Толкова дълго пътувах към теб,
че пътят е моята същност.
Моля те, чуй ме! Ръце за ръце
връщат се птиците в къщи.

Моля те, виж ме! Блясва светът,
щом разбереш, че ме има.
Жалко е да биеш толкова път
и да не бъдеш любима.

1987

Този старец е бавен
като слънчев следобед.
Той разходка си прави.
Между къщите броди.

От кръга във квартала
той не се отклонява.
Щом пристегне си шала,
и светът се стеснява.

След това се отпуска
на една крива пейка.
Всяка кост в него хруска.
Като мъркаща грейка

свойски в скута му ляга
древна питомна котка.
Паметта му се сляга –
гладка, с хлътнали нотки,

мека, рехава, сива
като дъжд върху книга.
След това си отива.
И за сбогом намига.

В изоставените къщи
със напуснати дворове
пролетта насън се връща
и със голи пръсти рови.

В пръстените й се трупа
черна пръст. Избива влага.
Остри камъчета хрупат.
Ситни буболечки бягат.

Пролетта трепти. Сънува:
луковиците потъват.
Маршът на дъжда се чува,
вятър в клоните тактува,

крак набиват дъждовете
и земята завладяват.
Пролетта си търси цвете,
бърза, дъх не й остава.

В изоставените къщи
нещо хлопа, някой гледа.
Пролетта пръстта разгръща,
развълнувана и бледа.

Плъзват корени прохладни,
галят я и я обгръщат.
Със стъкла строшени, гладни
тракат и се зъбят къщите.

Като вълци котки вият,
а петлите не помагат…
Пролетта в пръстта се крие
и при корените ляга,

и земята я люлее,
гушната и приютена.
Утре там ще се засмее
цвете със уста червена.

Жена да пише стихове е като да е гола
и да минава тихо пред гостите във хола,
и погледи да лягат под стъпките й боси,
към нея да посягат обиди и въпроси,
и всичко да се знае, и да се вижда всичко –
каква е и коя е, и пак ли е самичка.
Жена да пише стихове е като да е луда –
на въздуха да вика и своята заблуда
да уплътнява с думи и с рими да окичи,
възторжено безумни и плашещо логични.
Жена да пише стихове е като да е сляпа
и пак да се усмихва, и без да се изцапа
по кал, по керемиди, по облаци да стъпва.
На който му е свидна – за нея да изтръпва,
а никой да не може за дълго да я пази –
ще си напусне кожата, живота ще намрази,
завинаги ще млъкне, ще спре да съществува –
докато се измъкне, докато отпътува.
Жена да пише стихове е като да лекува
със мигове душата си. И всичко да си струва.

Небето синьо – за момче.
И розов облак – за момиче.
Прохладна светлина тече
и по прозорците се стича.

Започва свеж и дълъг ден.
По-дълъг от нощта – отскоро.
Усмихнат, разцъфтял, зелен,
без повод подарен на хората.

На 22 март от 20 часа

в Чайната на „Бенковски” 11

Антони Дончев, Венцислав Благоев, Марина Господинова и Мария Донева
ви канят на концерт:
световната джаз-класика – с оригинални текстове на български език.

Прочее славяните и преди имаха джаз, но бидейки българи, го изпълняваха на чужди езици.
Но как може всеки да те разбере, ако кажеш на португалски „Бог”, на френски „Очакване”, на английски „Широта”, или „Любов”, или „Младост”, или „Отрова”? И така беше много години.
След това човеколюбецът бог, който урежда всичко и който не оставя човешкия род без разум, ни изпрати идея.

Мария Донева, жена умерено праведна и сравнително истинолюбива, устрои български текстове на много песни. Изпърво написа думи за песента на Жобим „Desafinado” (ще рече „Фалшиво тананикане”, понеже тя сама така си пее). Научи за благата вест Венци Благоев, прочете текста и видя, че беше добро. И поиска Мария да напише още думи, и тя написа. И събраха се с Антони Дончев и Марина Господинова, и ги изпълниха заедно.

Някои казват: „За какво са ни песни на български език? Музиката казва всичко, а думите не са много важни.” Така казват, но те не знаят, че когато думите на една песен се разбират, тя стига и до сърцето, и до ума на човека, и го вълнува повече, и му носи повече радост.

Други пък казват: „Защо са българските песни? Тях нито бог ги е създал, нито ангелите, нито пък са изначално написани от авторите на стандартите.” И не знаят, окаяните, че джазът е интерпретация и лично преживяване, и пресътворяване както на музиката, така и на думите, които я съпътстват.

Ако ли пък някой рече, че не сме ги нагласили добре, понеже и сега още се нагласяват, ще дадем този отговор: Джазът е нещо живо, което се променя при всяко изпълнение, и пламъчето на свещта, полъхнато от дъха на някой от публиката, става част от изпълнението, затова то е различно всеки път.

Ако ли запиташ любителите на джаз-музиката: „Какво ще правите на 22 март от 20 часа и какво ще слушате?”, те всички знаят и ще отговорят: „На 22 март от 20 часа ще отидем в Чайната, за да слушаме Джаз и Поезия, и любимите си песни на български език!”

Вход? 10 лева 🙂

=

Ама още ли е март?
Ама още ли е пролет?
Аз се чувствам като стар
календар със дати голи.

Постоянно предстои,
нещо има да се случва.
А от толкова бои наведнъж
ми става скучно.

Всичко бърза и тече,
смесват се едно през друго
бебе, старец и момче,
вещица, жена, съпруга.

Миналото – с две напред,
и една назад – за утре.
А се точи като мед
някоя протяжна сутрин.

И се слепят, и гъмжат,
и безпомощно се блъскат
като пътници без път
черно, матово и лъскаво.

И объркано, без цел
нещо правя, нещо чакам.
Трябва да си много смел,
да се довериш на мрака.

Светлина, увита в лист,
истината ще ти каже –
ала трябва да си чист.
Трябва да си мъртъв даже.

=

А пък то си е направо всичко (изчислено в количество радост)!

Мария

Тя е нож, изваден от канията.
Верен. И способен да разрязва.
Тя потраква тихо със чиниите.
На детето приказки разказва.

Тя замазва. Чисти и подрежда.
И гневът й бавно се изостря.
Сготви ли последната надежда,
все едно кога, дори пред гостите,

ще пререже ласкавите нишки,
те от самота са изтънели,
брака от представите от книжките,
мрака на тревожните недели.

В нея любовта се свечерява.
Ножът свети. И минава време.
На котлона бавно се сгъстява
страх. И нежност, колкото поеме.

Доктор Толев

Той е нож, изваден от канията.
Хладен и с нагласата да реже.
Фаса си остави във саксията.
И добре е да се забележи.

Някак не услажда му се вестника.
Може би защото е от вчера.
Вчера запозна се със заместника.
Който пък го кани на вечеря.

Гледа я. Не ще и дума, хубава!
Как усърдно мие две чинии!
Загорчава. И му става глупаво
да използва думичката ние.

И понеже иде реч за рязане,
в този пункт идеята е слаба.
След това завършекът доказан е.
С този нож не би нарязал хляба.

.

.

Един и същ будилник ли звъни
в бадемите и в сънения кошер?
И кой прошепна: „Време е. Стани!”
на джанката усмихната и рошава?

Изглежда, ще пристанат на дъжда
тревите, щедро ръснати с цветчета,
и миглите им ще се удължат,
и целите от влага ще засветят.

Дори един солиден, тежък пън
внезапно се е влюбил – много тайно.
Дали са се сговорили насън,
или се е получило случайно?
.

.

Езикът скита. Среща. Назовава.
Потапя се в безкрайното си детство.
Езикът световете опознава
и приласкава своето наследство.

Надниква и навлиза в чужди тайни.
Целува, гали, вкусва и се влюбва.
Поема на пътуване безкрайно
и радостно, наивно се загубва.

Крещи и тропа. Плъзга се безшумно.
Спестява си, каквото е записал.
Езикът е пастир на кротки думи.
Езикът е ловец на звук и смисъл.

.