Случвало ли ви се е да си отгледате книга?
От съвсем мъничка книжчица, да видите как пораства и става красива голяма книга с твърди корици?
На мен ми се случи!

Първо при невъзможни, но все пак радостни обстоятелства, от една идея в последния момент, с вдъхновение и с решителност до безразсъдство, направихме „Книга за първолаците”. Половин година мина от тогава, а аз все по-ясно осъзнавам, че то си беше чудо. Към края на август от община Стара Загора поръчаха книжка за подарък на всяко детенце от града и околните села, което на 15.09.2020 ще бъде в първи клас.

Аз събрах стихотворения като за деца, последното стихотворение за корицата го написах в последния момент и го пратих като sms
После Елица Сърбинова направи вълшебни, ефирни, светли картинки.
После книжката беше отпечатана и стана готова точно навреме, за да тръгне на училище заедно с децата.

„Книга за първолаците”! Тази книга беше отпечатана в тираж към 1400 и всеки екземпляр попадна в ръчичката на едно старозагорско първолаче.
Няма я нито в книжарниците, нито в библиотеките. Има няколко бройки в общината, оставени за мен, но аз много стриктно спазвам карантината и още не съм отишла да си ги взема за архив.

А книжката – хубава и весела, живее й се, скита й се, иска й се да я прочетат…

Тогава Манол Пейков намисли и предложи и решихме. Аз му пратих още стихотворения за деца, подбрахме от тях, за да стане по-дебеличка книга, Елица нарисува мравки и море и дъжд и играчки и птици и щъркели с топли шапки и… и…. и….
И тогава…
Искам да кажа, и сега….
На вашите екрани и в книжарниците, на път към вашите мечтателни, ефирни и светли сърца:
„Нетърпение в кутия”!!!

Елица Сърбинова преди не е илюстрирала книги. Каква роза, какъв крем, какво щастие за мен, че Манол я е поканил и тя е приела, и сега имаме Нетърпението! И даже имаме още една намислена и почти направена книга (даноданодано да стане), и тя сигурно ще изрисува още безброй книги, защото талантът й е голям, и въображението – безкрайно, и умът й щрака, и сега всички ще искат тя да им илюстрира книгите, обаче първите си книги е направила с мене, ура!
На задната корица на Нетърпението ще видите нашите портрети, както тя ги нарисува.

В заключение ще добавя: Ех, че хубаво!
И още едно заключение:
Ние си създаваме и си отглеждаме читатели за УТРЕ.
Това са стихотворения и рисунки за деца и техните родители, за най-нежната и тиха, радостно туптяща част от сърцето.

Имам нова книга – „Книга за първолаците“.
Тя е специално издание за дечицата от Стара Загора, които на 15 септември ще тръгнат на училище.
Включих стихотворения за куче, коте, буболечка, песъчинка, скъсан чорап, за едно мъничко чудовище и за едно мъничко дете, което обича книгите.
Това – добре.
Но знаете ли кое е прекрасното?
Че художничката Елица Сърбинова направи най-хубавите рисунки на света!

Книгата наистина е подарък специално за нашите първолаци. Тя няма корична цена, не се продава никъде. Аз имам няколко бройки, които вече почти съм подарила.
Но пък сме намислили да допълня книгата с още стихотворения, Елица да нарисува още картинки и да направим второ, допълнено издание, което вече ще може да се намери по книжарниците.

Щракнах няколко снимки, ето.

Ура!

поради Елка Стоянова

Студени тръпки. Влажна кожа.
С кола до „Веселия Роджър”
в довчера чудния Бургас
едва-едва пристигам аз.

Свирепо ме боли главата.
Не се побира в кухината
на черепа горкият мозък.
Пристанището – пек и проза.

Вълните шляпат неприятно.
Шумът им, умножен стократно,
кънти между ушите ми.
От жега слънцето дими,

лъчи като ножове вади.
От светлината ми се гади.
Стомахът ми се преобръща.
Като една русалка съща

препъвам се, но крачки правя.
Мечтая си да се удавя
и да потъна в хладината,
и да ми се смирят червата.

Да имам перки, не нозе.
Защо го пих това розе???
Аз знам защо. Не помня колко…
О, изчезни, ужасна болко!

Тъй както споменът се къса…
Ах, дълга нощ след вечер къса…
В прекрасна шарена компания,
и разговори, и признания.

Вълнението беше общо.
Не ни се тръгваше изобщо.
И домакинята ни – щедра.
И глътката – прохладно-едра.

И тъй изискано мезето…
Назад да върна всичко взето…
И времето… и питиетата…
Назад да завъртя планетата,

Да стана трезвено човече
и вино да не видя вече!
Но времето назад не може.
И ето, „Веселия Роджър”

незнайно за какво се хили.
Аз вече губя свяст и сили.
На сервитьорка свежа, млада,
с гласче от оня край на ада

аз своята поръчка давам,
а пък наум си обещавам,
полагам искрен строг обет,
че от сега и занапред

ще бъда… даже!… вече няма…
Над купа, майчински голяма,
като луна жълтее резен
лимон. Характера железен

напрягам. Дишам. Дишам бавно.
Сърцето блъска се неравно.
Не ми почуквай, викам. Знам.
Невероятно, но ще ям.

Иглите, в мозъка забити,
се вадят със електролити,
със течности и минерали.
От древни векове са яли

предците ни гореща супа.
Сърцето в ритъм пак затупа.
И… Чудо. Сякаш зеленчуците
приятно притъпиха звуците.

И – може би от девесила? –
почувствах прилива на сила,
от рибката върховно вкусна
дори главата ме отпусна,

и остър глад – като мачете –
– Филийка да ми препечете?
Дали сафридът ви е пресен?
Ох, панталонът ми е тесен…

Какво ядат онези? Миди?
Сипете… Да не ви се свиди!
В опразнената ми паница
премина сянката на птица,

морето ми изръкопляска,
с вълнички радостни забляска,
жълт кран червен контейнер тръсна
и моята душа възкръсна.

Гореща рибена чорба
е най-великата творба,
шедьовърът, върхът, каймакът!
Денят надига се на лакът.

Изправя се духът. Прохожда.
Рапан с вилицата набожда.
И красотата тържествува.
И щастието съществува.

Което иде да рече:
когато си помислиш, че
късметът ти те е предал,
когато вече си взел-дал,

и нямаш цел и перспектива,
и махмурлукът те убива,
стори, каквото сторих аз –
в отново чудния Бургас

открий в пристанището пристан,
и с апетит и радост чиста
във „Веселия Роджър” сам
поръчай си айрян голям.

Напук на тежката съдба,
хапни си рибена чорба.