Изчадие, наречено ЕСЕ

 

 

Имах възможност да прочета есета, написани от деца на възраст между 14 и 18 години. Те са от различни градове, от разни краища на страната.
Всички есета бяха на една и съща тема.
Освен темата, те имаха още няколко общи особености:
– Отвлечен стил. В изреченията са нанизани абстрактни съществителни, които се плъзгат по повърхността на темата, без да се задълбочават дори в изясняването на понятията, за които става дума.
– Приповдигнат, патетичен тон. Прилагателните са силни, настойчиви и пламенни, все едно са писани от човек с висока температура. Целият този патос обаче не заразява читателя с вълнение, по-скоро създава чувство на напрежение и неудобство.
– Авторите на есетата са деца, но заразени от устрема на текста и като следват високия фалшив тон, те не се притесняват да говорят за заблудите на детството, за погубената си младост, споменават за смазаната си вяра, горчивите, непоносими предателства и злите беди, които са ги сполетявали, но благодарение на това са постигнали мъдрости и прозрения. Все фрази, които биха подхождали повече на 100-годишна любителка на стари шлагери, отколкото на 14-15 годишни момичета.
– Общи приказки и дежурни фрази.
– Липса на хумор и каквато и да е усмивка в текста. Явно за да пишеш есе, трябва да си минимум някакъв Гандалф в лошо настроение, заключен в подземие, и, сърдит на света, да обвиняваш другите за (каквато е темата на есето).
– В повечето есета имаше груби правописни грешки, що е запетайка и къде й е мястото също беше видимо неясно на авторите. Честно казано, патосът ми беше много по-непоносим от правописните грешки.

От всички изброени общи особености на есетата, които прочетох, само последната си беше откровена неграмотност.

Всичко останало се слива в едно общо лошо чувство за липса на откровеност, за фалшивост и желание да се харесаш на някакви много скучни хора с дървени глави.

Но нали всички тези деца са от различни градове!
Значи те на това са учени. Това е правилото, така се пише есе в наши дни – абстрактно, кухо, драматично към истерично.
Не можем да се сърдим на децата, че са научили това, на което ги учат.
Впрочем, с тези есета те са готови за политици: да редят лъскави фрази без грам съдържание, да си дават умен вид, да имитират ангажираност и чувствителност, без да влагат нищо лично.
Това не са текстове, които човек би писал доброволно и от сърце. Нито пък някой би ги чел, ако не му е повинност. Учителите учат децата да пишат така, после за наказание пак същите тези учители четат написаното. И явно колкото е по-кухо, но пък ефектно, толкова по-висока е оценката.
Това е болезнено.
Аз не съм в образователната система и не знам какви са формалните изисквания за ученическо есе… но дълбоко вярвам, че текстовете се пишат от един човек, за да стигнат до друг и да му кажат нещо.  Нещо важно, нещо искрено, мисъл, чувство, идея, нещо, в което вярваш и искаш да го споделиш или да го защитиш.
Имам впечатление, че писането на есе се е превърнало в състезание по редене на клишета с важен тон.
Сигурно някъде има и спокойни, умни, естествено звучащи есета, може би само моят лош и зъл късмет ме сблъсква с такива, каквито описах. Може! Дано!
Безпокоя се, че тези деца, които така правилно са се научили да пишат каквото се иска от тях, може би мислят, че това е хубаво и добро. Може би не знаят, че им е даден грешен тон, и пеят ли пеят старателно, и колкото е по-старателно, толкова е по-фалшиво.
Мисля, че есето в този му вид е изчадие, родено от хубави букви и хубави думи, от хубави деца по изискване на работливи учители, и че всичко това е една голяма грешка.

 

 

Джазът пее на български в „Книгата“ на 26 май

 

Това ще бъде красивото ехо на празника – нашият концерт за деня на буквичките, който ще мине както винаги като по ноти, но за пръв път на ново място. Съвсем по темата, концертът ще бъде в клуб „Книгата“ на ул. „Раковски“ №193, София.
Ето официалната покана:

Джазът пее на български
в клуб „Книгата”
на 26 май от 19,30 часа

Марина Господинова – вокал,
Антони Дончев – пиано,
Венци Благоев – тромпет
и Мария Донева – думи.

Ако обичате джаза в поезията и поезията в джаза,
елате да споделим една красива и спокойна вечер с джаз стандарти на български език.
Очакваме стари и нови приятели, за да се потопим заедно във вечното – любовта, тъгата, щастието и изискания вкус на едно добро питие.

https://www.facebook.com/groups/318368831534421/
Вход за концерта – 12 лева.
Телефон за резервации – 087 646 4000

А тези черно-белите тук долу сме ние.

Преди 30 години…

 

Преди 30 години, плюс-минус някой ден, излезе тази книжка.
Тя си няма библиотечен номер и съдържа само 24 стихотворения, но за мен беше нещо…. страхотно нещо беше то тогава.
Представянето й беше заедно с откриването на изложба с рисунки на децата от една детска градина. Всички дечица подариха цветя на учителките си, а учителките, не знам защо, подариха всичките си цветя на мен. А пък то беше в учебен ден и ме бяха освободили от час, така че аз се върнах обратно в клас с планина от цветя, очите ми ги помнят – дълга купчина, заела целия последен чин.
Имаше много фрезии, миризмата им изпълваше стаята, а пък аз се срамувах и не можех да спра да се усмихвам.
Много неудобно.
Хареса ми.
Не зная кой е измислил заглавието „Очи за красотата”, нито кой е направил корицата и е подбрал петте линогравюри вътре. Снимката е от фотото в кино „Комсомол”.
Таньо Клисуров е направил подбора на стихотворенията, написал е щедър предговор. Като гледам тази книжка и си спомням разни неща, изпитвам само едно чувство, и то много силно:
Имам много „благодаря” за казване.
Също така малко се срамувам и доста ми е смешно.
Ето едно стихотворение от книжката (я, страниците й не са номерирани)

Лято

Небето е притворило очи.
Денят към него е протегнал длани.
Пчелите – малки пеещи звезди,
потъват в маковете като в рани.

Напряга фибри лятото към мен.
Шептят тревите – жадни и корави.
Въздишат вейките на сънен клен.
Безплътни птици тихо отминават.

На пръсти се повдига страж – ела
във утрешния ден за да надникне.
Цветя преплитат своите тела.
Оттичат се по улеите стихове.

Тоя „страж” как ме дразнеше – не можех да измисля друга дума, която да е едносрична, да е по-подходяща, но да бъде също толкова бодлива. Страж е една от най-иглолистните думи, които знам и до ден-днешен.

И така де. Какво искам да кажа? Имам нещо като юбилей.