Баба Дуня вика майор Том

До там се докарах, че вече планирам: ще чета книга в сряда… не, в сряда няма да стане, но може в петък. Или ако някой път отида по-рано на някоя среща и докато чакам… (саркастичен смях на висок глас).  И постоянно нося в чантата си поне две дебели книги, да, поне две и непременно дебели.
Това е, защото бях много заета с щастливи, емоционални, даващо-взимащи, творчески, социални неща, и когато успея да се задържа достатъчно дълго вкъщи будна – поне половин час – не искам да говоря, да се вълнувам, да давам от себе си, да се трогвам, не искам да съобразявам, да предвиждам и да се досещам.
А книгите изискват и даряват точно това. Четенето наистина е творчески процес.
В момента имам нужда да трупам сили и да не ги влагам в нищо.
Добре. В последния месец прочетох две книги, но то е, защото паднах невинна жертва на външния им вид. Те и двете изглеждат благо, ведро, развлекателно и аз реших, че ще са просто смешни и дори може би глуповати, повърхностни и няма да искат нищо от мен.
„Последната любов на баба Дуня”
„Земята вика майор Том”

И двете обещаваха да бъдат смешни, но се оказа, че това е най-малкото, което може да се каже за тях. В забавната обвивка има няколко човешки живота, и то не от най-сладките.

И ето ме сега, слушам новата си любима песен Space Oddity за стотен път в последните три дни и пиша старателно като ученичка мислите, които ми правиха компания снощи преди да заспя.

И двете книги са ми любими (нелюбими не чета).

„Баба Дуня” е преведена от Жанина Драгостинова, която ми е приятелка, така че книгата си е наша книга. „Майор Том” е преведен от Цветана Генчева, която сто на сто също е прекрасен човек!

И в двете се говори за хора, които живеят самотно по разни причини. Баба Дуня в село край Чернобил. Майор Том в Космоса. И двамата живеят на интересни и любопитни места, така че от книгите има какво да се научи (обичам).

И двамата са доста опаки на пръв поглед, но имат златни сърца. (На път съм да спра да чета книги, които някой сравнява с книгата за Уве, да му се не види и Увето, аман. Той наистина се превърна в единица мярка за какво ли не, първо за дърт проклетник, после за любима книга, после за досадна книга, мисля, че вече сравнението взе да вреди, вместо да помага.)

И баба Дуня, и Том в усамотението си посягат към света и създават връзка с него. И колко чудно, връзката е благодатна и лековита, дори когато не е успешна – Том не се свързва с бившата си жена, а баба Дуня пропуска да сложи марки на милите бабешки писма, които пише.

И двамата постъпват правилно. Добри са с децата (е, не от първия път, но човек се учи.). Взискателни са към всеки, и първо – към себе си.

Баба Дуня никога не се отчайва. Майор Том  спира да се отчайва. Иска ми се баба Дуня и майор Том да се грижат за мен. Искам някак да се погрижа за майор Том и за баба Дуня.

Баба Дуня шие калъфки в затвора, майор Том пърди в Космоса.

И двамата стават медийни звезди против желанието си.

Баба Дуня води прост и разбираем живот, докато Том е воден от някакви крайни заблуди, които на мене не могат да ми стигнат до мозъка и да повярвам, че някой може да подчини живота си на такива откровено глупави разсъждения и обобщения, например „Когато бях малко дете, видях, че баща ми се целува с чужда жена, значи аз никога няма да стана добър съпруг и родител”. Хайде холан, ако всеки, чийто родители са изневерявали, не ставаше родител, планетата щеше да е по-рядко населена от чернобилско село.

Даже призраците, които баба Дуня вижда, са по-истински.

И двете книги имат страхотното качество и недостатък, че са толкова интересни, че се четат прекалено бързо. За майор Том е по-приключенска, с много напрегнати моменти, които ме караха да скимтя и да разлиствам колкото може по-бързо, за да видя какво ще стане (пък Иво ми се присмиваше!)

И в двете книги има баби. Гладис страда от деменция, а тази тема ме интересува силно. Има страници, които просто ми разбиха сърцето. И както често се случва, те са написани най-смешно.

Книгата за баба Дуня е по-непредвидима. Другата си знаех в общи линии как ще свърши, но пък това ми даваше сили на трудните страници.

Книгата за баба Дуня вече я дадох назаем, затова в името на справедливостта няма да слагам цитати нито от едната, нито от другата.

Чудесни книги за добри хора. Както казах, обичам.

Нова година едно време

Празниците са ми най-тъжните дни, а Нова година ги бие всичките по тъга, защото се стои до 12, а и след 12 – до още по-късно, зависи кой колкото тъга може да носи.
Когато бях детенце, това бе денят, в който се събирахме, идваха роднините ни от Чадър могила – никога повече не сме се събирали толкова много хора у дома.
Цял ден готвене, нафтовата печка бумтеше още от сутринта, събуждах се и я чувах от леглото си – от кухнята се влизаше в детската ни стая.
Баба ми – аз й виках майка Мими – правеше тиквеник, баница с късмети, кюфтета,наденички, баклава, маслена торта, всичко! Събирахме се няколко деца – кака, братовчедите.
Играчките за елхата стояха в един кашон, увити в памук и в станиолено-хартиени гирлянди, по които си личаха следи от някогашно подпалване на елхата – затова имаше и свещички, но те не се палеха. Никога вече. И няколко големи шишарки от една почивка в Костенец, на която бяхме ходили преди години. (Ето тук има снимки на някои от играчките: https://mdoneva.com/2015/12/05/nostalgichnakoleda/)
Гледахме черно-бяла телевизия. Майка и татко се преобличаха като цигани и танцуваха. Червеното дайре още е някъде тук.
Татко наливаше вино от нашето лозе. Изразът е „Ще пусна една бокара”, значи „Ще сипя една кана.” Виното, пуснато на свобода, развеселяваше всички, които пиеха, майка и татко не са пили никога, ние също, нали сме деца.
Спомням си миризмата на елха, на гости, които влизат у нас със студени дрехи, шаренето между кухнята и хола с пълни чинии в едната посока и празни – в другата.
Ние махахме чергата от коридора и се пързаляхме по гладката мозайка по чорапи.
После идваше Новата година и часовникът биеше.
Гледахме речта по телевизията и после пускаха химна, нали? И черно-бяла заря. И онова хоро.
Сурвакахме и ни даваха левчета. Гледахме зарята в студа на терасата, палехме бенгалски огън и го хвърляхме долу. Веднъж всички се прибраха, а аз останах навън, беше много, много тихо, снегът беше черен, но блещукаше, небето беше черно, но светеше. Толкова се вълнувах, че се разплаках.
Съседите идваха у нас и ние ходехме у тях след 12 часа, наливаха вино и се поздравяваха, дори в най-ранните години играеха хоро пред блока, боже, какво време е било.
Преяли до последно, избирахме по едно парче от баницата, да си видим късметите, но никой нямаше сили да го изяде и парчетата оставаха в тавата за утре, разровени и малко понахапани. Но пък на баклавата никой не прощаваше – колко дни сме я обикаляли като гладни вълци, а баба ми увиваше тавата с вестник и я криеше я върху гардероба, я под леглото – поне два-три дни по-рано, да си попие сока. Така че нямаше прошка за баклавата, неее!
Рядко гостите оставаха да спят у нас, те си тръгваха, ние с последни сили раздигахме, майка и майка Мими с голяма гордост не пропускаха да кажат, че никой не си ляга, преди да е разтребено и чиниите да са измити, „като станеш на другата сутрин, да ти е приятно”.

Играчките от Съветския съюз още са в онзи кашон, но от години не съм ги вадила, прекалено крехки са чайничето, прожекторите, жълъдчето… по-добре да си стоят на сигурно място. Не ни идват гости.
Майка Мими я няма, дядо Христо го няма, колко много близки си отидоха. Съседите едва ли ще дойдат да се поздравим. Вече не сурвакаме ние, нас ни сурвакат… ако има кой.
Ако съм с майка и татко, кака ми я няма. Ако съм при нея, мене ме няма вкъщи. Нова година отдавна вече се посреща не с бенгалски огън, а с телефон в ръката, да се чуем.
И пак е най-хубавият празник. И много лесно се разплаквам. Честита Нова година.

Още много нови любовни стихотворения

 

На 14 февруари 2015 направих една любовна подборка за празника.
За близо 3 години от тогава любовта си разиграва коня, както тя си знае.
И ето, още много нови любовни:

 

Любов

Огромна, а уютна.

 

*

Така наивно се обичаме…

Дъждът опипва леко почвата,
без капка лошо намерение.
Така невинно са започвали
най-пагубните наводнения.

Помръдва начервени устни,
обмисля словото си крушата.
А плодовете й изпуснати
изгниват, без да я изслушат.

Дъгата след дъжда наднича,
пришита с борова игличка.
Така наивно се обичаме,
че може да се случи всичко.

 

*

Раздялата зарасна зле,
в безсилие и задух.
От всичко – себе си ми взе.
Аз себе си ти дадох.

И, не на себе си, сега
опитвам се да пиша.
Мълча. Отглеждам си тъга.
Представям си, че дишам.

 

*

Ако ме забравиш…

Ако ме забравиш, ще изчезна –
все едно не сме живели никога,
все едно преди не ни е имало,
и какво, ако сега ни има?

Страх ме е, че може би не зная,
че не си ме спомняш
и не знам, че ме няма
и не съществувам –
както клон на паднало дърво
си въобразява, че е жив
(соковете носят бавна поща).

Може. Но дори да е така,
трябва да остана и да дишам –
ако спра да дишам – ще изчезнеш,
и тогава ще умра от мъка.

 

*

Един ужасен тигър

Един оранжев тигър див
живеел все самотно.
Със нрав трагично срамежлив,
горкичкото животно

не можело да се реши
дори да заговори
тигрица. Трепкал със уши,
пелтечел и мърморел,

гризял си ноктите, дори
мустаците си хапел.
– От срам носът ми чак гори!
Огъват ми се лапите!

Ще си намеря ли жена?
Деца дали ще имам?
А уж съм тигър – планина,
във бой – свиреп за трима,

разкъсвам бивол на шега,
за лъвове ловувам…
Но чувствам по жена тъга.
Защо ли съществувам?

Да можеше тъй, изведнъж,
отдавна да съм женен,
да стана зрял, улегнал мъж,
не прошляк и ергенин…

Но как да стане? Любовта е
от крокодил по-страшна.
Тъгува тигърът омаян,
самин в пустиня прашна.

 

*

Когато някой те обича…

Когато някой те обича,
а после най-накрая спре
и радостта му се затича
към по-приятелско море,

на тебе първо ти олеква –
не си му искал любовта.
Вниманието му отеква
във църкви, в чашки на цветя,

в камбаните на празни чаши,
с които заедно сте пили.
Замахваш, весело-уплашено,
а споменът жужи и жили.

Небето става по-широко,
но е лишено от уют,
тъгата прави резки скокове
и свободата всява смут.

Но и това ще мине скоро,
ще се разсее като дим,
че ти си бил герой в история,
че някога си бил любим…

Има още

През 2017

Първото ми събитие за 2017 година беше премиерата на „Любовта идва” в РБ „Захарий Княжески” в Стара Загора.
Предпоследното – концертът на хор „Библиофония”, пак там.
Последното – представление на театъра към дневния център „Св. св. Козма и Дамян” пред пациентите в психодиспансера в Стара Загора.

2017 ми даде толкова много, че бих си поплакала за нея и затова, че си отива. Много обичах тази година.
Продължих да работя любими работи с хора, които харесвам.

Имахме концерти, все по-щастливи, с Марина Господинова, Венци Благоев и Антони Дончев. Джазът пее на български не само в Чайната в София, а и във Велико Търново. Имаше прекрасна публика там. Но пък с Венци и с Нейко Генчев пяхме „Песня про зайцев”, така че имаше и миг резил. Резилът сближава хората.

И като говорим за музика, Любо Денев.
Любомир Денев написа песни с мои стихове за хор „Бодра песен”  – Шумен.
А сега, неотдавна, направихме песничка за анимационен мюзикъл по „Меко казано” на Валери Петров.

Ники Априлов ме покани и след няколкогодишна работа мюзикълът „Тримата мускетари” оживя на сцената на Държавна опера – Варна. Аз преведох  песните и ги адаптирах, за да се пеят леко и славно. Пътувахме в края на август с Иво и с племенника ми Нико за премиерата на Летния театър… Песните звучаха хубаво, когато си ги тананиках, но честно казано, и певците си ги бива. Страхотно беше!

Щом говорим за дуели – повод има всеки ден.
Мускетарите са смели, а най-смелите са с мен.
Шпаги лично съм раздал правдата да защитават.
В името на своя крал да се сражават,
да се сражават!
Рицари сме по природа,
всеки иска да е пръв –
не за слава и по мода, а по съвест и по кръв.
И ако с предсмъртен вик срещнеш ти съдбата своя,
други сто във този миг
влизат във боя,
влизат във боя!
Най-сърцатите момчета падат във дуел, но виж:
то е част от етикета да си мускетар в Париж.
Шпаги лично съм раздал правдата да защитават.
В името на своя крал да се сражават,
да се сражават!

Имам музика в стихотворенията, а колко е вълшебно, че мелодии започнаха да се зараждат и около тях… Представям си ги като захарен памук, който се намотава около думите.

През лятото на 2017 излезе „Патилата на метлата” на Джулия Доналдсън, която преведох  почти спонтанно. И защото децата я харесаха, Манол Пейков ми даде нова нейна книга за превод, „Плъхът – разбойник”. Ако щете вярвайте, тя е още по-весела и интересна! Дано излезе скоро, нали?

Още нещо, започнато преди години, се осъществи през 2017 – излезе букварът на издателство „Анубис”, в който съм написала текстчетата. Да ся учат децата, да сричат децата, да знаят всичко, що е болгарско!

И още на училищна тема – имах честта на участвам в „Писател назаем”. Много съм благодарна, защото срещнах великолепни учителки. Жизнерадостни, неуморни, сърдечни. Те са се опазили от горчивината и отчаянието, умовете им светят, сърцата им пламтят. Аз не мога да си позволя да бъда страхлива и безразлична, след като съм се докоснала до такива личности. Щом те могат да горят в работата си, значи и ние трябва да можем!
Но и без тази чудесна програма, бях в училища и в детски градини много пъти, да разсмивам децата и да ги занимавам с това, което мисля за важно – да си добър с по-слабите и да търсиш красивото, а ако не го намериш – да го направиш.

Редактирах прекрасни книги.

Уших всякакви играчки. После започнах да правя разни същества от вълна. Дори правихме играчки с деца в библиотека „Захарий Княжески”, в Пето основно и в библиотеката в село Труд.

В Нова Загора Станиела Хаджиева постави „Принцесата и граховото зърно”, една пиеска, която написах, и това беше невероятно представление!

Литературният клуб „Без заглавие” продължава да се събира и да ми дава най-хубавите два часа седмично, всеки вторник от 19 часа в ЦПРЛ.

Пътувах. С книгите и музиката тази година бях София, Пловдив, Асеновград, Труд, Етрополе, Симитли, Долно Осеново, Бургас, Димитровград, Велико Търново, Варна, Русе, Стражица, Ямбол, Шумен, Нова Загора, Казанлък, Чирпан…

Рисувах, особено през лятото. И слушах много музика тогава. Заплених се от фотографията.

И накрая, за десерт, си направих книга с разкази. „Как спрях да крада” се казва.

В момента за това се сещам, мили ми.
Годината беше щедра към мене. Показа ми морето. Даде ми какво да обичам, за какво да мечтая и за какво да си поплача. Донесе ми стихотворения.
Чувствам се силна, в себе си, ето ме. Иво е страхотен човек и аз много го харесвам. Ще се съберем вкъщи да празнуваме. След Нова година ще го изпратя и ще отида да видя кака. Изморих се едно хубаво, сега ще си почивам малко, а после…

Нека. Дано. Нека.

Благодаря.