня разцепена на две, ей така, тъкмо започнала да зрее. Сигурно някои плодове ще продължат да зреят от слънцето, макар че шумата вече е взела да вехне.
То не е било лесно. Тия клони са жилави. Някой ги е държал и ги е натискал, докато се предадат.

Много ми е лошо. Уплашена съм.

Трябва да правим добро, панически, стратегически, малко, средно, голямо, сто пъти повече добро, веднага, бързо, непрекъснато, добро.
Трябва да се опрем на безпричинното зло.
Иначе не знам как ще можем да се гледаме – един друг и сами себе си.