а после изведнъж ми изчезнаха 40 минути.

И всичко си познах.

Празниците са ми най-тъжните дни, а Нова година ги бие всичките по тъга, защото се стои до 12, а и след 12 – до още по-късно, зависи кой колкото тъга може да носи.
Когато бях детенце, това бе денят, в който се събирахме, идваха роднините ни от Чадър могила – никога повече не сме се събирали толкова много хора у дома.
Цял ден готвене, нафтовата печка бумтеше още от сутринта, събуждах се и я чувах от леглото си – от кухнята се влизаше в детската ни стая.
Баба ми – аз й виках майка Мими – правеше тиквеник, баница с късмети, кюфтета,наденички, баклава, маслена торта, всичко! Събирахме се няколко деца – кака, братовчедите.
Играчките за елхата стояха в един кашон, увити в памук и в станиолено-хартиени гирлянди, по които си личаха следи от някогашно подпалване на елхата – затова имаше и свещички, но те не се палеха. Никога вече. И няколко големи шишарки от една почивка в Костенец, на която бяхме ходили преди години. (Ето тук има снимки на някои от играчките: https://mdoneva.com/2015/12/05/nostalgichnakoleda/)
Гледахме черно-бяла телевизия. Майка и татко се преобличаха като цигани и танцуваха. Червеното дайре още е някъде тук.
Татко наливаше вино от нашето лозе. Изразът е „Ще пусна една бокара”, значи „Ще сипя една кана.” Виното, пуснато на свобода, развеселяваше всички, които пиеха, майка и татко не са пили никога, ние също, нали сме деца.
Спомням си миризмата на елха, на гости, които влизат у нас със студени дрехи, шаренето между кухнята и хола с пълни чинии в едната посока и празни – в другата.
Ние махахме чергата от коридора и се пързаляхме по гладката мозайка по чорапи.
После идваше Новата година и часовникът биеше.
Гледахме речта по телевизията и после пускаха химна, нали? И черно-бяла заря. И онова хоро.
Сурвакахме и ни даваха левчета. Гледахме зарята в студа на терасата, палехме бенгалски огън и го хвърляхме долу. Веднъж всички се прибраха, а аз останах навън, беше много, много тихо, снегът беше черен, но блещукаше, небето беше черно, но светеше. Толкова се вълнувах, че се разплаках.
Съседите идваха у нас и ние ходехме у тях след 12 часа, наливаха вино и се поздравяваха, дори в най-ранните години играеха хоро пред блока, боже, какво време е било.
Преяли до последно, избирахме по едно парче от баницата, да си видим късметите, но никой нямаше сили да го изяде и парчетата оставаха в тавата за утре, разровени и малко понахапани. Но пък на баклавата никой не прощаваше – колко дни сме я обикаляли като гладни вълци, а баба ми увиваше тавата с вестник и я криеше я върху гардероба, я под леглото – поне два-три дни по-рано, да си попие сока. Така че нямаше прошка за баклавата, неее!
Рядко гостите оставаха да спят у нас, те си тръгваха, ние с последни сили раздигахме, майка и майка Мими с голяма гордост не пропускаха да кажат, че никой не си ляга, преди да е разтребено и чиниите да са измити, „като станеш на другата сутрин, да ти е приятно”.

Играчките от Съветския съюз още са в онзи кашон, но от години не съм ги вадила, прекалено крехки са чайничето, прожекторите, жълъдчето… по-добре да си стоят на сигурно място. Не ни идват гости.
Майка Мими я няма, дядо Христо го няма, колко много близки си отидоха. Съседите едва ли ще дойдат да се поздравим. Вече не сурвакаме ние, нас ни сурвакат… ако има кой.
Ако съм с майка и татко, кака ми я няма. Ако съм при нея, мене ме няма вкъщи. Нова година отдавна вече се посреща не с бенгалски огън, а с телефон в ръката, да се чуем.
И пак е най-хубавият празник. И много лесно се разплаквам. Честита Нова година.

кака Иви

Първото ми събитие за 2017 година беше премиерата на „Любовта идва” в РБ „Захарий Княжески” в Стара Загора.
Предпоследното – концертът на хор „Библиофония”, пак там.
Последното – представление на театъра към дневния център „Св. св. Козма и Дамян” пред пациентите в психодиспансера в Стара Загора.

2017 ми даде толкова много, че бих си поплакала за нея и затова, че си отива. Много обичах тази година.
Продължих да работя любими работи с хора, които харесвам.

Имахме концерти, все по-щастливи, с Марина Господинова, Венци Благоев и Антони Дончев. Джазът пее на български не само в Чайната в София, а и във Велико Търново. Имаше прекрасна публика там. Но пък с Венци и с Нейко Генчев пяхме „Песня про зайцев”, така че имаше и миг резил. Резилът сближава хората.

И като говорим за музика, Любо Денев.
Любомир Денев написа песни с мои стихове за хор „Бодра песен”  – Шумен.
А сега, неотдавна, направихме песничка за анимационен мюзикъл по „Меко казано” на Валери Петров.

Ники Априлов ме покани и след няколкогодишна работа мюзикълът „Тримата мускетари” оживя на сцената на Държавна опера – Варна. Аз преведох  песните и ги адаптирах, за да се пеят леко и славно. Пътувахме в края на август с Иво и с племенника ми Нико за премиерата на Летния театър… Песните звучаха хубаво, когато си ги тананиках, но честно казано, и певците си ги бива. Страхотно беше!

Щом говорим за дуели – повод има всеки ден.
Мускетарите са смели, а най-смелите са с мен.
Шпаги лично съм раздал правдата да защитават.
В името на своя крал да се сражават,
да се сражават!
Рицари сме по природа, всеки иска да е пръв –
не за слава и по мода, а по съвест и по кръв.
И ако с предсмъртен вик срещнеш ти съдбата своя,
други сто във този миг влизат във боя,
влизат във боя!
Най-сърцатите момчета падат във дуел, но виж:
то е част от етикета да си мускетар в Париж.
Шпаги лично съм раздал правдата да защитават.
В името на своя крал да се сражават,
да се сражават!

Имам музика в стихотворенията, а колко е вълшебно, че мелодии започнаха да се зараждат и около тях… Представям си ги като захарен памук, който се намотава около думите.

През лятото на 2017 излезе „Патилата на метлата” на Джулия Доналдсън, която преведох  почти спонтанно. И защото децата я харесаха, Манол Пейков ми даде нова нейна книга за превод, „Плъхът – разбойник”. Ако щете вярвайте, тя е още по-весела и интересна! Дано излезе скоро, нали?

Още нещо, започнато преди години, се осъществи през 2017 – излезе букварът на издателство „Анубис”, в който съм написала текстчетата. Да ся учат децата, да сричат децата, да знаят всичко, що е болгарско!

И още на училищна тема – имах честта на участвам в „Писател назаем”. Много съм благодарна, защото срещнах великолепни учителки. Жизнерадостни, неуморни, сърдечни. Те са се опазили от горчивината и отчаянието, умовете им светят, сърцата им пламтят. Аз не мога да си позволя да бъда страхлива и безразлична, след като съм се докоснала до такива личности. Щом те могат да горят в работата си, значи и ние трябва да можем!
Но и без тази чудесна програма, бях в училища и в детски градини много пъти, да разсмивам децата и да ги занимавам с това, което мисля за важно – да си добър с по-слабите и да търсиш красивото, а ако не го намериш – да го направиш.

Редактирах прекрасни книги.

Уших всякакви играчки. После започнах да правя разни същества от вълна. Дори правихме играчки с деца в библиотека „Захарий Княжески”, в Пето основно и в библиотеката в село Труд.

В Нова Загора Станиела Хаджиева постави „Принцесата и граховото зърно”, една пиеска, която написах, и това беше невероятно представление!

Литературният клуб „Без заглавие” продължава да се събира и да ми дава най-хубавите два часа седмично, всеки вторник от 19 часа в ЦПРЛ.

Пътувах. С книгите и музиката тази година бях София, Пловдив, Асеновград, Труд, Етрополе, Симитли, Долно Осеново, Бургас, Димитровград, Велико Търново, Варна, Русе, Стражица, Ямбол, Шумен, Нова Загора, Казанлък, Чирпан…

Рисувах, особено през лятото. И слушах много музика тогава. Заплених се от фотографията.

И накрая, за десерт, си направих книга с разкази. „Как спрях да крада” се казва.

В момента за това се сещам, мили ми.
Годината беше щедра към мене. Показа ми морето. Даде ми какво да обичам, за какво да мечтая и за какво да си поплача. Донесе ми стихотворения.
Чувствам се силна, в себе си, ето ме. Иво е страхотен човек и аз много го харесвам. Ще се съберем вкъщи да празнуваме. След Нова година ще го изпратя и ще отида да видя кака. Изморих се едно хубаво, сега ще си почивам малко, а после…

Нека. Дано. Нека.

Благодаря.

????????????????????????????????????

????????????????????????????????????

????????????????????????????????????

????????????????????????????????????

????????????????????????????????????

Петък е големият ден.
Остават още три репетиции, и после ще се покажем в целия си блясък, гримирани, костюмирани и приказно вълшебни.
В петък, на 15.XII от 17,30, ще си чакаме публиката в „Захарий Княжески“

.

Аз се казвам Мария и съм пристрастена към радостта.

Затова мечтая за това събитие още от миналата година.
Мечтая да стане 16 декември, аз да дойда в София, да си метна багажа в хотела и да отида пеша до НДК, да вървя през панаира, да виждам познати (хора и книги), да прегръщам любими (хора и книги), да си играя на „Жената зад щанда“ на Жанет 45, да пия кафе, да бърборя, а когато стане 17,45 – да отидем в Перото и там
Оооооооооо!
И там да празнуваме, да се смеем, да рисувам котки, зайци и бухали (понеже това мога), да разсмивам хората.
Тези неща. На 16 декември от 18 часа в Перото.

Аз се казвам Мария и съм пристрастена към вас.

Имам приятели там.
Такива, които идват да ме видят, а аз искам да се затичам и да ги посрещна на вратата, за да ги прегърна.
Имам и снимки, благодарение на Асен Узунов и неговия внимателен и добронамерен поглед през обектива.
И Гери, Гери от Жанет 45, с нея тръгвам и за накрай света.
Благодаря!