В приятната компания на себе си

Изображение

 

– Ами тогава кой ти казва вечер кога да си лягаш и изобщо какво да правиш? – попита Аника.
– Аз сама – обясни Пипи. – Първо си го казвам много любезно, ако не послушам, го повтарям рязко и ако пак не слушам, следва тупа-лупа, разбирате ли?

Абе уж и аз така, ама тези мишки са като слънчоглед, като шоколадови бонбони, като малки уискита. Започнеш ли, не можеш да спреш, и става все по-приятно, грижите изчезват, настроението се повишава, мечтите изглеждат реални, времето минава неусетно… В приятната компания на себе си намирам мир.

Спирка

 

Тя носи старо розово палто,
което с времето е посивяло.
Той има сиво яке – а пък то
на розово избива тук-там. Цялото.

В една пералня явно ги върти
животът и еднакво ги облича.
Прозират през протритите черти
лицата на момче и на момиче.

Печално стар е новият им кат
и като нова – любовта им стара.
Вървят, а стъпките им не личат
по сивкавия сняг на тротоара.

Чупливи старци, свикнали така:
каквото дойде – заедно да чакат.
И той придържа с трепкаща ръка
въздишката и острия й лакът.

 

 

Рядък модел, Том Ханкс

 

Съдбата е много щедра към някои хора. Засипва ги с блага, поднася им радостни изненади. Сигурно ги обича.
Например мен.

 

 

Един от най-любимите ми актьори, Том Ханкс, се оказа и писател. Надя Баева е превела цяла книга с негови разкази, а издателство Колибри не само че я е издало, ами и уцелих един ден, в който имаше 40% отстъпка, така че си я купих по-евтино.
А разказите са чудесни.
Разнообразни са – има за пътуване във времето, има за пътуване по суша, въздух и вода и в космическото пространство, има три разказа с едни и същи герои, има за деца, за юноши, за млади и за възрастни хора.
Историите текат точно както ми харесва най-много – спокойно и последователно, с подробности и с чувство, което се натрупва постепенно, без някакви ужасно силни изрази, а с общата атмосфера, в която си въвлечен неусетно и я носиш около себе си още известно време, след като разказът е свършил.
Първо малко ме подразни това, че на корицата пише „няколко разказа”. Еми няколко ще са, и лесно може да се провери колко точно. Видя ми се някак подценяващо. Даже отворих съдържанието, за да преброя заглавията, и там попаднах на „Това са съзерцанията на сърцето ми” – и до там със съпротивата.
Непринудено е. Естествено и леко, все едно някой приятел ми разказва истории, които е чул от друг свой приятел.
Героите са чаровни, мечтатели, някои работливи, други – никак („Аз съм от онези лениви самотници, които могат да прозяпат деня и да останат с чувството, че нито секунда не е била пропиляна.”) Още от първите изречения ми се искаше да разбера какво ще стане с тях. В почти всички разкази (съблазнявам се да кажа – във всички) финалът обръща перспективата. Нещо важно, най-важното, се случва в последното изречение. Краят на историята в почти всички случаи е начало на нещо ново за героя. Добре де, един от тях се разпада на молекули по болезнен и страшен начин, но преди това преживява съвършения ден. Ще издребняваме ли?
Чудех се какво е изобразено на корицата. Първо мислех, че това са капаци на метални кутии с боя и недоумявах защо са сложени там. Чак на третия или четвъртия разказ забелязах, че навсякъде се появява пишеща машина и осъзнах, че тези кръгчета са клавиши на машина. Сега, дали снимката на автора в този ситен размер също трябва да бъде изтипосана на клавиш, не съм сигурна. Книгата е преведена на доста езици и на всички корици има пишещи машини. От кориците разбрах и че цялото заглавие е „Рядък модел: няколко разказа”. Ами да, българската корица би могла да е по-хубава, определено има накъде.
Любимата ми машина е от разказа за съзерцанията на сърцето. Прииска ми се точно този разказ да е за мен.
Харесва ми добродушният хумор, с който разказвачът се отнася към героите си, когато са в беда, а също и когато са щастливи. Приятен ми е самият говор, начинът, по който поднася образите и ситуациите. „Франзелата в Манхатън е достойна за анализиране от теолози…
Харесва ми, че в „Рядък модел” хората са добри. Понякога имаме нужда да ни се припомня. Хората са добри.
И така. Да не пропуснете този хубав сборник с разкази, струва си четенето.

 

Константин

Лалугерът Константин се изправи на задни крака и съсредоточено подуши въздуха.
Отдавна се беше смрачило, но все не ставаше тъмно. Дневните животни с пълни коремчета се бяха кротнали, а нощните още се разсънваха.
Константин чуваше как някъде невъобразимо далеч щъркелите се сместват край поотрасналите си деца и заспиват високо. „Те пък… Лети ти се – летиш. Още повече като можеш. Ама и нощем да стърчиш в небето, това си е цяло наказание. Лошо е да си птица.”
За по-сигурно той тупна на четири лапки и натисна корема си в земята. Усети клечки и камъчета и му стана добре.
Пръстта беше суха и топла. На две крачки от тук многобройното му семейство шушукаше сънливо.
Беше едновременно тъмно и светло. В единия край на небето голяма оранжева луна поникна и бързо взе да расте нагоре, обвивката й се обели и тя светна.
Не беше време сам да се тикаш в ноктите на бухала, но Константин си го беше намислил. Примъкна се точно до стъблото на най-близката царевица и се скри в черната й сянка Напипа с крак някакво зрънце, но хрускането щеше да го издаде, ако някой наблизо дебне, затова само го стисна с ляв заден за после.
От гората се показаха светулки. Мигаха бавно, много по-бавно от сърцето му. Навлязоха в царевиците. Летяха високо и вкусно. Направиха си обиколката и се върнаха при половинките си.
Константин вече заспиваше, както никой лалугер никога не трябва да спи, ако има поне грам възпитание и държи на здравето си – сам и на открито.
В нощта имаше нещо особено, което не беше усещал преди, нещо привлекателно, едно настроение, което ту отслабваше, ту се засилваше, но винаги беше там, усещаше го ту във върха на мустачките си, ту в гърлото… ту по целия гръбнак – и в най-голямата жега то караше козината му изведнъж да настръхва. Константин се тъпчеше с всякакви треви и семена, а гладът не намаляваше. Ставаше му тясно в тунелите, идеше му да тича, да се катери, да цвърчи с пълно гърло. Пък не беше болен. Взе да страни от другите, „ох, търся си белята и аз“, да се отдалечава. Чак беше непоносимо, това нещо. Особено нощем.
Константин се надигна и се затътри към дупката. Куцаше със задния ляв. Спря да провери – „я, какво е това зрънце“ – лапна го и влезе при другите. Обърна се с муцунка към изхода. Някой от братята му въздъхна на сън и се претъркули върху него.
Константин се намести удобно. Изплю зрънцето, беше се размекнало и ухаеше на мляко. Вън царевиците шумоляха и между острите им листа се сипеха резени бяла лунна светлина.