Утешително стихотворение

 

 

Сто пъти се разделяме, без да сме се събрали.
Няма как да сме цели, ако не ме погалиш.
Само че… но защото… въпреки… и обаче!
Ти си ми най-доброто. Аз пък не спрях да плача.

Щастие – че те има. Мъка – че си далече.
Леко. Непоклатимо. Ето, посвикнах вече.
Нежно, безсилно, смешно. В себе си те спасявам.
Чест е да бъдем грешни. Пак. И не си прощавам.

И за какво. Не спряхме. Тръгвахме. Пак се връщахме.
В нищо не преуспяхме. Не построихме къща.
Нито света превзехме. И за кого бях млада?
Ако ти е утеха – заедно ще сме в ада.

 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s