Сън

 

Цялата сподавена тъга
в краткия ни допир се усети.
Аз почти не помня откога
радостта се умори да свети.
Тази вечер те видях насън.
Ти дали си спомняш, че ме има?
В стаята е топло, но навън
не е спирало да бъде зима.

 

Защото нямат другите момчета смешни раници с джуджета

Картинка

 

Ето една доста бързо сбъдната мечта. Така направихме: купихме една готова мешка, за да не се налага да измислям презрамки и токи и каишки или пък ципове да шия, не дай си боже.
Трябваше да реша джуджето така, че и в свит, и в разтегнат вид да изглежда добре, и когато раничката е пълна, то пак да е хубавко.
Иво избра какъв цвят да бъде шапката. Аз сигурно щях да избера друг плат, този е тънък и мек на пипане, но е много труден за шиене, трябва много тънка и остра игла, тя пък трудно се вдява. Майчинството е постоянно правене на жертви (и джуджета).
И ето. Доста ловко се справих. Помпонът на шапката е като електрическа крушка. Тропосах на едро, защото не бях сигурна дали Иво ще хареса резултата. След като го одобри, здраво залепих всичко със силикон, пъхнах пистолета между всички бодове от тропоската.
Накрая се поддадох на натиска и им сложих очи. Даже дребния сам залепи очите на раницата, накриво така. Имам си бодра смяна – човек, който разбира, че лекинката кривина вдъхва живот на предметите.
Малко ми е мъчно, че сложих очите все пак. Мисля, че загубих нещо от характера на джуджетата. Пак си имат, само че друг.

  • Честно, чак ми е малко неудобно, толкова съм щастлива.
    Все едно всичките часове и опити да шия са били заради днешния ден, заради лекотата и чувството, че точно днес мога да направя каквото си поискам.

Следващата стъпка към коледната ми радост

Картинка

 

Иво рядко иска нещо от мен. Когато пък поиска, аз от радост се престаравам, историята помни тежки случаи.
Вчера обаче детето взе, че поиска да му направя раница – джудже.
Това беше сложна задача по две причини – такива джуджета не бях правила преди, а полезни неща не правя по принцип.
Тези скандинавски гномчета с нахлупените шапки ме очароват точно защото са скандинавски – как да направя старозагорско и да разваля магията?
Ама за Иво щом е.
Що се отнася до това, раницата да е истинска раница, здрава и добре ушита, за да може да се използва по предназначение, без да се криви и да се разпада, измислих хитрина. После ще кажа каква 🙂

И тъй, първо направих малко джудженце.
После направих голямо кльощаво дългокрако, да подхожда на получателя си. Иво беше навън и аз ших като бясна, за да му го покажа готово, когато се прибере.

Иво се засмя, като го видя!
Обаче според него не става за раница, защото краката и ръцете му много щели да се мятат във всички посоки.
– Е да де! – викам аз, но кой да ме разбере…
И нали все пак сатисфакцията на мющерията е на първо място, реших, че тоз джудж ще си живее така, в свободно състояние. Изглежда много добре, закачен на стената. Египетската му походка е много добра, впрочем.

Две не вижда

Картинка

 

Иво хареса едни такива джуджета и аз вeднага се писах доброволец – ще ти направя бе, маме, как няма! Искаш раница с такова джудже? Ще ти направя!
Ще опитам де…
Ако наистина направя действаща раница, и нея ще снимам. Засега – това.

Най-хубавото: Джаз Форум Стара Загора

Картинка

Вчера на маса с приятели стана дума за това, кое е било най-хубавото за всеки от нас през годината.
Аз го разбрах така: не какво съм правила аз, а какво съм получила, какво съм изживяла пълноценно и щастливо.
Никакво колебание нямам. Най-хубавото време в Стара Загора в последните години е когато имаме джаз фестивал.
Правят го на открито и входът е свободен.
Запазеното му място е на античната улица между операта и театъра.
Това е времето, когато няма разлика между идеалния образ на града вътре в мен и реалния град, който ме заобикаля.
В началото на юни липите цъфтят, дъждът става за къпане, нощем се включват светулките (и комарите!). По улиците вървят звезди на джаза, дошли отдалеч, за да свирят за нас. Вървят и моите хора, хората като мен. Аз не ги познавам по име, само по лице, защото ние до оня ден сме гледали европейско кино на „Златната липа“, а сега сме дошли да слушаме музика. Нашата музика, направена за нас. Виждаме как тя се излива от инструментите, откъсва се от устните на певците. Кара децата да тичат, чак докато заспят под звездите, в количките или в прегръдките на бащите си. Кара циганското разноцветно осветление на разкопките да ни осветява, все едно сме герои от романтичен филм. Кара ни да се държим за ръце. Кара ни да се напием с романтика и красота и изобщо да не изтрезняваме от тях чак до следващия юни.
Красивият живот е празник, който споделяме.
Ето няколко снимки, които взех от страницата на фестивала във фейсбук.
Благодаря за музиката.