Ще ви разкажа за едно малко чудо, което се случи пред очите ми, чудо, свързано с преобразяване или превращение.
Имам една книга, подари ми я Ваня Хинкова, когато бях в Русе. Дори имам снимка с книгата, Ваня запечата мига. Преди това ми каза – Миме, избери си, коя книга искаш да ти подаря?
Нали го знаете този момент, когато всичко може да стане твое, дори в този миг то, всичкото, си е твое собствено, буквално на една ръка разстояние, книгата на Шрьодингер, която трепти между двете си възможни състояния, моя и немоя.
Избрах „Изкушението да бъдеш щастлив”. Лоренцо Мароне победи Джулиан Барнс в люта битка, защото на негова страна бяха заглавието, корицата (художник – Дамян Дамянов) и предчувствието за щастлив край.
Щастлив край… Той Е, но няма да кажа нищо повече.
Италианският писател Лоренцо Мароне (р. 1974 г., Неапол) ми е набор, а това винаги ме впечатлява. Като знам аз как не виждам по-далеч от носа си и дори себе си не познавам, но все пак тая (напразни) надежди, че с времето и опита ще се науча да се поставям на мястото на другите хора и да ги разбирам поне малко по-добре, е, как този италианец е успял за същото време да натрупа достатъчно сили, за да изгради пълноценен и жив, макар и доста дразнещ образ на Друг човек?
Героят е сеньор Чезаре Анунциата, саможивец на 77 години, който знае какво иска… Който цял живот е знаел какво иска, но никога не е умеел да взима решения навреме и затова изпитва постоянно неудовлетворение.
Аз започнах да чета книгата и да се възхищавам на плътния и убедителен образ, но като цяло не помня да съм изпадала в особен възторг. Стигнах до средата и си викам – какво толкова, ще я прочета до края, колко са 255 страници (да, точно 255 са, знам, мерси).
А днес…
Проверих: днес съм започнала да чета точно от стр. 170… И не знам – това е чудото, за което говорех – не знам дали в мен нещо особено има днес, или на автора му е потръгнало, или на преводачката Мария Добрева й е дошъл прилив на вдъхновение,
но от страница 170 до края книгата оживя. Отбелязала съм си особено интересни мисли и фрази навсякъде, вълнувах се, плаках, ставах, за да се огледам в огледалото и пак сядах, за да продължа да чета, спирах, за да помисля върху някое твърдение, да си го представя, а финала вдишах като поезия.
Ако бях оставила книгата до средата, изобщо нямаше да разбера какво хубаво нещо съм държала в ръце.
”- Знаеш ли коя е най-голямата ексцентричност?
Тя поклаща отрицателно глава.
– Да живееш инстинктивно.
Дъщеря ми ме поглежда озадачено.
– Да спреш да очертаваш ненужни мисловни трасета. Ако следваш инстинкта си, никога не грешиш. Птиците всяка година мигрират, без да се питат защо. Ние би трябвало да правим същото, непрекъснато да се движим, без да задаваме твърде много въпроси. Аз все си задавах въпроси през годините и останах застинал на едно и също място. Сега трябва да си наваксам, искам всеки ден да мигрирам по малко.”
Само да не ви оставя с погрешното впечатление, че това е някаква поучаваща книга. Не, не, той, Чезаре, изобщо не се има за умен, напротив, на този етап от живота си смята, че е грешил прекалено много. Просто е мълчал твърде дълго и сега има много неща за казване. Дори на няколко пъти се насилва и провежда разговори, и казва наистина каквото мисли…
Интересно, колко различни са тези две думи, уж синоними – осмелявам се и престрашавам се. Първата е светла и гладка, в нея има метал и смелост. Другата е прашна и мъхеста като пчела, в нея има страх. С първата даваш воля на смелостта си, с втората прекрачваш страха. Уж е едно и също, а пък никак не е. Мисля, че Чезаре Анунциата се осмелява, с несигурна ръка и тираничен пикочен мехур, и отслабнали очи и сърце между два инфаркта, той вади сабята на своята смелост и тя проблясва на светлината на залеза. И всички я виждат.
Не че това променя нещата, които ще се случат.
„Заради смеха и треперещата ръка, ми става трудно да поднасям чашата към устата си. Дали е от алкохола, или от щастие, че отново посрещам в кухнята си стар приятел, не мога да си поема дъх от смях, както често ми се случваше в клас, когато бях дете. Кой знае защо, точно когато не бива да се смеем, просто не можем да се овладеем. Неудържимият смях прилича на плача, като него си служи със сълзите, за да освободи натрупаната енергия.”
„Само че аз съм решил да не свиквам. Ако старостта иска да ме победи, ще трябва първо хубавичко да се поизпоти!”
А, да, всъщност търсех ето този цитат, нали стигнах до мисълта за последствията от изборите, които правим или не, за смисъла на това да бъдеш смел:
”Това, което сме, изчезва с тялото, но това, което сме били, се съхранява в любимите ни хора. В Звева сякаш виждам нещо от Катерина, точно както по едно време в лицето на майка си преоткрих дядо си. Кой знае дали някой ден няма пак да изплувам на повърхността благодарение на някой жест, мимика или усмивка на дъщеря си. И кой знае чии ще бъдат очите, които ще го забележат.”
Обобщение: „Изкушението да бъдеш щастлив” много ми хареса. Започна средно добре, от средата нататък ме придърпа към себе си и не ме пусна, а на финала ми даде подарък, нещо много нежно, много хубаво и живо, нещо като сдобряване с живота и със света.
Харесвам всички, които се борят всеки ден, за да бъдат щастливи.
Мария Донева 