Човекът диша

 

 

Щом всеки порив е осъден
и ако всичко отминава,
най-скъпоценен нека бъде мигът,
усетен да изгрява.

И благодарен, и обсипан
на миговете с благодата,
от чашата си да отсипе
човекът, стъпил на земята.

Да сподели троха и вино
с безименните богаташи,
които вече са отминали
с напразен труд и с празни чаши.

Човекът диша. И му стига
от вечността едничък резен,
богат и пребогат със мигове,
които светват и изчезват.

 

Той вика в пустинята.

 

 

Той вика в пустинята.
Мене.
Ужасно ми е студено.
Той знае къде съм
скрита.
Лицето му е изпито.
Копнежи, мечти.
Съблазни.
Ръцете ми са напразни.
Сънят ми мълчи
размътен.
Той вика. И търси пътя.
Ще дойде
да ме открадне.
И зъбите му са гладни.
Не знам дали
съществувам.
Но той вика.
Аз го чувам.

 

 

Утешително стихотворение

 

 

Сто пъти се разделяме, без да сме се събрали.
Няма как да сме цели, ако не ме погалиш.
Само че… но защото… въпреки… и обаче!
Ти си ми най-доброто. Аз пък не спрях да плача.

Щастие – че те има. Мъка – че си далече.
Леко. Непоклатимо. Ето, посвикнах вече.
Нежно, безсилно, смешно. В себе си те спасявам.
Чест е да бъдем грешни. Пак. И не си прощавам.

И за какво. Не спряхме. Тръгвахме. Пак се връщахме.
В нищо не преуспяхме. Не построихме къща.
Нито света превзехме. И за кого бях млада?
Ако ти е утеха – заедно ще сме в ада.

 

 

И сега?

 

Сърцето ми бие тежко и думите ми тежат.
Какво ли да отбележа за целия минат път –
във всичко успях да сбъркам и времето отлетя,
посрещах-изпращах щъркели, нагледах се на цветя,
в целувки потъвах, сричах, загубвах си мисълта,
мъжете ми ме обичаха, споделяха с мен солта,
ронливите летни облаци, достъпните небеса.
и точно такава болка, каквато ще понеса…
Тъгата ми няма име, страхът ми е без адрес.
Не знам до къде съм стигнала, не зная къде съм днес.
Понеча ли да говоря, е само тъга и шум.
Очите ми са затворени. Смехът – със едно наум.
Награда и изпитание, присъда или лъжа –
вглъбено и във мълчание, без думи, да продължа.

 

 

 

Бухтичка

Ама тая книга е за тийнейджъри!
Аз се поколебавам всеки път, когато трябва да изпиша думата „тийнейджър”. Янг адълтс? Да, сигурно. Кирил и Методий затова са се блъскали, за да мога аз на чист български да чета янг дълтс-литература.
Ама и книга за пубери пак не звучи прелестно. Не знам, не знам.
Юноши. Да, юноши.
Изобщо идеята за профилиране, деление и таргетиране на романите на мен ми звучи зле. Не ми идва естествено, и това кривене на езика и придърпване на чужди думи показва, че има основание в съмненията ми.

Това парцелиране на рафтовете в книжарницата сигурно се прави за яснота и удобство, но мен лично ме обърква. Чак ме отблъсква – какво ще им четеш на янг-адълт романите, ти не си тийн (грозно изречениееееееееее)….. Тоя чик-лит за тебе ли е, ти не си мацка, а лелка с плетка, на каква ми се правиш… (не си Бети Б., няма и да бъдеш, слава богу де, но жалко все пак)  Сик-лит?! Кой е болен от рак? Изпоразболя се тоз народ, все по-млади хора се тръшват, ама то нито храната ни е храна, нито въздухът ни е въздух (мрън-мрън-мърмор), хайде дано смисъла на живота да го открием в малките неща и в истинското приятелство (и няма смисъл да четеш тази книга).

Да обобщя – да, имам литературни предразсъдъци.

А това не е много хубаво, плюс това е старомодно. Таня от Хеликон ми говореше оня ден нещо в смисъл, че напоследък има нещо като кампания, свързана с това, човек да приеме тялото си такова, каквото е, че не е грозно да си по-дебел от екзистенц-минимума и т.н.
То принципно това е хубаво, но мен ме отблъсква всичко, лъхащо на кампанийност. Не мога да ги приема на сериозно тия работи. Струва ми се, че мина модата на анорексичната хубост, и ако някой се стреми да достигне заветните 35 килограма при ръст 1,75, то се дължи на собствените му психологически проблеми, не на телевизията.

Добре де.

Не мога да си подредя мислите, защото са много, а мястото в ума ми не е безгранично все пак. Снощи дочетох една книга и докато я четях, бях емоционално ангажирана, а на сутринта се събудих с цяла манифестация бръмнали мисли. Те се бутат коя да се покаже първа, блъскат се на вратата, настъпват се взаимно. Представих си ги като момичета, които се бутат коя първа да дефилира на конкурс за красота с официално облекло.
Я тихо там!

„Бухтичка”
Ох, сега пък книгата ми я няма. Момент.
Беше на пода, между нощното шкафче и леглото.
Искам да кажа, какво точно значи „роман за младежи (зрелостници, удавници, изплуващи от пубертета)”? Ако е решаващо това, че героите са примерно на 18 години, този признак ми се струва глуповат и формален.
Ако се има предвид, че романите се занимават с проблемите на хора на тази възраст, признакът пак е малко изкуствено измислен.
Теми в тези романи са например – какво искам да правя с живота си (какво да уча, да работя, изобщо какво да правя и къде да го правя). Отношенията с родителите и вътре в семейството. Как да се справя със загубата, болестите, разделите и страданията. Какво е любовта, защо тя е толкова прекрасна и ужасна и как да продължа да живея без/със нея. Как да взема решение и как да понеса последиците от него. В какво вярвам, какво искам, какъв е смисълът на живота.

Е, добре, кое тук е само пубертетски проблем? Тези работи се бистрят и в Библията!

И тъй, пубертетският роман е нещо като детската поезия. Изразът „детската поетеса Иванка Иванова Иванова” ми звучи точно както израза „австрийската писателка Кафка” – също толкова изначално сбъркан.

Ако едно стихотворение е точно, истинско, вълнуващо, образно, красиво, издържано в себе си, то е стихотворение за човеците, без значение от възрастта им. Стихотворение и човеци, дано се срещнете в точния за вас момент и срещата ви да бъде щастлива и полезна! Има още