Не съм писала в блога от сто години и причините са две.
Едната е, че имам много работа и съм в някаква невротична паника, че няма да успея да я свърша добре и навреме, което ме кара да бързам вътрешно дори когато не правя нищо. Освен това някак си забранявам да правя приятни неща само за себе си, в това число да отделя време за блога, да шия играчки и да си редя пъзелчета.
А когато си наложа и си заповядам почивка, тя не включва използване на компютър, и пак блогът губи.
Другото, което определено ми влияе, е че във фейсбук и да споделяш линкове, те не се показват, и то малко се обезсмисля. Най-тъпата възможна причина, но осъзнах, че е така, ей на.
Така че не споделих тук корицата на новата си книга:

А тя днес-утре, буквално, ще може да бъде прегърната: издателство Жанет 45, редактор Здравко Дечев, художник Люба Халева.

Даже имам премиера в петък.

На 10 юни ще я представя в Кюстендил.
На 12 ще участваме с Джазът пее на български в откриването на Пловдив чете.
На 13 ще гостувам в предаването на Младен Влашки „Преге“, на живо с публика.

Но, честно казано, и какво да слагам в блога?
Статиите в „Медиапул“ и в „Книговище“ си вървят (навъртяхме цяла година, започваме втората от другия месец). Рубриката „За книгите“ по радио Стара Загора си върви.
Пиша по-малко стихотворения. Със сигурност има връзка, че превеждам доста, 15 книги от Нова година до сега.

Така че днешният пост е поздрав-извинение с изумление към тези хора, които всеки ден надникват тук да видят дали пък нещо не се е раздвижило, има ли нещо ново, и към другите, пристигнали по напътствия от търсачките или съвсем по грешка.

Уших това Нещо за едно детенце, но толкова отдавна не съм шила, че Нещото се получи от вида, дето или не можеш да го гледаш, или го обикваш с все сърце. Ще видим как ще се развие тази връзка.

Така че… Ами какво. Ако не се видим тук, ще се видим другаде.