Приемането на помощ
изисква време и сили.
Повярвайте, ще запомня
какви сте щедри и мили.

И колко съм благодарна,
и колко се подобрявам.
И всичко, всичко е вярно!
Но чувствам, че се смалявам,

топя се, свивам се, съхна,
превръщам се в какавида,
не знам къде да се пъхна,
как мога да си отида,

да стана сянка, безшумно
през входа да се промъквам,
да идвам само по тъмно,
изобщо да не изпъквам,

да стягам своята броня,
без никой да я оглежда,
сама страха си да гоня,
да си създавам надежда.

Крепя се почти удобно
на мускули, бяс и воля.
Добре съм! Мерси подобно!
Не ми помагайте, моля!

По идея и вдъхновение от Иво.

Трудно е да бъдеш дума
в глупав и лъжовен свят.
Ти се мъчиш да си умен,
те те дърпат все назад.

Казват те в обратен смисъл,
ползват те със задна цел..
Някой криво те записал,
друг пък криво те прочел.

Трети тъй те е цитирал,
сам не можеш се позна.
Сляп на тъмно те гримирал,
глух те чул сред тишина.

По въпроса с правописа…
Той е болен, тъп въпрос.
Зле ти става и те втриса
с автор, граматично бос.

А редакторът те реже,
и те мачка, и те кълца.
Друг пък, прекалено нежен,
над останките ти хълца.

Извратени преводачи
бавно те въртят на шиш.
Ако нещо друго значиш,
най-добре да си мълчиш.

Да си дума е прокоба.
Да си дума е съдба.
Роб си в речника на роба,
на слугата си слуга.

Ако политик те сдъвче,
си изплют и погнусен –
жребият ти е такъв, че
си оставаш омърсен.

В сух доклад ти е затворът.
В кома си във скучна книга.
Мило с теб да си говорят
хората – това ти стига.

В приказка да те разкажат.
Във писмо със случки стари.
Нежността ти да покажат
в хайку – като във хербарий.

Да си дума е щастливо,
ако мъдрост вложат в тебе.
А от всичко най-красиво е
да те изговори бебе.

Скалъпен бар. Ехиден барман –
ехидна по душа и вид.
Долива. Дава вид, че вярва.
Зелен алкохолик сърдит –

раздърпан, потен крокодил
думти по масата с юмрук.
– Тук предостатъчно съм бил!
Дотук бях. Махам се оттук!

Тинясвам сам и без компания,
без сродна родствена душа,
и сам си давам обещания,
които сам ще наруша.

Австралия ми е родина,
но не предлага кой знай колко.
Не ми се вярва да загина
от малко носталгична болка.

Разлиствал съм дебела книга.
Веднъж изядох географ.
Потеглям. Гълъбите вдигам
и прав ми път! По пътя прав

каквото и да ме очаква,
ще бъда по-добре от тук.
Ще се замогна. Ще заякна.
Като се върна, ще съм друг.

Настръхва ми гърбът в момента!
Да пипне – на! – който не вярва.
Моментът заслужава мента…
Отново той юмрук стоварва

на масата – подскачат звънко
засъхналите празни чаши.
И барманът, подсмихнат тънко,
долива, без да се изплаши.

С език зелен, с очи червени,
единственият му клиент
мърмори нещо замъглено
за път, за мента, за момент.

На континента зле населен
да си ерген си е проблем.
Наблизо няма път, ни село,
а крокодилки пък – съвсем.

Пред ментата си крокодилът
кълне се, че го чака път,
и пуска корени, безсилен,
и само дните си вървят.