Стана мъничка частна традиция. След 2015 и 2017 снощи си направих нова колекция от любовни стихотворения. За три години – 28.
Няма по-важно от любовта.
Любовта е най-важното.

Подарък

Животът е привидно същият.
И не говорим за бедата.
С прикрито смръщване преглъщаме
лекарството, страха, вината.

Разплитаме далечни краища.
Случайни косвени причини.
Измисляме наивни начини
как може да ни се размине.

Пред планина от жалки свършеци,
под купища от мръсни дрехи,
копнеж по кротките четвъртъци
и петъчните ни утехи,

по времето, когато времето
не се премерваше на дози.
Копнеж по тихата поезия,
наметната с удобна проза.

То даже не е за страхуване,
а за докосване с внимание.
Подаръкът, че съществуваме,
в кутията му от страдание.

 

 

 

Съкровище

Ах, какво си намерих, ах, какво си открих!
Бих ги хвърлила вчера, днес изобщо не бих:

дребни ценности тайни по причини незнайни
най-отзад в чекмеджето си е крило детето,
за да си ги запази или да не загази.
Те са прашни и криви и не твърде красиви –
ален пумпал очукан и един балон спукан,
пате с четири лапи, две шишенца без тапи…

Вместо „Марш на боклука! Да изчезват от тука!”
им се радвам, обаче май че и ми се плаче.

От далечни градини преди двайсет години
клонче, камък, листенце, мидичка от моренце,
мътно стъклено топче, счупен тетрис без копче,
ситни стари стотинки и от дъвка – картинки,
нож от куклен сервиз, и от киндер сюрприз
скъпоценна селекция разглобена колекция,

шумоляща хартия… Милвам спомена мил.
Уж от мен ги е криел, а за мен ги е скрил.

 

Готов

Тъгата състарява. И схванат и смутен,
човек се уморява да бъде уморен,
раздвижва се полека и плахо си припомня
една усмивка мека, една надежда скромна,
аха да се откаже, но чувства се добре,
дебел и бял на плажа, но жаден за море,
прегракнал, с гърло свито, но с нужда да говори,
опитва да опита и дума да отвори,
готов да се разплаче, готов да се засмее,
и значи, значи, значи със чувство, че живее,
и пак му става вкусно, какъв е топъл хлябът!,
решава да разпусне охраната си слаба
от навици тревожни и от тъга по навик.
Изглежда невъзможно, но той все пак го прави,
и първо му се струва, а после вярно става:
земята го лекува, небето го спасява,
и ето го, събуден, красив и вдъхновен.
Съвсем готов да бъде отново наранен.

 

Сън

Цялата сподавена тъга
в краткия ни допир се усети.
Аз почти не помня откога
радостта се умори да свети.

Тази вечер те видях насън.
Ти дали си спомняш, че ме има?
В стаята е топло, но навън
не е спирало да бъде зима.

И все не е симетрично сърцето

– Купени картички?! Много са скучни! –
скръцват със зъб целофаните звучни.
Тръгват из къщи бонбоните голи:
– Взимай. Даряваме ти станиоли!

Лак на звездички. Прозрачно лепило.
Смешни целувки с червено червило.
Няколко шепи насипен брокат.
Пъстра хартия и късчета плат.
Пликове. Марки. Украси. Адреси.
Там ли сте още? Приятел? Къде си?

Масата, подът – с пайети посипани.
Режа, лепя, с маникюри съсипани.
И химикалчетата на детето.
И все не е симетрично сърцето.
И на елха не прилича елхата.
И постепенно възлиза тъгата.

Ама че глупости. Тъпо е. Стига.
Този дори телефона не вдига.
Втори замина, а трети загина.
– Пак ли детинщини! – казват мнозина.
Тези сърца не задържат броката.
И замъгляват ми се очилата.

Що за наивност – да вярваш все още
в живите мощи на Български пощи…
Кой гледа в пощенската си кутия?
Сипвам си нещо, макар че не пия.
”Приказни празници да ни се случат!
Ти да си здрава! Децата да учат!”

Щастие. Обич. Любов. Приключение.
Ние със тъжното ми настроение
пишем, рисуваме и оцветяваме,
и си припомняме, и си прощаваме.
Празникът светва по цветните листи.
Нека преспим така. Утре ще чистя.

 

 

Гушни я силно

Щом имаш баба, а си без прабаба,
то, значи, си отгледан от сираче.

И твоята любима баба, значи,
усмихната и щедра, и голяма,
е давала на теб, каквото няма,
каквото нямала е тя самата –
ръка, която милва по косата,
подкрепа безусловна и опора,
да си единствен между всички хора.

Ти виждал ли си баба си да плаче?
Гушни я силно. Баба е сираче.

 

Пред зима

„Впереди одна тревога,
И тревога позади…
Посиди со мной немного,
Ради Бога, посиди!…“ (Сергей Клычков)

Студено стана. Палим огън.
Като змийче пролазва дим.
Привечер. Не остана много.
Постой да си го споделим.

Ако сами не се съсипем,
ще ни довърши старостта.
От вчера ли вървим по сипеи
и падаме като листа.

Ще вдигнем къща от несигурност.
И после ще обзаведем
скривалище за ценни мигове.
Взаимно ще се предадем.

Ще се превържем от привързаност.
Ще боледуваме от страх.
Не помня за къде сме бързали.
Не помня бях или не бях.

Скръбта какво ще ни отнеме –
перо от сажди, дъх от дим.
Постой така, да се съвземем
и заедно да помълчим.

 

 

 

Тук

Още мисля за теб.
Вече нищо не казвам.
Тръпка, тайна и трепет.
Как красиво залязва…

Виж, черешата зрее!
Това копче се скъса.
Дали помниш къде е…
Недовършено, късо,

глас без глас, звук беззвучен,
дума в гърлото свита.
Търпеливо се уча
тишината да питам,

да усещам – по смисъл,
по беззвучния звук –
все едно къде, ти си
още тук. Още тук.

 

Мравка на море

Тя е дребничка и черна.
Пети ден е на морето.
На брега в една таверна
тя допива си шишето.

На салфетката си бяла
нещо кратичко записва.
Рамене загръща в шала.
Духва вятър и се плисва

весела вълна, и мокри
и шестте й черни крака.
Мравката е с бяла рокля.
Нещо романтично чака.

То не идва, то й бяга –
щом е на море самичка.
И душата й се стяга
от почивка и от всичко.

Утре се прибира вкъщи.
Ще работи пак на смени.
По лицето й намръщено
и по нейните антени

вече не тъга, а смелост
се чете и се изписва.
Мравката с високо чело
е красива! И й писва

да е сам-сама на плажа!
Иде й да се развика…
Няма на кого да каже,
че не я обича никой.

Пъха писъмце в шишето:
”До кога ще съм сама?!?!”
и го хвърля във морето.
И потегля към дома.

 

 

Прозорец

Снежинките черния свят ще замрежат.
Затрупват ме, без даже да забележат.

И стъпките вече не помнят адресите,
не знаят, не знаят, не знаят къде си те.

Денят ти се влачи с краката си къси.
Не сняг, а объркване ситно се ръси.

На гости си ходят, клюкарстват етажите,
къде си се питат и чудят се даже те.

На мен ми е мъчно и сиво, размътено –
да тръгвам? Да чакам? Бих хванала пътя, но

едничкото общо, което си имаме,
е моят прозорец сред цялата зима. Не,

никак не знам защо, но ще остана.
Тук жълта е лампата, син е диванът,

карето оранжево на одеялото,
зеленото, яркото розово, бялото,

са същите, същите са като вчера.
Трохите от нашата обща вечеря

бодат под дланта ми. Без памет, без звук,
снегът ме затрупва. Но аз ще съм тук.

 

Ангел

Беше наблизо и чу, че мечтая за теб,
само че нямаше много какво да направи.
Може да чупи звезди като орехи в шепата,
рибите къпе и дрямка на котките дава,

обли земята, търкаля я, гребва си пръст,
прави човечета, смесва ги и ги разделя,
времето връща, чертае в дърветата пръстени
и ги венчава за въздуха, и си измисля недели…

А покрай нас се обърка, отпусна крила,
гледа безсилно и някак не може да вникне,
ангел всеможещ, смутен, в самота и мъгла:
как няма как
поне мъничко
да ме обикнеш?

 

Зима

В такива сутрини светът
е неуютен и враждебен.
Затрупва пътища снегът
и няма път от мен до тебе.

Сънлив и сив, безсилен, ням,
денят ми глозга къшей дребен.
Какво ли мога да ти дам,
щом нямам нищичко – без тебе.

Сърцето ми тупти-ти-ти –
не си почива, не заспива.
В такива сутрини почти
забравям за какво съм жива.

– под ледена кора,
пренебрежим и непотребен.
Но аз не искам да умра,
преди да съм живяла с тебе.

 

Спирка

Тя носи старо розово палто,
което с времето е посивяло.
Той има сиво яке – а пък то
на розово избива тук-там. Цялото.

В една пералня явно ги върти
животът и еднакво ги облича.
Прозират през протритите черти
лицата на момче и на момиче.

Печално стар е новият им кат
и като нова – любовта им стара.
Вървят, а стъпките им не личат
по сивкавия сняг на тротоара.

Чупливи старци, свикнали така:
каквото дойде – заедно да чакат.
И той придържа с трепкаща ръка
въздишката и острия й лакът.

 

 

Мама

Безупречен е, който не упреква.
И неочакван – който не очаква.
Безкрайно дълго жестът ти отеква
и нежността ти расне и заяква.

всички грешки, тежки и огромни,
след всичките победи и провали,
детето ти един ден ще си спомни
усмивката ти – тя ще го погали.

Светът е нескопосан и сърдечен –
подаръче за празника на мама.
Една усмивка – и не си далече,
дори и от години да те няма.

 

 

Нищо

Никого не можеш да спасиш.
Себе си? Не можеш. И не бива.
Спри. За почест. Вслушай се и виж:
любовта бе тук. И си отива.

Силните ти някога ръце
вече са смутени и безсилни.
Можеш да убиеш с тях. Но ето,
никого не можеш да помилваш.

Няма от кого да защитиш
изоставената си държава.
Слаб си любовта да задържиш,
а след нея нищо не остава.

Нищо. Празно място. Вятър. Ти.
Чувството разбира, че умира.
Само нещо вътре в теб тупти,
тъй като не знае как се спира.

 

Всеки

Всеки си гледа болката,
с нея си другарува.
Всеки си знае колко
му струва да се преструва.

Колко напразно чака.
Колко излишно тича.
Всеки си има някой,
който не го обича.

 

 

Колко много те обичам

Колко много те обичам
затова, че ти се спи!
С удивление надничам
в стоплените ти черти.

Колко беззащитно, меко
е лицето ти. Такава
съм те виждал отдалеко,
но преди да те познавам.

А сега си много близка
и безгрижна във съня.
Страх ме е, че без да искам,
може да те нараня.

Затова възспирам жеста,
и съм смешен и богат,
развълнуван и тържествен,
с обич, сън, живот и свят.

 

За моите приятели

You are welcome!
Разбира се, няма гаранции.
Ние имаме общи Канади
и Франции.

Ние имаме стари другари,
отдавна загубени.
Ние още сме някъде.
Още сме живи и влюбени.

Ние вече сме пета вълна.
Или седма. Сред нищото.
Всички слухове знаем
и сме ги разнищили.

Ние имаме общи любови.
И ги защитаваме.
Пием чак до зори.
И от гордост се будим и ставаме.

Ние имаме нежност. И слабост.
И те са ни силата.
Не сме равни. И нямаме равни.
По-горе е билото.

Ще се срещнем пак. Всички.
Все някъде. Много надявам се.
Свърши водката. Виното. Всичко.
Заспивам. Предавам се.

Вие знаете. Детството. Моето.
Вашето. Вчера.
Значи има съдба.
Значи
някъде
ще ви намеря.

 

 

 

***

Баба вече я няма, но дворът й още не знае.
Той цъфти, зеленее, блаженства с пчели и ухае,
той във слънце се къпе, и трепка, и се издокарва.
Той е млад и напъпил, на всичко разчита и вярва,
той се хвърля с листата напред във водата, в небето,
той е глезен и гален и ласкав, с петел във сърцето,
със щурец под петата забързана и работлива.
Той е млад и зелен. А пък баба защо си отива?
Те са влюбени, двамата, влюбени и всеотдайни,
те си имат мечтите, победите, малките тайни,
те си взеха и дадоха всичко, което си имат,
баба пак беше млада, баба беше му стара любима.
Той така се старае, този двор, да я радва и храни.
А пък баба сънува, затворена, още от лани.
Във кутия в пръстта баба спи, като бебе повита,
а на двора кънти и цъфти от любов плодовита.
Вече ранното грозде се бистри. Дали подозира?
Баба вече я няма. Трудът й по-бавно умира.

 

 

 

Упорита любов

Упорита любов, и проклета, и твърда, и лоша.
Тя сама си създава проблеми. За нея разкошът

е кристален следобед щастливо откраднато време.
Боядисва самичка. И цапа. И хич не й дреме.

Тя пренася дърва. Крие важни бутилки в мазето.
Оцелява, с което от нея отдавна е взето.

Няма грам суета, но жадува да бъде красива.
Стъпките й кънтят и отива й да си отива.

Кожата й е мека. Отива й да се завръща.
Тя си знае човека. Тя си помни адреса и къщата.

Нито дива, ни питомна, някаква, никаква, стара.
Някой път е светулка, някой път е искра от цигара.

Тя сънува, пътува и псува. Пасе си копнежите.
Тя от век съществува. Сега ли ще я забележите?

Тя целувки си взема на пръсти, защото е ниска.
Тя е царствено бедна. Тя има, каквото си иска.

 

 

 

 

А ти чудесно можеш и без мен

А ти чудесно можеш и без мен.
И аз ще трябва да те преживея
и да преглътна, че съм победен,
пак да прогледна и да се засмея.

Сега не съм такъв, какъвто бях.
След теб ми предстои да опозная
живота си, освободен от страх –
кое ще е по-страшното от края ни?

Животът ми е нов. И аз съм нов,
с тъга неразбираема и плътна,
понесъл сам все същата любов,
по-тежка, по-дълбока. Непокътната.

Миг

На маса и на път. На празник.
На работа. Сама. Сред хора.
Отдръпвам се незабелязано,
поемам дъх с очи затворени
и зад клепачите проблясва
лице, което обожавам.
Къдесилипсвашмиужасно.
И пак денят си продължава.

 

 

Страх

Катастрофи, войни и взривени недели.
У дома се върни. С мен недей се разделя.
Страховете налитат. Маршируват омрази.
Искам да се опитам някак да те предпазя.
Ветровете са бесни. Дъждовете са груби.
Ако знаеш къде съм, няма да се загубиш.
Аз си търся утехи в разцъфтялата пролет
и се вслушвам във ехото. На кого да се моля?
Безразлично небето – ни помага, ни пречи.
Аз съм тук, а детето ми е ужасно далече.

 

 

 

Особеност

Какъв късмет! Избрах отново
любим с особеност такава:
с талант да буди в мен любов
и с дарба – да я разрушава.

Дали причината е в мен,
съдба ли е или случайност –
дори да се държи студено,
и да ме иска само тайно –

обичам ли го – няма край.
Приемам ведро и наивно
по три пъти годишно – май,
и двеста пъти – в ада, жива.

Напълно ми е ясно: има
любов с особеност такава:
да ме избират за любима
мъже, каквито заслужавам.

 

 

Ако можеше…

Най-дълбока е зимата в пет сутринта.
На живот или смърт се разкашля съседът.
По тавана избиват криви, страшни петна
от безсилния напор на очите да гледат.

Аз съм будна от век. Още жива съм, щом
хапя въздуха. Вдишвам непрогледното тъмно.
Хем е рано, хем късно, хем е ясно защо
всеки скача в съня и се дави до съмване.

Благодат – да заспиш. Да пропуснеш часа,
в който мъката вече прелива над ръбчето.
Ако можех за миг да ти чуя гласа,
ако можеше да ме помилваш по гръбчето…

 

 

 

Дай да помълча със теб

Дай да помълча със теб. Няма да ти преча.
Липсваш ми така свирепо, а забравям вече

топлия ти глас, лицето, ласките ти благи.
Мисля те, а после, ето, образът ти бяга.

Помня само: беше лесно. Колко леко дишах.
Помня гледка, ред от песен, помня как ти пишех.

Помня дрехите по пода. Друго нищо няма.
Паметта намира поводи да остане няма.

Позволи да си представя, че във теб се сгушвам,
топлим се и се стопяваме, в тъмното се вслушваме,

приютени във умората като в дом вълшебен.
Аз живея между хората, но наум съм с тебе.

 

В някой друг живот

В някой друг живот ще живеем в къща.
Ако е студено, ти ще ме прегръщаш.

Ще се запознаем в детската градина.
Няма да допуснем пак да се разминем.

Ще сме закопчани. Ще сме заварени.
Нито аз без тебе. Нито ти без мене.

Ще си бъдем свои, любовта ни – цяла.
А сега какво е? Аз съм те живяла

отдалеч, накратко, в нощ като минута,
невъзможно рядко, на страха във скута,

в ноктите на риска, в стаи от тревога.
Колко много искам. Колко малко мога.

Тази тайна мисъл ме сдобрява с края.
Ако ни е писано пак да се познаем,

пак да ме намериш, пак да те обикна,
ще си тръгна смело, с тъмното ще свикна.

Само… Ти не бързай да нагазваш в мрака.
Колкото е нужно, толкова ще чакам.

 

 

Любовта не намалява

Любовта не намалява.
Трайна е до изтощение.
Чезне нашата представа,
че сме свои, и кое ни е

карало да бъдем близки,
и какво ни е събрало,
как отчаяно сме искали
да сме неделимо цяло,

без мъчителни въпроси
в умовете ни да зреят.
И сърцата си сме носили
нежно, да не се разлеят…

Преболява. Не е драма,
нежността че си отиде.
че един за друг ни няма,
че сме станали невидими,

че пропадаме безследно,
незначителни, неважни.
Тихо, без да ни погледне,
без да се обади даже,

тръгнала си е от къщи
сам-сама да се спасява…
Другаде, но цяла. Същата.
Любовта не намалява.