Още много нови любовни стихотворения

 

На 14 февруари 2015 направих една любовна подборка за празника.
За близо 3 години от тогава любовта си разиграва коня, както тя си знае.
И ето, още много нови любовни:

 

Любов

Огромна, а уютна.

 

*

Така наивно се обичаме…

Дъждът опипва леко почвата,
без капка лошо намерение.
Така невинно са започвали
най-пагубните наводнения.

Помръдва начервени устни,
обмисля словото си крушата.
А плодовете й изпуснати
изгниват, без да я изслушат.

Дъгата след дъжда наднича,
пришита с борова игличка.
Така наивно се обичаме,
че може да се случи всичко.

 

*

Раздялата зарасна зле,
в безсилие и задух.
От всичко – себе си ми взе.
Аз себе си ти дадох.

И, не на себе си, сега
опитвам се да пиша.
Мълча. Отглеждам си тъга.
Представям си, че дишам.

 

*

Ако ме забравиш…

Ако ме забравиш, ще изчезна –
все едно не сме живели никога,
все едно преди не ни е имало,
и какво, ако сега ни има?

Страх ме е, че може би не зная,
че не си ме спомняш
и не знам, че ме няма
и не съществувам –
както клон на паднало дърво
си въобразява, че е жив
(соковете носят бавна поща).

Може. Но дори да е така,
трябва да остана и да дишам –
ако спра да дишам – ще изчезнеш,
и тогава ще умра от мъка.

 

*

Един ужасен тигър

Един оранжев тигър див
живеел все самотно.
Със нрав трагично срамежлив,
горкичкото животно

не можело да се реши
дори да заговори
тигрица. Трепкал със уши,
пелтечел и мърморел,

гризял си ноктите, дори
мустаците си хапел.
– От срам носът ми чак гори!
Огъват ми се лапите!

Ще си намеря ли жена?
Деца дали ще имам?
А уж съм тигър – планина,
във бой – свиреп за трима,

разкъсвам бивол на шега,
за лъвове ловувам…
Но чувствам по жена тъга.
Защо ли съществувам?

Да можеше тъй, изведнъж,
отдавна да съм женен,
да стана зрял, улегнал мъж,
не прошляк и ергенин…

Но как да стане? Любовта е
от крокодил по-страшна.
Тъгува тигърът омаян,
самин в пустиня прашна.

 

*

Когато някой те обича…

Когато някой те обича,
а после най-накрая спре
и радостта му се затича
към по-приятелско море,

на тебе първо ти олеква –
не си му искал любовта.
Вниманието му отеква
във църкви, в чашки на цветя,

в камбаните на празни чаши,
с които заедно сте пили.
Замахваш, весело-уплашено,
а споменът жужи и жили.

Небето става по-широко,
но е лишено от уют,
тъгата прави резки скокове
и свободата всява смут.

Но и това ще мине скоро,
ще се разсее като дим,
че ти си бил герой в история,
че някога си бил любим…

*

Обичам те

Без всичко мога на света,
без теб не мога само.
Без прилива на радостта
да ме наричаш „Мамо”.

Без този безпричинен смях,
на който ме научи.
Без чувството, че друга бях,
а после ти се случи.

Каквото ще да сполети,
аз само ще празнувам.
Щом вече съществуваш ти –
защо да се страхувам?

 

*

Гълъб по перваза трополи
и те гледа дълго, без да мига.
Да не бях се раждала, или
да си бях останала при книгите,

да не бях бърборещ, жив човек,
да не бях засмяна и открита,
да се пръкнех в някой следващ век,
да не бях ти схващала шегите,

да не беше всичко, както е,
да намериш начин да отплуваш,
да си хладен и отдалечен –
нямаше за мене да тъгуваш,

да повтаряш и насън: Ела!
Нямаше с неловкост да ти пиша.
Любовта се случи доста зла,
без помилване, дарено свише,

като гълъба, застанал там
собственически и без да пита:
без да мигне, гледа, че си сам,
а към мен не иска да отлита.

 

*

Уморено стихотворение

Като рисунки тебеширени
зачеркваме се в ядни крайности.
По дребни поводи умираме,
възраждаме се от случайности.

Делим си не по равно болката
и нежните усмивки сваляме.
Сега какво? Какво пък толкова –
за първи път ли се проваляме…

Надеждата със зъби трака
и ласките й са подсъдни.
Угасва въздухът от чакане,
което няма да се сбъдне.

 

*

Когато остарее любовта…

Когато остарее любовта
и я заместят с друга,  по-искряща,
по глупав нов закон я отменят,
или пък със досада я отпращат,

когато все не идва неин ред,
а после се окаже старомодна,
когато няма никакъв късмет
и нужното сърце не е свободно,

тя се оттегля, спира да тупти,
за нея вече въздухът не стига,
тя няма „аз“, остане ли без „ти“.
И си избира страница от книга,

завива се със бял и дъхав лист,
открива мир, утеха и спасение,
потапя се във сън, смирен и чист,
и се превръща във стихотворение.

 

*

Боли ме ухото, лицето, гърбът ме боли.
Кълбят се в главата ми някакви бавни мъгли,
болят ме ръцете и лактите, сянката, всичко,
боли ме дъхът и последната ситна костичка,
защото те няма наблизо, за да ме погалиш,
да ме излекуваш с усмихната бегла целувка,
защото не знаеш, че има защо да ме жалиш,
и трябваше да е преструвка, но не е преструвка.

 

*

Вали.

От дъждовното време се обаждали
старите болки.
Затова тия дни все си мисля,
че може да ми се обадиш.

 

*

Ние се обичахме

Ние се обичахме. Сега
даже сме загубили представа
колко бе дълбоко и кога
то изчезна – без да се смалява.

Ние се обичахме. И пак
можем да усетим, щом си спомним
ласките, дълбоки като мрак,
вдишването дълго и огромно –

ние се обичахме. Това
си остана в нас, не е отнето.
Но тъгата е като трева
и скръбта си сменя силуета,

и едно откъснато листо
трепка и от вятъра се плаши.
Ние се обичахме. И то
няма как да спре да бъде наше.

 

*

Земята се върти и те отнася,
а аз във капка от любов се давя.
Дори и липсата ти е прекрасна.
И повече какво да се направи?

Как мога да ти кажа: обикни ме,
кажи ми от кого да те измоля…
Повтарям си любимото ти име
и името ти има вкус на пролет.

 

*

Ела си

Ако си дойдеш поне за два дена,
Коледа няма да бъде студена,
зимата няма да бъде огромна
и самотата ще стане по-скромна.

Няма значение, и да се скараме.
В приказки до сутринта ще откараме.
Нещо ще сготвим. За хляб ще изтичаме.
Малко на себе си ще заприличаме.

Като го мисля – изглежда реално.
Весело плача и смея се жално.
Милвам елхата. Подреждам украси.
И като мантра повтарям: Ела си…

 

*

Невярната любов

Невярната любов е още по-красива.
Прегръща своя празник, стои, не си отива,
на никакви надежди тя вече не робува,
болезнено и нежно със всичко се сбогува,
сънят й е тревожен, присъдата – известна,
напълно невъзможна, напразна и нечестна,
щастлива, наранена, проклета, незавидна,
виновна и смутена, трогателна и свидна,
с прикрито, неспокойно сърце – като пред зима,
не я желае никой. И всеки си я има.

 

*

Възел

В юмручето си възелът е скрил конец от риза,
походката забързана, с която вън излизаш,
следобед, в сън прахосан, и страх, че заминаваш,
вина, че си ядосан, възторг, че ме познаваш,

забравената кърпа, която ми открадна,
завивката придърпана, и как поръчвам гладна,
и песъчинка ревност, одраскала клепача,
и „ах, какъв си черен”, и „малко ще поплача”…

И как ли се е вързал? И вечно ли ще стиска
каквото ни е свързало, за да останем близки,
за да не се загубим сред страсти, път и мятане,
този грижовен възел на края на душата ми…

 

*

Общо

Няма надежда един ден да сме
като другите.
Аз не умея, каквото умеят
съпругите.
Нищо не взимам и нищо не давам
премерено.
Свещ да запаля, и тя се топи
неуверено.
Имаме свои си пътища и
гравитации.
Думи отделни сме, с точки, тирета
и шпации.
Всеки за себе си. И ако все пак
се сливаме,
то е когато съвсем изтощени
заспиваме.
Ти си копнеж по море и разходка
през мрака.
Аз и без теб съм добре. Ако знам,
че ме чакаш.
Странно ли, трудно ли, лесно ли –
има ни, ето ни.
Никога заедно. Общо е само
сърцето ни.

 

*

Любовта щом остане без нас,
след редиците й оредели
ще се влачим без път и без глас
в празни дни и безплодни недели…

Ще кънти твоят вчерашен смях
във последната стая в хотела.
Ще си спомням щастлива ли бях,
ще се правя на умна и смела,

до последно, до кръв ще държа,
че така било нужно да бъде.
Насаме и насън ще тъжа.
Ще гладува сърцето пропъдено.

Ще треперя – добре ли си, как
ти понася без мен светлината.
Ще помоля най-мекия мрак
да ти бъде жена и приятел…

Някой ден, някой път, не сега.
Но страхът като пропаст привлича.
Аз не спя и препивам с тъга,
и през трепетен страх те обичам.

 

*

То е нещо равнинно

То е нещо равнинно и изглежда безкрайно.
През деня е пустинно, преминава се тайно,

през нощта избуява във дълбоки боази,
синева от тинтява в тъмнините си пази,

засушава се, тегне и тъгите си рони,
ако някой посегне, се люти и го гони,

ако някой го търси, то мълчи и се крие,
осъзнава се късно, от копнеж после вие,

то е чувство и начин, то е плод и причина,
то е рядко, обаче няма как да отмине,

а когато отмине, никой друг не го помни,
то е Нова година, то е щъркел огромен,

то е топла завивка, то е пръст, то е скула,
то е труд без почивка, то е нула на нула,

то е смайващо кратко, то е зверски голямо.
То е гушване сладко, след което те няма.

 

*

Пак видях една светулка, мило.
Беше много малка и туптеше.
Тя си мислеше, че се е скрила,
и че се вълнува си личеше.

Беше ярка нощ със мрак и блясък
в черно, ясно синьо и зелено.
Нежно се преструваха, че гаснат
няколко звезди опитомени.

И луната, пълна чак догоре,
правеше света да е вълшебен.
Ти разбираш за какво говоря.
Затова споделям само с тебе.

 

*

Мъчително влюбване. Чак те боли.
Мъглата оставя по всички игли

на тъмните борове капчици влага.
Сърцето те стяга. Сърцето те стяга.

Потапя те прилив от чувството остро,
и всеки предмет се превръща във остров.

Не си се надявал от страсти да страдаш.
Държиш се за всичко, и падаш, и падаш.

Мъглата ли хващаш в ръцете си груби?
Откъснеш ли щастие – ще го погубиш.

Не го ли откъснеш – с какво ще живееш?
Сърцето ти пее. Сърцето ти пее.

След няколко мига, красиво ужасни,
мъглата се вдига. Какво не е ясно?

 

*

Прасе и тиква
(любовна история с поука)

Летящото прасе си пада по загадки.
Когато разтресе сланините си гладки,

усеща рязък прилив на свежи хипотези.
– Ако си хапна сливи, дали ще забележат?

Дали да се промъкна в хладилника безшумно?
Картоф ако измъкна, ще стана ли по-умно?

Прасето разсъждава. Ухото си почесва.
Загадки да решава ужасно му харесва.

Издигна се духовно. Не му се кисне в блато.
В мечтание любовно почувства се крилато.

Оранжевата тиква дълбоко го привлече.
Към нея то надниква – и я обича вече!

Тя просто е огромна. И любовта му също.
Ах, тиквата е скромна. А любовта – могъща!

Прищя му се да литне над къщи и дървета.
Грухтят прелюбопитно нормалните прасета.

– Кога пък се научи из въздуха да плаваш?
Позор! Какво се случи? Ти пример лош ни даваш!

Летящото прасе за тиквата мечтае.
То облаци пасе. На тиква му ухае.

Оранжевият залез изпълва го с копнежи.
Плам погледа му пали, когато се разнежи.

Лъчи златисти тичат по телесата свински.
Те с тиквата приличат на ангели същински.

Прасето е крилато. А тиквата е гладка.
Реалността е блато. Илюзията – сладка.

Ала съвсем я втаса, побърка се прасето.
Изяде любовта си. Пропадна във небето.

Прасе или пък тиква – тя, любовта, не пита.
Съдбата предизвиква. И след това отлита.

 

*

Приливи

Да приема: занапред
няма да те виждам.
Чувствата да сложа в ред,
за да не прииждат.

Да се справя с мисълта,
че не те очаквам.
Думите ти да чета,
без да се разплаквам.

Да вървя, да ям, да спя.
Знаците да спазвам.
Да не чувам как градът
името ти казва.

В тишина като в море.
кротко да потъна.
Седем дни да съм добре,
осмия – на дъното.

Всичко да ни раздели.
И когато свикна,
тъкмо като преболи –
пак да те обикна.

 

*

Сто пъти се разделяме, без да сме се събрали.
Няма как да сме цели, ако не ме погалиш.
Само че… но защото… въпреки… и обаче!
Ти си ми най-доброто. Аз пък не спрях да плача.

Щастие – че те има. Мъка – че си далече.
Леко. Непоклатимо. Ето, посвикнах вече.
Нежно, безсилно, смешно. В себе си те спасявам.
Чест е да бъдем грешни. Пак. И не си прощавам.

И за какво. Не спряхме. Тръгвахме. Пак се връщахме.
В нищо не преуспяхме. Не построихме къща.
Нито света превзехме. И за кого бях млада?
Ако ти е утеха – заедно ще сме в ада.

 

*

Безпокои ме светлината. И мракът ме безпокои.
Едно дърво потъва в облак и все не може да потъне.
Една любов мълчи наблизо и от гласа ми се бои,
а моето сърце заспива и няма кой да го разсъни.

Сънува сън мъглив и страшен, и дълго след това го помни.
Какво ще стане? Кой ще дойде? Какво накрая ще реши?
А любовта е като облак – и деликатна, и огромна,
и няма кой да я прегърне и кротко да я утеши.
*

Ако любовта се овладее,
ако любовта се утеши,
ако тя открие, че умее
страховете си да потуши,

ако се отпусне и задреме,
ако изведнъж се утоли,
ако е възможно пак, след време,
за момент да спре да я боли,

и ако, притисната на тясно,
тръгне да потърси изход нов…
Нужно ли е все да е нещастна,
за да я признаят за любов?

 

*

Тя е добре…

Тя е добре. У дома си е. Ето:
слага прашинка канела в кафето.
Шкафа отваря. Ръцете си вдига.
Трябва й стол – до буркана не стига.
Вчера не беше ли май по-висока?
Гледа на някакви хапчета срока.
Води детенце. Да, има си внуче.
Сядат и заедно стихчето учат.
После остава сама и мълчи.
Тя не те помни. Поне не личи.

Ден като ден. Понеделник. Неделя.
По телевизора плачат и стрелят.
Долу пред входа деца се целуват.
Тя е притихнала. Не, не тъгува.
Тя е добре. У дома си е. Ето:
с бяло петно от любов във сърцето –
обич, но преболедувана вече,
дума от твоя глас, тайно, далече,
сладка, сърцераздирателна нота
от преди няколко други живота.

 

*

Загадка

Копнея за живота ти. В мъгла е всеки ден,
във който се събуждаш в леглото си без мен.

Тогава се превръщаш в далечен непознат
във непозната къща. И ме измъчва глад

за буквите в писмата, за твоето кафе.
Прахът, покрил нещата с прозрачно кадифе,

и как ли ги подреждаш… Загадка е голяма
различно ли изглеждаш, когато мен ме няма.

Спокойно ли ме чакаш. Щастливо ли живееш.
Досеща ли се някой сърцето ти къде е.

 

 

*

Решително стихотворение

Щом си тръгваш – вземи ме със себе си.
Много пъти от тук те изпращах
и сама си отгледах последици,
за които ще трябва да плащам.

Ето, имам една независимост,
във която съм вкопчена здраво.
И съм станала толкова хрисима,
че избухна ли – цирк ще направя.

Имам също легло, мое цялото.
Имам питомна мека пижама,
да ми милва душата и тялото
вековете, в които те няма.

Имам време, но то е загубено.
Свобода, но напълно излишна.
Имам навик във теб да съм влюбена
и порок – че не искам да дишам.

Стана време след тръгване, връщане,
да ти кажа – в очите, на глас –
напусни ми живота и къщата.
Но да знаеш, че идвам и аз.

 

*

Река

Тук имаме връзка, но слаба.
На стъпка от извора – суша.
Разказвах за тебе на жабите –
преглъщат, мълчат и ме слушат.

А ти си далеч от обхвата ми
и как да те чуя, когато
в коритото ляга реката,
блести, изтънява я лятото.

Малините капват отронени.
Водата ми близва езика.
Аз толкова ясно те помня,
а няма как да ти извикам.

Какво има още за смятане?
Което го няма, го няма.
Изпрани, изгладени камъни
и глад в изморените длани.

 

*

Хор на принцесите

Трудно е да си принцеса!
Драконите днес къде са?
Ти! Да, ти! Не ми се смей!
Нийде няма читав змей –

само някакви беззъби –
люпят семки, търсят гъби,
със елеци посред лято
и дори без люспа злато.

Нямат подли намерения,
нямат страшни прегрешения,
нямат крива кула даже.
Принцът как да се докаже?

Без далечни разстояния
и без тежки изпитания
как да си го разпозная –
да се вземем най-накрая

Време ми е да се женя!
Дракона не го е еня.
Бързо времето тече.
Кой ли ще ме отвлече?

 

*

В сърцето ти витаят божества
и навестяват старите олтари.
Във чашите отекват тържества,
каквито никога не се повтарят.

През входове и сводове, отвъд
извивките на падналата памет,
замръкналите божества вървят
и сенките ги плашат и ги мамят.

И като санитар кръвта снове
и носи слухове за чувства нови
на плахите сиротни богове
на миналите-свършени любови.

 

*

Хайде да излезем на открито.
Лятото на тишина е щедро.
Изветрява чаят от липите.
Виж светулките какви са едри.

Всяка сянка има двойно дъно,
с по една звезда, наум прибрана.
В тази тишина ако потънем,
само два щуреца ще останат.

Нещо хубаво градът сънува
и изглежда мирен и вълшебен.
Помогни ми да си дотъгувам.
И прощавай, че не е за тебе.

 

*

Слънцето отдавна се е скрило,
а морето още розовее.
Аз си мисля все за тебе, мило.
Помни ли ме… Знае ли… Къде е…

Меки и напевни са вълните.
Въздухът е гъст като мастило.
Липсваш ми. Затварям си очите
и писмо наум ти пиша, мило.

 

*

В очакване кога ще те целуна,
прелиствам часовете като книга.
Светулките си вдигнаха катуна
и вече няма кой да ми намига.

През юни на човек му се обича.
Дали ще дойдеш скоро, аз не зная,
а трябва да получа – спешно, лично –
една целувка сладка най-накрая!

 

*

Мъчително влюбване. Чак те боли.
Мъглата оставя по всички игли

на тъмните борове капчици влага.
Сърцето те стяга. Сърцето те стяга.

Потапя те прилив от чувството остро,
и всеки предмет се превръща във остров.

Не си се надявал от страсти да страдаш.
Държиш се за всичко, и падаш, и падаш.

Мъглата ли хващаш в ръцете си груби?
Откъснеш ли щастие – ще го погубиш.

Не го ли откъснеш – с какво ще живееш?
Сърцето ти пее. Сърцето ти пее.

След няколко мига, красиво ужасни,
мъглата се вдига. Какво не е ясно?

 

*

Обичам любовта ни, макар че е ужасна.
Когато няма дъно. Когато е натясно.
Докато се отчайва. Докато се напива.
Защото се разкайва. Защото си отива.

Обичам я такава. Защото. Без обаче.
Защото се смущава, когато й се плаче.
Защото е безсрамна, когато се целува.
Обичам любовта ни, защото съществува.

 

*

Аз толкова те харесвам…
И толкова ти се моля…
Ще дойда да те калесам –
ела във моята пролет.

Светът се върти – пиян е,
заплашва и обещава.
Каквото има да стане –
за двама нека да става.

 

3 thoughts on “Още много нови любовни стихотворения

  1. Чудесна колекция! Много е хубаво, за по-ленивите почитатели, да има изненадващи предложения – бляскави камъчета в пясъка на отминалото време.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s