Нарисува за децата Вадим Лазаркевич

Прочетох чудесна книга! Самата идея да потърсиш и да разбереш как е живял любимият на всички ни художник ме впечатлява с прекрасната си простота. Имало го е, ето следите от живота и таланта му – работна Мецана и доктор Га вдигат лапа/крило и се заклеват, че е истина (аз така си представям).
Но нали ръката, държала четката, е била на жив човек, на някой, който е живял като нас, вървял е по същите улици, показвал е това, което точно неговите очи виждат и неговата ръка пресъздава във вид, удобен за споделяне и съпреживяване?
Разказа за децата Зорница Христова.
Тя разказва за живота на Вадим Лазаркевич с топлия, мил тон на майка, която разказва на своето малко дете, за да може то да знае, да чувства и да съчувства, да се възхищава, да се радва и да помага на другите, когато порасне.
Разказът на живота на Лазаркевич е… Много амбициозна задача! Но докато четях книгата, не чувствах амбиция, а смелост, внимание и обич. Той е роден в Русия, учил е във военно училище, обичал е да рисува и е разглеждал картинките на ето тези книги, получавал е ето това списание… Имал е брат и сестриче. Пораснал е, баща му го е пожалил да не го прави военен, но дошла войната и всички мъже трябвало да станат войници. После дошла революцията и всеки е трябвало да избере страна, дори в едно и също семейство се случвало братя да са на различни страни… Вадим Лазаркевич бил белогвардеец и когато бил принуден да емигрира, дори не знаел, че никога повече няма да види майка си и малката си сестричка. И така, стъпка по стъпка, през детайлите от живота на художника, Зорница води децата през морета и земи, през държави и епохи.


Зорница казва истината, нямам представа как е успяла да обобщи толкова много информация и да избере какво да каже и какво да спести. В историята има живи, „вкусни”, свежи детайли, а няма и грам бъбривост. Предполагам, че е станало интуитивно, може би също така хубави и интересни факти са паднали като свидна жертва, не знам, но балансът е постигнат.
Балансът между текст и илюстрации – също. Напоследък е нещо като мода да се издават едни прелестни книги, които аз наричам „сувенири” – полиграфични бижута с текст средно по три думи на страница, такива, дето си мечтаеш да имаш, но ако ги купиш, обикновено е за подарък. В книгата за Лазаркевич има история, има човек за опознаване и обикване, и понеже той е художник, книгата прелива от изображения. И то такива изображения, които не сме виждали, няма къде да видим, ако не ги потърсим специално – а в книгата те са намерени и поднесени в прекрасен вид за нас.
Мисля, че книгата заслужава да й се любуваме поне толкова дълго, колкото дълго са издирвани материалите за нея. Ей така, да стоим и да я гледаме.
В нея има тържество на таланта, трагизъм, война, копнеж, приятелство, смях.
Библиотеката ми е в такова състояние, че не успях да открия къде е „Джелсомино в страната на лъжците”, затова не мога да проверя как беше името на художника, който рисуваше храна по стените, за да утеши… погаси… залъже! Да залъже глада си. Този епизод от живота на Вадим Лазаркевич е толкова трогателен – в период на възход и благоденствие, когато е намерил мечтаната работа и е започнал да набира популярност, и вече не е бил принуден да живее във вагон на гарата, а е имал собствена квартира, и още е бил съвсем младо момче, като моето дете в момента – рисувал хлябове и кренвирши, с които да се залъгва като ги гледа, когато се прибере гладен и няма нищо за вечеря.
Който е гладувал, знае.


Много съм щастлива с книгата. Но знаете ли кога разбрах, че съм щастлива? Когато я прочетох на глас.
Четенето на глас е съвсем различна дейност, съвсем различно преживяване. Гледаш и чуваш, друго е! През цялото време, докато четях на глас, бях развълнувана, направо до сълзи, срам за мен, възрастна жена. Акцентите се преместиха, осъзнах, че не знам как се произнасят някои познати имена и неща, четох без прекъсване (за 28 минути цялата книга). Четях и думите под картините и си дадох сметка, че когато искам да опиша рисунка с няколко думи, казвам, каквото виждам, но и каквото намирам за най-важно. Четенето на глас е съвсем различно преживяване, друг вид творчество, друго четене е то. Какво като детето ми е голямо? Аз ще си бъда на себе си дете. Аз ще си чета на себе си, защото се обичам и заслужавам.
Тъй съм намислила.
А книгата наистина е за децата, тя им дава думата и моливчето в ръка. Тя приканва цялото семейство да поживее заедно с нея, да я доразкаже, да я допише и дорисува (буквално.)
Пригответе се да ви опявам за „Нарисува за децата” при всяка наша среща и при всеки разговор. Много съм впечатлена и вдъхновена.

Мартенички 2021

Трябва да се повдигне вече и този въпрос.
Предишните години нямах достатъчно ток за мартенички, но сега май ми се правят…
И понеже интересът ми към плетките на този етап е напълно платоничен, викам, дай да врътнем едни плетени мартеници. Лесно е, бързо става. Виждала съм някъде такива, пробвах – мога ги.
Подходящи са за момичета. Има време до Първи март, може да направя още. Прави ми се нещо мъничко.

„Любов“ и мишки, мишки и „Любов“

Библиотеките вече работят свободно с читатели и най-после върнах книгите, които бях взела още миналата година.
Избрах си нови, и най-красива между тях е „Любов“. Тя има удивителни илюстрации и кратки, докосващи текстове. Коректор е моята приятелка Русанка Одринска и се почувствах радостна, все едно не съм видяла само името й, а нея самата.
Едно-единствено нещо не ми хареса само – че буквите са съвсем тънки и светлосиви, с мъка се четат.
Наръсих няколко мишки наоколо.
Мишките са симпатични.

Мъгла и слънце…

Мъгла и слънце. Перленото сиво
града запълва плътно, без пролука.
И хората почти изглеждат живи,
и ти почти си с мен, почти си тука.

Врата ми боцка вълнената блуза,
кокиче виждам, грак на гарга чувам.
Това поддържа ведрата илюзия,
че даже и без тебе съществувам.

Нито минута

Защото вече нямам работа
и няма никога да бързам,
с прилежна нежност отброявам
годините и ги превързвам.

Усмихвам се на детски фокуси,
целувам снимки не-на-фокус.
Опарва пръстите „Защо съм ти?”,
език прехапва „При кого си?”

Без глас, като пред разболяване,
потърсвам пипнешком прегръдка.
Омеквам и ми прималява
от самота на едри глътки.

С ръце, отпуснати във скута,
във белези от безразличие.
А не е имало минута,
в която да не те обичам.

Стихотворение?

Стихотворение? Къде си?

Мълчиш си, спуснало завеси,
и слушаш музика безшумна,
на вкус опитваш мисъл умна,
почиваш си във топла вана…
Или си скрито под забрана,
отдолу някъде, под нея,
отглеждаш следваща идея.
Или под тежка ланска шума
си посадило звук от дума
и чакаш да ти проговори.
Или пък някой те затвори
в буркан, и зиме да те има.
Или те прати при любима.

Аз знам, на теб ти подобава
да бъдеш жител на държава
от неизмислени все още,
от недоизмечтани нощем
задачи недоизчислени,
със домове непостроени,
със роклички на първа проба,
с бележки, смачкани във джоба,
с годежи, още непредложени,
със мини, още незаложени,
при бебетата незаченати…

Стихотворение, при мене ти
си с толкова възторг очаквано,
отсъствието ти – оплаквано,
тревожно – всяко закъснение.
Ще ти постеля настроение
и ще си имаш своя стая,
чудесно ще те измечтая,
за нищо няма да те спирам,
и образи ще ти намирам,
и ще ти дам от тишината си.
Стихотворение? Ината си
доказало си. Стига вече.
Усещам, че не си далече.
Жужиш и дразниш ме нарочно
и чакаш мигчето си точно.

След „преди и след“

И тука започва развръзката значи. Как мислиш, читателю, ти?

Оказа се доста по-трудно да се накарам да изляза навън и да довърша започнатото.
Вече знаех за червеите и гнусотиите. Трябваше да преодолея мнителността си и да не приемам лично новата реколта боклуци, която се натрупа от петък до неделя. Не очаквах обещаната помощ, но пак ми домъчня, когато помощ не дойде.
Но пък мускулната ми треска поотшумя вече. През нощта валя дъжд, но денят беше слънчев. Завали ли и сняг, вече съвсем няма да става за чистене.
Е, добре, излязох и го направих.
Само 2 часа и 13 чувала боклук по-късно се прибрах. Вече се чувствам добре.
Каква ти тук гадост? Той чистел, човекът. Това е прекрасно, нали?

Преди и след

Понеже и мен ме хвана срам при вида на плаващия остров от боклуци в река Искър,
и понеже гледката от терасата ми не е с нищо по-добра,
днес си наумих да изчистя.
Плащаме на две госпожи да чистят блока и около него, но те не чистят от южната страна (стълби, площадка, обширна тревна площ). Така си решиха преди няколко години, не знам защо, и от тогава там се чисти от общинската служба „Чистота“ веднъж в годината.
Аз чат-пат излизам да направя уборка, но майка и татко много ми се карат..
Вече беше станало просто нетърпимо и към 1 часа на обед си викам – днес ще е.


Просто не знаех с какво се захващам.
Първо събрах мръсотиите от градинката, не съм я снимала.
После се заех със стълбите и площадката.
Събрах хартии, саксии, дрехи… . Така. После. Имаше дебел плътен пласт изгнили листа, така че не беше метене, а копаене. И като ги изнасяш, всъщност влачиш чували с мокра кал, а не листа, както си мислех. При копаенето съсипах живота на стотици червеи, а те бяха най-малко гнусни от всички, съпричастни с този боклук. Нищо, като му дойде времето, те ще си ми върнат.
Напълних два контейнера и два варела с боклуци, последния чувал го оставих до тях, и в метене и ходене до варелите съм изминала почти 6 километра.
Оказа се, че не съм добре екипирана, нямах подходящ хардуер, една келява пластмасова метличка и една грамадна торба от Джъмбо. Можех да поискам метла и лопата от чистачките, но не исках да слушам приказки, не исках и да им кажа какво мисля.
Блокът ни е 13-етажен. Нарочно избрах работен ден, по-малко хора да ми се смеят на акъла, като видят, че чистя. Към третия час дойде да ми помогне едно момиченце, мисля, че е втори или трети клас. Аз първо й се скарах, защото дворът беше заринат с тетрадки и документи с нейното име и името на брат й. ( Тя пък ме попита: „Сега като мета, ще ми платят ли?“) Ама после ми дойдоха сили от присъствието й и още по-юнашки взех да мятам чувалите.
Ту се обнадеждавах, ту се отчайвах.
Вече нямаше къде да изнасям боклука, а и много се изморих, затова малко преди 5 просто спрях. Остана една голяма купчина листа и никой няма да знае, че тя е може би една десета от това, което беше.Хората ще си кажат – някой е чистил и си е зарязал работата на средата, как не го е срам.
Еми това е. Не се чувствам удовлетворена, а със сигурност няма да си го довърша утре, изкъпах се, пих аспирин и витамин Цъ, седнах на дивана и чувствам, че няма да мога да се изправя, ако реша да се опитам. Както се казва – хванала се на работа царската дъщеря…
Все пак гледката поне за кратко ще бъде по-добра.