На 3 декември, в петък, ще раздавам автографи в новата книжарница на Хермес в Стара Загора.
Иво ме пита:
– От колко часа?
– От 6 вечерта, в новия мол.
– Може ли да дойда, може ли?
– Естествено, маменце, даже много ще се радвам! Тъкмо си първа смяна и няма да се налага да те освобождавам от часовете.
– Фак, аз съм първа смяна! Няма да дойда…
– Защо?!?!?!
– Защото и без това съм свободен.
🙂
На 2 декември, четвъртък
от 19:00 часа
в галерия „Снежана“ на ул. „Денкоглу“ №30
ще бъде представянето на новата ми книга със стихове
„Меко слънце“.
През декември се стъмнява рано
и в седем вечерта вече е дълбока нощ,
но се надявам, че ще се намерим и ще се срещнем.
За книгата ще каже няколко думи Манол Пейков,
аз го помолих той да я въведе в света,
защото съм го виждала да говори убедително и пристрастно
за толкова хубави книги,
че си казах – ако прочете моята книга
и се съгласи да я препоръча на читателите,
това ще значи много. Той се съгласи.
В книгата има стихотворения.
Какво друго да кажа?
Ако сте свободни в четвъртък вечер, заповядайте.
Аз ще дойда от Стара Загора
и ще бъда щастлива да се срещнем.
Вход – свободен 🙂
Толкова съм уморена
да съм весела и умна.
Боядисани в червено,
вън листата капят шумно.
Тропат грапави прашинки
и се трупат по предметите.
Дразнещи като настинка,
лампите жужат и светят.
Нищо вкъщи не намирам
и от всичко се напрягам.
Дрехите ми се допират.
Даже въздухът ми стяга.
Но ще заличи полека
тази дразнеща умора
къщата ми – тиха, мека,
с кротки вещи, с топли хора.
Човек се обръща към поезията в тези периоди от живота си, когато се чувства слаб и оголен към света.
На малките деца им казват стихчета и залъгалки, за да ги успокоят, приспят, да ги нахранят по-лесно или да ги накарат да се усмихнат.
После, масово, през пубертета се случва четене и писане на поезия, главно любовна, главно трагична.
И по-късно, във всички възрасти, стиховете сами се събират да кръжат в ума на влюбения човек.
Когато почине близък, отново стиховете идват някак на място. И най-нелитературните хора, дори – най-вече те, слагат на некролозите стихове – такива, които изразяват чувствата им и отговарят на представите им що е поезия.
Според мен това означава, че поезията служи на безпомощния и беззащитен човек, за да му помогне и да го защити.
Когато се съвземе, той може и без поезия.
Аз винаги не мога без стихотворения. Всеки ден не мога.
Открих преди време, че съществува само един глагол в българския език, който няма форма за повелително наклонение – мога.
Не е възможно да се заповяда – Можи!
Аз съм винаги беззащитна, и нека да е така.
На гости в блога ми – Людмил Люцканов
Книгата „Любовта и Западът” пристигна и при мен. Благодаря на издателство „Лик”! От анотацията научих първо, че това е най-известното и вероятно най-значимото произведение на швейцарския писател и философ-есеист Дени дьо Ружмон.
„Основното ми намерение бе да опиша неизбежния конфликт между страстта и брака на Запад и това си остава в моите очи истинският сюжет, истинската теза на книгата ми, такава, каквато тя стана.” (из „Предговор към изданието от 1956”)
Бабичката като буба
готви разни зелении.
Дреме, мислите си губи.
Плакне сивите чинии.
Хапчетата са сметало
и отмерват часовете.
Синьо, розово и бяло,
само вечер – тези двете.
Спомените й са нишки
от износена коприна.
Сиви, заядливи мишки
дъвчат булото й в скрина.
Бабичката е протрила
на килима си пътечка.
Тихо вкъщи се е скрила
като стара буболечка.
Хапчетата са сметало
и отмерват часовете.
Синьо, розово и бяло,
само вечер – тези двете.
Бархет от преди години,
мъхав като лист мушкато.
Крехки снимки на роднини
на бюфета зад стъклата.
Тук не идват много гости.
Тук се пазят скучни тайни.
Старите неща са прости,
но са хубави и трайни.
Хапчетата са сметало
и отмерват часовете.
Днес е един от онези изключителни дни,
в които мога да кажа всичките си мисли и чувства
точно с една дума.
Травми и чудеса; катастрофи и спасения; отчаяния и упования в една черно-бяла книга на фотографа Бабак Салари и писателката Диана Иванова.
Тя не би могла да бъде по-лична, дори ако беше книга със стихове.
Макар че не е стихосбирка, прелива от поезия.
Фотографиите са плътни и наситени.
Черно-бели, сухи, без излишества.
Точно като живота на героите в книгата.
Жизнени, жилави, издръжливи, като от желязо. Хора, които оцеляват в железни времена.
Снимките имат вкус на дъжд, на ръжда, на кръв.
Лицата, ръцете, вратовете са целите в белези и бръчки от смях, от старост, от страдание.
Интимен свят – печката, котката, огледалото, кучето, козата, градината, ризата на ситни цветчета.
Текстът към всяка снимка е пестелив, само най-важното, като изречен през стиснати устни.
Книгата излъчва сдържан, но дълбок сантимент; уважение към хората; любопитство към тяхната цивилизация, която съществува тихо някъде встрани и потъва в миналото с красиво и просто достойнство.
Паякът с кривите пръсти във ъгъла кляка,
дъвче устата му, нещо говори, но нищо не чака.
Много е стар. Няма внуци. Не ги и обича.
Спи във един крехък вестник и вяло го срича.
Май че решава да тръгне, поклаща се, спира.
Връща се пак при праха от мухи. И умира.
Книжките са четен вестник,
новините им са стари.
Днес не ми е интересно
приказки да преговарям.
Някаква сънлива котка
локва дъжд побутва с лапа.
И на мене ми е кротко,
и не искам да се цапам.
И каквото е сънливо,
както капки тропат глухо,
аз със книжката заспивам –
котка, сгушена на сухо.
В Държавна психиатрична болница „Доктор Георги Кисьов“ – град Раднево от близо четири десетилетия има театър и театрално изкуство.
Ако не са културтерапевтите, този театър не може да съществува. Те пристигат първи всеки ден, отварят залата, приготвят кафето и очакват актьорите да дойдат един по един. Още в 7,30 най-нетърпеливите, чак в 9,35 – най-важните, натоварени с най-големи роли и целите в слава. Културтерапевтите поддържат връзката с отделенията и администрацията. Подготвят сценарии за музикалните програми и тържествата. Утешават, вдъхновяват, контролират, изслушват и окуражават. Те са и суфльори, и диригенти, и сценографи, и реквизитори, и помощник-режисьори. Репетират всеки ден, дори по два пъти на ден, първи научават всички роли – и често се случва да заместят някой актьор в представленията. Работата им е неблагодарна, по стара традиция те са лошите ченгета, които поддържат реда, защото доброто ченге винаги е режисьорът.
Постоянният театър
към Държавна Психиатрична Болница
„Доктор Георги Кисьов” – Раднево
и РБ „Захарий Княжески” – Стара Загора
ви канят
на комедията
ЧЕРВЕНИ РОЗИ
от Алдо Бенедети
В ролите: Нели Жекова, Антон Радков, Мария Янчева,
Атанас Витларов
Михаил Виходцевски, Страхил Драганов и Стойко Герджиков
Музика: Николай Бачев
Културтерапевти: Роси Динчева, Тонка Димитрова, Димитрина Мирчева
Режисьор: Мария Донева
Комедията е свързана с вечната борба за надмощие в семейството. В нея има любов, ревност, хитрост, топлота, привързаност,
117 червени рози и много, много смях.
Представлението ще се състои на 24 ноември, сряда,
от 18 ч., в залата на библиотеката
Вход свободен!
Мария Донева 