Иво рядко иска нещо от мен. Когато пък поиска, аз от радост се престаравам, историята помни тежки случаи.
Вчера обаче детето взе, че поиска да му направя раница – джудже.
Това беше сложна задача по две причини – такива джуджета не бях правила преди, а полезни неща не правя по принцип.
Тези скандинавски гномчета с нахлупените шапки ме очароват точно защото са скандинавски – как да направя старозагорско и да разваля магията?
Ама за Иво щом е.
Що се отнася до това, раницата да е истинска раница, здрава и добре ушита, за да може да се използва по предназначение, без да се криви и да се разпада, измислих хитрина. После ще кажа каква 🙂

И тъй, първо направих малко джудженце.
После направих голямо кльощаво дългокрако, да подхожда на получателя си. Иво беше навън и аз ших като бясна, за да му го покажа готово, когато се прибере.

Иво се засмя, като го видя!
Обаче според него не става за раница, защото краката и ръцете му много щели да се мятат във всички посоки.
– Е да де! – викам аз, но кой да ме разбере…
И нали все пак сатисфакцията на мющерията е на първо място, реших, че тоз джудж ще си живее така, в свободно състояние. Изглежда много добре, закачен на стената. Египетската му походка е много добра, впрочем.

Вчера на маса с приятели стана дума за това, кое е било най-хубавото за всеки от нас през годината.
Аз го разбрах така: не какво съм правила аз, а какво съм получила, какво съм изживяла пълноценно и щастливо.
Никакво колебание нямам. Най-хубавото време в Стара Загора в последните години е когато имаме джаз фестивал.
Правят го на открито и входът е свободен.
Запазеното му място е на античната улица между операта и театъра.
Това е времето, когато няма разлика между идеалния образ на града вътре в мен и реалния град, който ме заобикаля.
В началото на юни липите цъфтят, дъждът става за къпане, нощем се включват светулките (и комарите!). По улиците вървят звезди на джаза, дошли отдалеч, за да свирят за нас. Вървят и моите хора, хората като мен. Аз не ги познавам по име, само по лице, защото ние до оня ден сме гледали европейско кино на „Златната липа“, а сега сме дошли да слушаме музика. Нашата музика, направена за нас. Виждаме как тя се излива от инструментите, откъсва се от устните на певците. Кара децата да тичат, чак докато заспят под звездите, в количките или в прегръдките на бащите си. Кара циганското разноцветно осветление на разкопките да ни осветява, все едно сме герои от романтичен филм. Кара ни да се държим за ръце. Кара ни да се напием с романтика и красота и изобщо да не изтрезняваме от тях чак до следващия юни.
Красивият живот е празник, който споделяме.
Ето няколко снимки, които взех от страницата на фестивала във фейсбук.
Благодаря за музиката.

През януари стоях вкъщи и ших играчки.

През февруари беше премиерата на „Въздушната принцеса” в театър „Възраждане”. На 15.02 имахме любовен джаз в Чайната. Стоях вкъщи и ших играчки.

През март театрално ателие „Мигчета” на Станиела Хаджиева в  Нова Загора игра моята драматизация на „Бабата бандит” на Дейвид Уолямс. „Джазът пее на български“ стана на 9 години. И сто играчки. И поемата „Мишките отиват на опера” е от март.

През април блогът също стана на 9 години. Излезе книжката за „Съчко” на Джулия Доналдсън. Мина премиерата на „Банда Бацили”, в Държавен куклен театър – Стара Загора, една пиеса, която измислихме заедно с Янчо Иванов. Бях в Казанлък по покана на библиотеката на читалище „Искра”. Катя Тодорова дойде със своите колеги чак в Стара Загора, за да си говорим и да направят това интервю за „Панорама”. Важно беше, защото по този повод ми се обадиха хора, които не бях чувала отдавна. Гостувах в Самоков и това беше като красив сън, една от най-вълшебните срещи, които съм преживявала.

През май Иво стана на 24. На 26 май направихме концерт в „Книгата”. Събрахме и издадохме новата книга на Младежкия литературен клуб „Без заглавие” – със заглавие „Въображаема книга”. Играчки… то е ясно.

През юни пък първо отидох във Варна на фестивала „Варна Лит”, там се запознах с Нарине Абгарян, и когато си тръгвах, се къпах в морето на Вая. Правихме пингвини от сух филц с дечица в РБ „Захарий Княжески”. Написах за „Писмото на мравката“.

През юли идеята за новата ми книга се оформи, събрах я и Кирил Златков й направи корицата. Ших маймунки, ших мишки.

И през август книгата излезе на бял свят в „Жанет 45“! Надписах и нарисувах котета на първите 1000 екземпляра.

Септември започна с моя рожден ден на морето и още там веднага – на Аполония. После представих книгата и в Стара Загора – дори не съм сънувала, че може да мине толкова хубаво, с много хора, в моя град. Открих учебната година във втори клас в Димитровград. През този септември за пръв път от много години… а може би съвсем за пръв път много се радвах на водата в морето, къпах се, скачах, джапах, потъвах, изплувах.

Октомври – все покрай книгата. Срещи в София и в Русе. През лятото не бях шила много, сега започнах пак. Мисля, че точно през октомври излезе и „Къде е мама” на Джулия Доналдсън.

През ноември ших ли ших, направих и стотина пингвина. Имахме два концерта в НДК в Перото и в шато Копса. Ходих в детски градинки и в училища да чета приказки и да разказвам смешки на децата. Записах с моя си глас „Тя се наслаждава на дъжда“ като аудиокнига за Сторител.

През декември имахме още един концерт на „Джазът пее на български“, на който присъствах само виртуално. Вече е завършен и анимационният филм на Далибор Рейнингер, в който е включено стихотворението „Последният ден“.

Имам чувство, че половин месец само този обзор се опитвам да направя.
Има и още неща, но те са си мои, домашни, лични и не са за обявяване в интернет.
Четох книги, писах стихотворения и разказчета. Пътувах и прегръщах. Уших буквално стотици играчки.
Тази вечер гледаме с татко телевизия, аз си пиша, майка вече си легна, Иво ще си дойде в Стара Загора след няколко дни. Имам близки, които са далеч, но какво тук значат някакви си разстояния? Срещнах скъпи приятели. Правих, каквото мисля, че е добро.
Да сме си заедно, друго не искам.
Благодаря.