Да ти кажа честно – пазя се да не започна пак да шия, и да спра да чета.
Първо ми беше трудно да се настроя за четене. Вниманието ми съвсем се е развалило заради Фейсбук. Като започнах да чета книга, първите един-два часа се разсейвах през две минути. Налагаше се да се пазаря със себе си – две страници и тогава ще  си погледна телефона. Или пък – ако чета 15 минути без прекъсване, ще отида да си взема от гръцката халва.
Чак на третия ден упорито четене усетих онова удоволствие – все едно се отпускам назад в дълбок и много удобен фотьойл и потъвам безтегловно в книгата.
Забелязах също и че когато чета продължително време книга, после мога да вървя по улиците и да гледам дърветата, небето, хората, идващите коли! – без да влизам в нета и да скролвам.
Фейсбук е като алкохола и като компютърните игри, откачиш ли се за няколко дни, после можеш и без тях.
Да бе.
Снощи уших Цветомир.

Ето една доста бързо сбъдната мечта. Така направихме: купихме една готова мешка, за да не се налага да измислям презрамки и токи и каишки или пък ципове да шия, не дай си боже.
Трябваше да реша джуджето така, че и в свит, и в разтегнат вид да изглежда добре, и когато раничката е пълна, то пак да е хубавко.
Иво избра какъв цвят да бъде шапката. Аз сигурно щях да избера друг плат, този е тънък и мек на пипане, но е много труден за шиене, трябва много тънка и остра игла, тя пък трудно се вдява. Майчинството е постоянно правене на жертви (и джуджета).
И ето. Доста ловко се справих. Помпонът на шапката е като електрическа крушка. Тропосах на едро, защото не бях сигурна дали Иво ще хареса резултата. След като го одобри, здраво залепих всичко със силикон, пъхнах пистолета между всички бодове от тропоската.
Накрая се поддадох на натиска и им сложих очи. Даже дребния сам залепи очите на раницата, накриво така. Имам си бодра смяна – човек, който разбира, че лекинката кривина вдъхва живот на предметите.
Малко ми е мъчно, че сложих очите все пак. Мисля, че загубих нещо от характера на джуджетата. Пак си имат, само че друг.

• Честно, чак ми е малко неудобно, толкова съм щастлива.
  Все едно всичките часове и опити да шия са били заради днешния ден, заради лекотата и чувството, че точно днес мога да направя каквото си поискам.

Иво хареса едни такива джуджета и аз вeднага се писах доброволец – ще ти направя бе, маме, как няма! Искаш раница с такова джудже? Ще ти направя!
Ще опитам де…
Ако наистина направя действаща раница, и нея ще снимам. Засега – това.