Изкушението да бъдеш щастлив

 

Ще ви разкажа за едно малко чудо, което се случи пред очите ми, чудо, свързано с преобразяване или превращение.
Имам една книга, подари ми я Ваня Хинкова, когато бях в Русе. Дори имам снимка с книгата, Ваня запечата мига. Преди това ми каза – Миме, избери си, коя книга искаш да ти подаря?
Нали го знаете този момент, когато всичко може да стане твое, дори в този миг то, всичкото, си е твое собствено, буквално на една ръка разстояние, книгата на Шрьодингер, която трепти между двете си възможни състояния, моя и немоя.
Избрах „Изкушението да бъдеш щастлив”. Лоренцо Мароне победи Джулиан Барнс в люта битка, защото на негова страна бяха заглавието, корицата (художник – Дамян Дамянов) и предчувствието за щастлив край.
Щастлив край… Той Е, но няма да кажа нищо повече.
Италианският писател Лоренцо Мароне (р. 1974 г., Неапол) ми е набор, а това винаги ме впечатлява. Като знам аз как не виждам по-далеч от носа си и дори себе си не познавам, но все пак тая (напразни) надежди, че с времето и опита ще се науча да се поставям на мястото на другите хора и да ги разбирам поне малко по-добре, е, как този италианец е успял за същото време да натрупа достатъчно сили, за да изгради пълноценен и жив, макар и доста дразнещ образ на Друг човек?
Героят е сеньор Чезаре Анунциата, саможивец на 77 години, който знае какво иска… Който цял живот е знаел какво иска, но никога не е умеел да взима решения навреме и затова изпитва постоянно неудовлетворение.
Аз започнах да чета книгата и да се възхищавам на плътния и убедителен образ, но като цяло не помня да съм изпадала в особен възторг. Стигнах до средата и си викам – какво толкова, ще я прочета до края, колко са 255 страници (да, точно 255 са, знам, мерси).
А днес…
Проверих: днес съм започнала да чета точно от стр. 170… И не знам – това е чудото, за което говорех – не знам дали в мен нещо особено има днес, или на автора му е потръгнало, или на преводачката Мария Добрева й е дошъл прилив на вдъхновение,
но от страница 170 до края книгата оживя. Отбелязала съм си особено интересни мисли и фрази навсякъде, вълнувах се, плаках, ставах, за да се огледам в огледалото и пак сядах, за да продължа да чета, спирах, за да помисля върху някое твърдение, да си го представя, а финала вдишах като поезия.
Ако бях оставила книгата до средата, изобщо нямаше да разбера какво хубаво нещо съм държала в ръце.

”- Знаеш ли коя е най-голямата ексцентричност?
Тя поклаща отрицателно глава.
– Да живееш инстинктивно.
Дъщеря ми ме поглежда озадачено.
– Да спреш да очертаваш ненужни мисловни трасета. Ако следваш инстинкта си, никога не грешиш. Птиците всяка година мигрират, без да се питат защо. Ние би трябвало да правим същото, непрекъснато да се движим, без да задаваме твърде много въпроси. Аз все си задавах въпроси през годините и останах застинал на едно и също място. Сега трябва да си наваксам, искам всеки ден да мигрирам по малко.”

Само да не ви оставя с погрешното впечатление, че това е някаква поучаваща книга. Не, не, той, Чезаре, изобщо не се има за умен, напротив, на този етап от живота си смята, че е грешил прекалено много. Просто е мълчал твърде дълго и сега има много неща за казване. Дори на няколко пъти се насилва и провежда разговори, и казва наистина каквото мисли…
Интересно, колко различни са тези две думи, уж синоними – осмелявам се и престрашавам се. Първата е светла и гладка, в нея има метал и смелост. Другата е прашна и мъхеста като пчела, в нея има страх. С първата даваш воля на смелостта си, с втората прекрачваш страха. Уж е едно и също, а пък никак не е. Мисля, че Чезаре Анунциата се осмелява, с несигурна ръка и тираничен пикочен мехур, и отслабнали очи и сърце между два инфаркта, той вади сабята на своята смелост и тя проблясва на светлината на залеза. И всички я виждат.
Не че това променя нещата, които ще се случат.

„Заради смеха и треперещата ръка, ми става трудно да поднасям чашата към устата си. Дали е от алкохола, или от щастие, че отново посрещам в кухнята си стар приятел, не мога да си поема дъх от смях, както често ми се случваше в клас, когато бях дете. Кой знае защо, точно когато не бива да се смеем, просто не можем да се овладеем. Неудържимият смях прилича на плача, като него си служи със сълзите, за да освободи натрупаната енергия.”

„Само че аз съм решил да не свиквам. Ако старостта иска да ме победи, ще трябва първо хубавичко да се поизпоти!”

А, да, всъщност търсех ето този цитат, нали стигнах до мисълта за последствията от изборите, които правим или не, за смисъла на това да бъдеш смел:

”Това, което сме, изчезва с тялото, но това, което сме били, се съхранява в любимите ни хора. В Звева сякаш виждам нещо от Катерина, точно както по едно време в лицето на майка си преоткрих дядо си. Кой знае дали някой ден няма пак да изплувам на повърхността благодарение на някой жест, мимика или усмивка на дъщеря си. И кой знае чии ще бъдат очите, които ще го забележат.”

Обобщение: „Изкушението да бъдеш щастлив” много ми хареса. Започна средно добре, от средата нататък ме придърпа към себе си и не ме пусна, а на финала ми даде подарък, нещо много нежно, много хубаво и живо, нещо като сдобряване с живота и със света.
Харесвам всички, които се борят всеки ден, за да бъдат щастливи.

 

Усмивката на крокодила

 

Крокодилът дари публиката с усмивка.
Усмивката беше смутена и нервна.
Публиката също.

Хората бяха виждали този крокодил безброй пъти, и то не чак толкова отдавна. От самото начало на кариерата си – млад, зелен, наперен, покоряваше всички още излизането си на сцената. Красив, елегантен, с блестящи очи, той се покланяше сдържано. Приближаваше колкото може повече до първия ред зрители. Винаги запазваше първата минута за тях (тези билети бяха в пъти по-скъпи). Мълчаливо установяваше контакт. Вглеждаше се в лицата. Концентрираше се – вниманието му ги притегляше напред. Те се привеждаха в очакване, затаяваха дъх, дори им се причуваха първите думи.
Напрежението ставаше осезаемо. Крокодилът стоеше в кръг от светлина. Шумовете в залата се слягаха – а залите бяха огромни, с хиляди присъстващи – наставаше тържествена тишина. Крокодилът така приковаваше вниманието, че се случваше да примигне и някой да припадне. После се усмихваше и цялата зала отвръщаше на усмивката му.
Той си поемаше дъх и когато започнеше да говори, хората отпускаха рамене, размърдваха се и с радостно облекчение започваха да попиват думите.

А думите на крокодила! Той разказваше истории, които никога не се бяха случвали, а всеки от присъстващите ги усещаше като свои и се питаше – от къде този крокодил знае това за мен? Как е разбрал, как ме разбира? Как е възможно той да ме познава по-добре и от родната ми майка?
Зрителите се връщаха към времето, когато са били невинни и благородни. Припомняха си отколешни мечти и пред очите им се откриваха пътища; прости, но хитроумни ходове; възможности и удобни моменти за постигане на желаното. Крокодилът разкриваше тайните на света, с няколко думи успяваше да го приближи, да покаже чудесата му, да направи така, че всеки да се почувства вдъхновен и всемогъщ.
И още нещо. Магията на крокодила имаше ехо. Няколко дни след среща с него хората продължаваха да сънуват щастливи сънища, да се държат мило, да ходят из града с безпричинни усмивки по лицата. Някои твърдяха, че срещите с крокодила носели късмет и в работата, и в любовта. Други им противоречаха – а всъщност то си беше потвърждение:
– Истината е, че той не прави нищо повече от това да внуши увереност и от там – смелост. А всеки знае, че който се усмихне, става по-привлекателен, и ето ти късмет в любовта.
Мнозина се влюбваха в крокодила. Искаше им се завинаги да останат потопени в светлата му аура, леки и защитени. Искаха да продължат да се чувстват така безкрайно дълго. Да водят очарователни разговори, да се смеят заедно, да се губят в усмивката му. Да го имат за себе си. Да чувстват одобрението и благата му благосклонност.
Но след всяка среща, докато светлината още не беше угаснала, а сълзите от вълнение мокрееха по лицата на зрителите, крокодилът изчезваше, гмурваше се в улиците на градовете като в реки и се изгубваше.

Когато признанията на крокодила бяха качени в интернет от онзи барман  – крайно непрофесионална постъпка, която му спечели завистта и омразата на хиляди – обществената реакция беше странно приглушена. Повече ропот, отколкото крясъци, повече ръмжене и плясък на крила, отколкото…

Крокодилът не направи изявление. Нито отрече разкритията, нито се извини.
Това наистина бяха чисто лични неща. На никого не влиза в работата, че извън сцената е бил самотен, отчаян, скапан зъл карък, разочарование за родителите си, изоставен от всяка жена, с която някога е пожелавал да бъде близък.
Все едно цялата му сила, опитност, лекота и добър късмет се бяха изливали в думите и чрез тях – у другите хора.

След близо три месеца мълчание крокодилът обяви дата за следващ спектакъл.
Билетите свършиха на часа.

Крокодилът дари публиката с усмивка.
Замълча за момент, изправен, сам.
После въздъхна и заедно с него публиката се засмя.

 

Поприкрий си сърцето

 

Поприкрий си сърцето! Всеки има тревоги и грижи
и над всеки в небето на безкрайни гердани се нижат
гръмотевици, птици, снежинки и пух от тополи,
всеки знае какво е тъга и възторг, че е пролет,
всеки все пак е сам и протяга надежди и думи,
и се свива от срам, и се прави на храбър и умен.

Няма нужда и ти да добавяш към общата врява
и въздишка, и паника, че остаряваш,
и – обиден сирак – да посягаш с юмрук към звездите,
да жужиш за вкуса на меда, и кръвта да опиташ.
За какво е това безразборно и бурно споделяне?
Ти си градско дете на пазар сред животни и селяни,
ти си хлебна троха, изтървана в завод за машини,
ти си пътник и много далеч е родината.

Ти си чужд, неуместен – и пак си еднакъв със всички,
ти си звук, изговорен погрешно, но звук си от сричка.
То е толкова ясно и толкова неразбираемо –
че животът е твой, ала само за малко назаем.
По-добре помълчи. Съзерцавай. Гушни си детето.
Между хора бъди, но все пак поприкрий си сърцето.

 

 

Снимки от Казанлък + защото съм разсеяна…

Казанлък, още се усмихвам.
Удивително е, чудно-видимо и ясно.
Където крещят на децата, и децата крещят.
Сто деца, които едва се сдържат да не се разкрещят, дори и да успеят да се сдържат – това предизвиква главоболие. Вижда се и се усеща. Смисълът панически си събира багажа и скача през прозореца, за да се спаси, а аз се питам – как попаднах тук и защо говоря тези безсмислени неща, и изобщо какво правя с живота си…
А на друго място на децата им се говори благо и спокойно. И ето ти сто деца, които са мили и любопитни, не се притесняват да разговарят и да задават въпроси, усмихнати са. Идват да ми кажат нещо, но се засрамват и вместо това ме гушват, а може ли автограф, не си тръгват, смисълът и той.
Имам снимки, взех ги от ТУК.
А на трето място, бях на среща на „Искра“ 4 и видях верни приятели, малко си поревах, повечко се посмяхме.
Обичам.

 

Щях да казвам следното:
Надписах една книга погрешно. Училището се казва ОУ „Свети Паисий Хилендарски“, пък аз взех, че написах:

На читателите на библиотеката при СУ „Свети Климент Охридски“ с пожелание да бъдат весели, здрави и много щастливи!

Сега търся училище СУ „Свети Климент Охридски“, за да му изпратя един брой от „Патилата на метлата“ – тя си го избра, няма да й троша хатъра.
Някой?

Послепис:
Книгата си намери училище, в понеделник ще я изпратя! 🙂

страх

 

Катастрофи, войни и взривени недели.
У дома се върни. С мен недей се разделя.
Страховете налитат. Маршируват омрази.
Искам да се опитам някак да те предпазя.
Ветровете са бесни. Дъждовете са груби.
Ако знаеш къде съм, няма да се загубиш.
Аз си търся утехи в разцъфтялата пролет
и се вслушвам във ехото. На кого да се моля?
Безразлично небето – ни помага, ни пречи.
Аз съм тук, а детето ми е ужасно далече.

 

Барелеф на женско лице

 

 

Много бях уморена снощи, легнах си още преди 10 вечерта и пропаднах в съня като в отворена шахта, зейнала насред пътя. Толкова много ми се спеше, че не успях да отворя очи, когато чух шума.
Беше тих и ритмичен, нещо средно между съскане и шушкане, плътно и приглушено. Идваше някъде отдолу.
Сърцето ми биеше бавно, беше ми топло, ръцете ми тежаха. Тялото ми спеше дълбоко, но този шум не спираше да ме безпокои.
Не, не беше от съседите. Дали нещо не лази под леглото? Представих си гигантска скрипя с тракащи крака и скърцаща хитинова обвивка, която рине натрупания прах.
Звукът се чу по-отчетливо. Като че ли долових гласове, удари на тъпан и онова повтарящо се съскане.
– Какво е това, бе? – изхленчих нещастно, обърнах се на една страна, завих се през глава и в този миг нещо остро ме удари по лицето и се заби в бузата ми.
Седнах и светнах лампата. Огледалото отсреща отрази жалка гледка: рошава жена с раздърпана тениска, с очи, присвити от рязката светлина и с кървяща рана на лицето. С една дума – аз.
Станах и се приближих до огледалото. Попих кръвта със салфетка. Изкривих муцуна, за да видя по-добре раната на бузата си. Беше малка плитка дупка – барелеф на човешко лице. Женско.
Какво???
В огледалото мернах движение зад гърба си. Обърнах се точно навреме, за да видя как възглавницата ми се взривява безшумно и от нея изхвърча кораб – миниатюрна галера с отпуснати платна, която прекоси вихрушката от перушина и се понесе на къси тласъци през въздуха. Мънички смугли човечета въртяха гребла колкото кибритени клечки. На едно издигнато място седеше свиреп дългокос мъж и задаваше ритъма. На кожата на тъпана му бяха хвърлени няколко лъскави монетки, които подскачаха при всеки удар.
Примигнах силно няколко пъти. Нещо ме полази по лицето. Пипнах и пръстите ми се намокриха. Погледнах ги – червени. От раната пак беше потекла кръв.
Корабът се беше издигнал до нивото на очите ми. Плаваше по въздуха с леко вирнат нос, а там гордо се бе изправила дървена фигура на жена с лице, вдигнато към небето, с нежен и мечтателен израз. Аха. Точен отпечатък от това лице имах на скулата си. И дано не остане белег.
Тръснах глава. Корабът се носеше с опасна бързина към прозореца. Направих три крачки и отворих точно навреме.

 

 

На 18 април в Казанлък

Пролетта е време за път, а пък аз нямам много-много възможност да пътувам напоследък – затова намерих соломоновско решение:
Ще пътувам, но съвсем наблизичко.
На 18, в сряда, ще отида в Казанлък. Там се чувствам добре като у дома си.
По покана от Детски отдел на библиотеката, ще имам срещи в две училища – в ОУ „Георги Кирков“ и после в ОУ „Свети Паисий Хилендарски“.

А пък вечерта от 17,30 ще направим едно весело представяне на „Как спрях да крада“ в галерията на „Искра“ №4.

Това, разбира се, е част от Маратона на четенето. 
Какъв радостен пролетен живот!

Турандот

Защо да пиша за това? То няма как да се повтори.
Ако снощи не сте били в салона на операта, ще можете ли да ме разберете? Да си представите блясъка и настроението, чувството, че сме свидетели на нещо неизразимо красиво… Въодушевяващото, а в същото време дълбоко чувство, че си част от нещо огромно и интимно, привлекателно, нещо като
целувка?
Аз седях на стълбите (пропусни това изречение, пожарникарю, а ти, Боже на нарушителите, сложи десницата си върху главата ми и пази тази опера от злополуки, защото ние правим грешките си водени от любов, а не от злоба).
Седях на стълбите и бях на неподходяща възраст, за да правя такива неща, но останали билети просто нямаше, бях облечена неподходящо, пред мен пак на стълбите седеше един от градските луди, но един лош и агресивен, и настоятелно търсеше химикалка, та се наложи после да отида на едни други стълби, от другата страна.
Аз бях предупредена, че ще бъде изключително. Мисля, че всички в залата Знаеха, че това предстои, и очакването беше празнично и уверено.
Гледах репетиция на спектакъла преди около две седмици, преди премиерата, и тогава се влюбих, дори с прекъсванията и маркираните моменти… Но снощи…
Ето ме, снощи: следя текста, гледам приказката на сцената, музиката минава през мен и имам една-единствена мисъл:
ИСКАМ ВСЯКА ОПЕРА ДА БЪДЕ ТУРАНДОТ
Това няма смисъл, но ме е изпълнило отвътре, както когато си току-що влюбен и тялото ти е дреха, в която е облечено името на любимия ти човек. Едно такова чувство е, не пулсира кръвта ти, а името му. Усещането и представата и копнежът по него.
Копнеж.
Гледах „Турандот” и си мечтаех да не спирам да гледам „Турандот”.
Абе, кукувица.
Това е съвместна постановка на Държавна опера – Стара Загора и Държавен куклен театър – Стара Загора. Историята за Турандот е приказка и който се е сетил точно това заглавие да бъде представено и с кукли, е бил погален от ангел в този миг. Визията на спектакъла е цялостна, пълноценна, приказна и цветна. Всичко си е на мястото и детайлите, и мащабните фигури и форми, се допълват, пасват си точно.
Снощи спектакълът мина някак много бързо, динамично, на един дъх.
Диригентът ни събра и ни поведе. Все едно вървяхме през някаква приказна земя, която той познава превъзходно, и с музиката ни откри най-красивите места, позволи ни да погледнем от ръба на страховити пропасти, показа ни хора, които се влюбват, страдат и умират, ние все едно бяхме там – ох, ние наистина бяхме там, не в Пекин, но в Операта – и не можехме да помогнем, но преживяхме всичко и се върнахме, за да разкажем.
Всички казаха, че солистите са на световно ниво.
Аз мога да кажа – беше опияняващо красиво. Безупречно.
Но това са оценките на една смаяна Мария, която още си събира мислите, емоциите и фантазиите, и намира нови стъкълца и парченца от пъзел, каквито до снощи е нямала, нови преживявания и вдъхновения, и като след много бурна любовна среща се чувства изтощена, щастлива, разглобена и после сглобена по нов, по-добър начин.
Това е ехо. Осъзнаване. Хората, които наистина разбират и вникват в оперното изкуство, могат да направят анализ.
Аз само не искам да забравя на какво присъствах вчера. Пинг, Панг и Понг, виртуозни, и в смешното, и в топлата носталгия по домовете си. Лиу с вълшебния глас, която обикваш, о, благост. Турандот, блестяща като сабя. Божествен Камен Чанев като Калаф.
Мисля, че ние, които бяхме в операта снощи, винаги ще копнеем за снощи.

12 април, 19.00 часа, сцена Опера
ТУРАНДОТ опера от Джакомо Пучини
Съвместна продукция на Държавна опера-Стара Загора и Държавен куклен тетатър – Стара Загора
Режисьори Огнян Драганов, Дарин Петков
Диригент Найден Тодоров
Сценография и костюми Каталин Йонеску-Арборе /Румъния/
Васил Рокоманов и Силва Бъчварова
Лайт-дизайнер Васко Лисичов /Македония/
Пластика Хзе Фу-Чиен /Тайван/
Диригент на хора Младен Станев
Диригент на детски хор Зорница Желязкова
Концертмайстор Екатерина Родионова
Оркестър и хор на Държавна опера-Стара Загора

Действащи лица и изпълнители
Принцеса Турандот – Таня Иванова
Император Алтум – Симеон Симеонов
Тимур /детрониран татарски хан/ – Пламен Кумпиков
Калаф /негов син/ – Камен Чанев
Лиу /млада робиня/ – Русалина Мочукова
Пинг /велик министър/ – Теодор Петков,
Панг / велик готвач / – Георги Динев
Понг /велик съветник/ – Ивайло Йовчев
Мандарин – Иван Кабамитов
Актьори от Държавен куклен театър-Стара Загора: Биляна Райнова, Деница Янакиева, Диляна Спасова, Елица Стоянова, Латина Беровска, Таня Георгиева, Гагяна Ансреева, Калоян Георгиев, Кирил Антонов, Любен Чанев, Станислав Матев, Цвети Пеняшки, Янчо Иванов
С участието на детска вокална формация „Маргаритки“
Прабългарска школа за оцеляване „Бага-Тур“

Асистент-диригент Никола Колафеличе /Италия/
Асистент-режисьор Славчо Николов
Помощник-режисьор Пенка Александрова
Корепетитори Светлана Денева, Мирослав Георгиев, Мануела Манолова, Ерна Пушева
Суфльор Антонина Дойчева
Субтитри Росица Михайлова

Фотограф Георги Петков

Безумецът от Таро

 

 

Чух за тази книга още преди да бъде публикувана. Предупредиха ме, че се задава нещо страхотно. Предупреждението дойде не от кого да е, а от едни от най-големите авторитети за мен – Веселина Седларска и Русанка Одринска. Казаха ми го убедено и въодушевено, с онзи вътрешен плам, който не се вижда, но се усеща, защото се предава от човек на човек.
Това е голяма книга.
Деница Дилова е написала нещо прекрасно. Не ме е страх, че ще прекаля със силните думи. Може ли за могъща книга да се говори със слаби?
„Безумецът от Таро“ е кратка, умна и страстна книга. Такова нещо не може да се види всеки век.
Тя ме върна и ме издигна до най-острите любовни пикове, които съм имала щастието да преживея, а после ме запрати на дъното на най-красивите ми отчаяния. Не, не после, а едновременно. Докато я четях, аз живеех в Красивия Живот. Има такъв. Опустошителен е, но о, колко много го има…
В този роман Деница Дилова е вложила най-доброто от предишните си две книги: изяществото, волността и деликатността от сборника с разкази „Тънкости на приготвянето“, и афористичния език от „Дневният живот на нощните пеперуди“. Мярката е точна, емоцията – удържана, езикът – кристален.
Обичам усещането, че съм съвременник на ярки творци и значими личности. Обичам да чета книгите на един автор една след друга, почти в момента на издаването им, и да виждам как той израства и се развива. Мисля си – и се усмихвам – и се засмивам на глас от радост – как всяка следваща книга е все по-силна от предишните. Какъв късмет имам да познавам хора, които със силата на мислите и думите си разширяват света.
Хваля книгата? Да, нямам друг избор. Прочетете я и ще ви видим вас какво ще правите.
Не бих сравнила „Безумецът от Таро“ с друг съвременен роман от друг съвременен автор. Деница си е Деница, тя сама си е и тенденция, и вълна, и подводно течение. Само едно стихотворение има, което не ми излиза от ума, откакто преполових книгата – онова на Бойко Ламбовски за Марина
Нека не говоря повече, стана ми много мъчно.
Само ще кажа – не пропускайте тази книга. Оставете я да ви разбие сърцето.
Сърцето има нужда от това.

 

 

Честит рожден ден на мен – 8 години в блога!

 

За вас шега – за мен истина, минаха осем години.
Това е трайна връзка, откъдето и да го погледнеш.
Връзка между мен и блога, между мен и вас, между мен и мен даже.
Ан и Йовко не спират да ми помагат за обгрижването на този блог, благодарение на тях имам и точно този адрес, и просторно място, на което да се ширя, и досадните реклами ми помогнаха да спра. Без Ан и Йовко тази работа нямаше да я бъде.
И без добрите, търпеливи, щедри на внимание и време хора, с които косвено, но съвсем реално се срещаме тук.
Вие сте важни за мен.
Благодаря!
Ето малко статистика, че нямам в себе си кабел да ви сваля от фотоапарата някое цветенце или коте или звезда от небето.