Пред зима

 

„Впереди одна тревога,
И тревога позади…
Посиди со мной немного,
Ради Бога, посиди!…“ (Сергей Клычков)

 

Студено стана. Палим огън.
Като змийче пролазва дим.
Привечер. Не остана много.
Постой да си го споделим.

Ако сами не се съсипем,
ще ни довърши старостта.
От вчера ли вървим по сипеи
и падаме като листа.

Ще вдигнем къща от несигурност.
И после ще обзаведем
скривалище за ценни мигове.
Взаимно ще се предадем.

Ще се превържем от привързаност.
Ще боледуваме от страх.
Не помня за къде сме бързали.
Не помня бях или не бях.

Скръбта какво ще ни отнеме –
перо от сажди, дъх от дим.
Постой така, да се съвземем
и заедно да помълчим.

 

Джазът пее на български в „Перото“ на 20 ноември

ДЖАЗЪТ ПЕЕ НА БЪЛГАРСКИ

в клуб „Перото”
на 20 ноември от 19 часа

Марина Господинова – вокал,
Антони Дончев – пиано,
Венци Благоев – тромпет
и Мария Донева – думи.

БИЛЕТИ: ТУК 

Какво се случва, когато джаз и поезия се слеят?
Вече повече от 9 години проектът „Джазът пее на български” (JAP / ДжаП.Бг) доставя наслада на публиката, поднасяйки едни от най-красивите джазови мелодии с оригинални текстове на български език. Класики като „Дезафинадо”, „Водите на март”, „Трябва да вярваш в пролетта” добиват ново и още по-богато внушение заради поетичното присъствие на Мария Донева, която пише стиховете специално за тях. Вокалните партии на Марина Господинова и безупречните инструментални изпълнения на Антони Дончев – пиано и Венцислав Благоев – тромпет, превръщат думите и музиката в една неразчленима сплав. За първи път „Джазът пее на български” бе представен на старозагорска сцена през март 2010 г. в цикъла концерти „Лайв Зара Джаз”. Следват гостувания в София, Русе, Велико Търново и Пловдив. Редовните срещи с публиката носят на проекта национална популярност. Не закъсняват и професионалните оценки: „Ето че и на български може да се пее jazzy. БРАВО! Много енергия струи, виж как звучи българският език. Откритие! Богата работа – пир по време на криза!” – възторжено възкликва композиторът и джазмен Любомир Денев. Не по-малко ласкави са и отзивите в пресата. Но най-вярното мерило е реакцията на публиката, която след всяка среща с джаза, който пее на български, си тръгва просветлена и емоционално обогатена. Защото когато джаз и поезия се слеят, се ражда любов.

Това е текстът на събитието, а аз най-вече искам да викна – урааа, пак ще имаме концерт, и то скоро, скоро!
И в Перото, а аз обичам да съм там. Там бяха прмиерите на „Щастливи времена“ и на „Как спрях да крада“ и усещането ми е за нещо хубаво, с приятели, които се усмихват.

Живял едно време…

 

Живял едно време не знам какъв кон.
Дори не съм сигурна кон ли е бил.
Отчаян и мрачен, с огромен балтон,
вървял през мъглата смутен и унил.

Като сиропирани в гъстата влага,
тъмнеели къщи, пропити с печал.
А конят се влачел, чепикът го стягал,
белеел му в джобчето мокър парцал.

Парцал не било, ами кърпичка носна.
Защото той плачел, горкичкият кон.
На всичко отгоре се спънал и пльоснал
в една кална локва. Поне не бил гол.

Но мокър балтон е по-тежък от участ
на червей-каторжник със куци крака.
О, знае ли някой какво се е случило,
че нашият кон се измъчвал така?

Защото е есен? Защото е кьопав?
Защото е тъжен дене и ноще?
Защото съдбата на портите хлопа?
Защото не ще да е кон въобще?

Мъгливото време е много коварно.
Не виждаш какво се задава насреща.
И нищо от тези неща не е вярно,
а просто в момента така се усещам.