Преди и след

Понеже и мен ме хвана срам при вида на плаващия остров от боклуци в река Искър,
и понеже гледката от терасата ми не е с нищо по-добра,
днес си наумих да изчистя.
Плащаме на две госпожи да чистят блока и около него, но те не чистят от южната страна (стълби, площадка, обширна тревна площ). Така си решиха преди няколко години, не знам защо, и от тогава там се чисти от общинската служба „Чистота“ веднъж в годината.
Аз чат-пат излизам да направя уборка, но майка и татко много ми се карат..
Вече беше станало просто нетърпимо и към 1 часа на обед си викам – днес ще е.


Просто не знаех с какво се захващам.
Първо събрах мръсотиите от градинката, не съм я снимала.
После се заех със стълбите и площадката.
Събрах хартии, саксии, дрехи… . Така. После. Имаше дебел плътен пласт изгнили листа, така че не беше метене, а копаене. И като ги изнасяш, всъщност влачиш чували с мокра кал, а не листа, както си мислех. При копаенето съсипах живота на стотици червеи, а те бяха най-малко гнусни от всички, съпричастни с този боклук. Нищо, като му дойде времето, те ще си ми върнат.
Напълних два контейнера и два варела с боклуци, последния чувал го оставих до тях, и в метене и ходене до варелите съм изминала почти 6 километра.
Оказа се, че не съм добре екипирана, нямах подходящ хардуер, една келява пластмасова метличка и една грамадна торба от Джъмбо. Можех да поискам метла и лопата от чистачките, но не исках да слушам приказки, не исках и да им кажа какво мисля.
Блокът ни е 13-етажен. Нарочно избрах работен ден, по-малко хора да ми се смеят на акъла, като видят, че чистя. Към третия час дойде да ми помогне едно момиченце, мисля, че е втори или трети клас. Аз първо й се скарах, защото дворът беше заринат с тетрадки и документи с нейното име и името на брат й. ( Тя пък ме попита: „Сега като мета, ще ми платят ли?“) Ама после ми дойдоха сили от присъствието й и още по-юнашки взех да мятам чувалите.
Ту се обнадеждавах, ту се отчайвах.
Вече нямаше къде да изнасям боклука, а и много се изморих, затова малко преди 5 просто спрях. Остана една голяма купчина листа и никой няма да знае, че тя е може би една десета от това, което беше.Хората ще си кажат – някой е чистил и си е зарязал работата на средата, как не го е срам.
Еми това е. Не се чувствам удовлетворена, а със сигурност няма да си го довърша утре, изкъпах се, пих аспирин и витамин Цъ, седнах на дивана и чувствам, че няма да мога да се изправя, ако реша да се опитам. Както се казва – хванала се на работа царската дъщеря…
Все пак гледката поне за кратко ще бъде по-добра.


„Мог забраваната“ – превод в стихове

Излезе от печат „Мог забраваната“ на Джудит Кер.
Преведох я максимално близко до оригинала, както изисква договорът.
А после, около час по-късно, защото съм неудържима, я преведох и в стихове.
Моля, заповядайте, подарък от мен 🙂

Мог забраваната

от Джудит Кер
превод в стихове – Мария Донева


Семейство Томас имаха чудесна сива котка.
Наричаше се Мог и бе добра и кротка.
Тя бе гальовна, мила, но не блестеше с ум.
Разсейваше се лесно от всеки малък шум.
Забравяше дори какво току-що стана.
С две думи, Мог си беше котана-забравана.

Понякога изяждаше една паница цяла,
а след това забравяше изобщо че е яла.

Друг път, като си миеше изцапаната лапа,
започваше да мисли с какво ли я изцапа,
и ей така оставаше, унесена в мечти..

Веднъж дори забрави, че не може да лети!

Най-често й се случваше така да се разсее,
че просто да забрави вратичката къде е.
Мъничката вратичка, направена специално
да влиза и излиза напълно официално
когато си поиска от кухнята в градината,
свободно – денем, нощем и всеки ден в годината.

В градината на Мог й беше интересно.
Тя тичаше в тревата, катереше се лесно
по плодните дървета, и птиците следеше,
опашката си гонеше и в кръгче се въртеше.

Но после, уморена, щом тръгнеше към къщи,
тя често се объркваше, заставаше намръщена
и всеки път се плашеше, че няма да успее
самичка да намери вратичката къде е.

И като не успяваше горката Мог сама
пролука да намери, да влезе у дома,
седеше до прозореца, в саксията отгоре,
и мяукаше със тъжен глас, докато й отворят.

Цветята вечно бяха с унил, омачкан вид.
И често мистър Томас възкликваше сърдит:
”Каква досадна котка!”. А Деби, чула всичко,
веднага се застъпваше: „Не, Мог си е добричка.”

Един ден Моги имаше ужасно лош късмет.
Денят така започна – накриво. Най-напред,
докато още спеше, тя изведнъж усети,
че някой я е сграбчил и стиска я с ръцете –
прегръщаше я Ники: „Добричка Мог, красива!”
Мог всичко изтърпя, но хич не бе щастлива.

А после, на закуска, забрави Мог, че всяко
добро и мило коте закусва с прясно мляко.
Така й замириса на яйчице варено,
че скочи върху масата, изтича устремено,
и бързо го изяде, преди Ник да го вкуси.
Тогава мистър Томас ужасно се намуси:
”Каква досадна котка!” Добре, че Деби рече:
”О, Ники не е гладен, той се наяде вече.”

Мог тръгна да излиза – обидена им беше.
Погледна през вратичката. В градината валеше.
”На улицата може и слънчице да грее?”
Мог тъкмо се замисли вратичката къде е,
но в този миг млекарят дойде и звънна: Зънн!
Мог шмугна се край него и ето я навън.

На улицата мрачна проливен дъжд валеше.
Едно голямо куче по плочките вървеше.
Мог изведнъж си спомни, че псета не обича,
но кучето огромно към нея се затича.

Тя бяга, то я гони. Щом Мог се изкатери
по бялата ограда и пътя си намери,
в градината се спусна, под мокрите дървета,
подскочи до прозореца със скорост на ракета,
от кучето уплашена, прогизнала от дъжд,
със пълен глас измяука, с все сила, изведнъж.

И мисис Томас стресна се. „Каква ужасна котка!”
”Изплашена е.” – рече Деби. – „Иначе е кротка.”

Мог влезе. Изсуши се. Намери си местенце –
в една удобна шапка направи си гнезденце.
Полегна си. Замърка, както жужи пчела,
и засънува чуден сън – че има си крила.

С крилата си Мог можеше да полети в небето.
От птиците по-бърза, тя ги настига, ето,
сред облаците пухкави, и совата се чуди…
Внезапно Мог почувства как някой я събуди.

И викна мисис Томас: „Каква досадна котка!”
А Деби се застъпи: „Не, мамо, тя е кротка.”

Те дадоха на Мог храна във нейната паничка,
и после по леглата отидоха си всички.

На топличко пак легна Мог и поуспокои се.
Но мистър Томас викна й „Стани от там! Махни се!”

Мог беше много тъжна. „Не ме обича никой.”
Но после й се стори, че Деби май я вика.
Вратата бе отворена, и мекичко леглото.
Тя сгуши се при Деби, замърка, и защото
бе толкова признателна на малкото момиче,
облиза Мог косата й със своето езиче.

А Деби тъкмо беше потънала във сън,
но много лош и страшен – че някъде навън
един огромен тигър, незнайно от къде,
при нея е отишъл, за да я изяде,
подушва й косата, облизва я с език…

И Деби се събуди от своя собствен вик!
И мистър с мисис Томас дотичаха тогава
да видят как е Деби, какво посред нощ става.
”Каква досадна котка!” „Такава е, да, скъпи!”
Дори и Деби този път за Мог не се застъпи.

А Мог не бе виновна! Излезе тя веднага
от стаята на Деби, от къщата избяга,
промъкна се през малката си котешка вратичка
и ето я в градината – сърдита, сам-самичка.
Нощта бе страшно тъмна. Домът – потънал в мрак.
И мрачни черни мисли споходиха я пак:
”Не ме обича никой. И ме обижда всеки.
Самотна и прогизнала ще си стоя навеки.
И никога вратичката си няма да намеря.
И нищо не съм хапвала от вчера на вечеря.”

Внезапно нещо светна. Угасна. Мигна пак.
Във къщата, потънала във тишина и мрак,
май нещо се раздвижи като светулка бледна.
Мог беше любопитна и затова погледна:
един мъж, непознат, претърсва чекмеджето,
във шкафовете рови… Мог се зарадва: „Ето!
Дори не се надявах, че помощ ще намеря!
Той, като ми отвори, ще ми даде вечеря.”

Мог радостно измяука с най-силния си глас.
Мъжът изпусна чантата си. Чу се ТРЯС и ФРАС,
и всички се събудиха, смутени от шума,
и всички лампи светнаха. „Пусни ме у дома!” –
Мог мяукаше по-силно от оперен певец.
Дотича мистър Томас: „Хей! Кой е там? Крадец!”
”Каква досадна котка!” – крадецът се ядоса.
Извикаха полиция. Дотича Деби боса,
прозореца отвори, Мог в стаята се мушна,
а Ники я помилва и на ръце я гушна.

Пристигна полицай. Крадеца арестува.
Разбра какво е станало и се заинтригува:
”Такава смела котка за пръв път виждам, значи.
Да, неведнъж сме чували за кучета-пазачи,
а вас ви пази котка! Да, котка-идеал!
Направо котка-чудо, достойна за медал!”

Медал със хубав надпис: „Мог Смелото сърце”
И всеки ден й даваха варено яйчице.
Разказваха на всички, че тя ги е спасила.
И нейната разсеяност оказа се свръх-сила.
И хранеха я всеки път, щом видят, че е гладна.
И никога не казваха: „Мог, много си досадна!”


Премиерата на „Книга за нас“

Чудеса! Направих премиера без пътуване, без покани, без медии, без зала… ей така от кухнята вкъщи.
Всички сме били разделени по места и във времето, но все пак заедно.
Добре дошла, „Книга за нас“.

Мишки с намерение

Понеже не искам просто да стоя и да се правя, че нямам книга (ами важно е за мен, какво), реших да не робувам на обстоятелствата, а да направя символично представяне на „Книга за нас“ във фейсбук. Ето го събитието, ще може да се гледа от хора във и извън фб. https://www.facebook.com/events/485330182633613
Ще прочета някое стихотворение и ще благодаря, ще отговоря на някой въпрос, ако има.
Ама нали е премиера! Трябва да се откроява с нещо!
Мисля, ако някой иска да си купи книжка с автограф и ми пише по време на „премиерата“, да получи в добавка мишка от моите. Първите еди-колко си човека, според това колко играчки съм успяла да ушия до тогава; в момента са 6, но до 14 януари има още време.


Разговор с Кармен Манукян

Събудих се с чувството, че ми се е случило нещо много хубаво. Какво беше, какво беше…
Гостувах на Кармен в Нощния хоризонт!
Изчаках да стане 12 часа през нощта, свързахме се и разговаряхме, слушахме хубави песни, казвахме си стихотворения. Когато имам тази възможност и чест, да дам интервю на Кармен Манукян, това се нарежда сред най-хубавите случки за мен през годината.
Както ми е обичай, слагам връзка към записа в блога си, за да мога понякога да се връщам да чуя няколко минути от него.
Това предаване ме запозна с хора, които много харесвам.
Освен това снощи (на 48 минута) се включи Марин Бодаков, скъп приятел и редактор на „Книга за нас“, с много щедри думи.
Като Коледа и Честит рожден ден, и всички празници, събрани в едно интервю.

Благодаря от все сърце!

Предай се, не се предавай

Предай се. Не е срамно да се признаеш за победен, когато от години водиш нескончаема битка с природните сили. Старостта, болестите, самотата, смъртта не си дават много зор – победата им е сигурна и дори не им е интересно да следят усилията ти.
Войските на студа стягат обръча, понякога усещаш повей отвътре, през костите. Ти блъскаш по вратите на смъртта с малката си мека ръка.
Много е уморително, отчайващо е.
Не можеш да спреш да живееш, не е позволено, твоите хора разчитат на теб, и без това сте миниатюрно малцинство. Това е малка мръсна презряна свобода, да предадеш своите.
Но ти все пак се предай. Пусни се.
Когато се предадеш, звуците от битката ще се отдръпнат, кръвта ти ще продължи да изтича без усилие, и в настъпилата тишина ще можеш да гледаш яркосиньото небе с широко отворени очи.
Никой няма да знае, че си се предал. Знам, че не можеш да си го позволиш, но чуй какво ти говоря, все пак предай се.
Ден като ден, както вървиш надолу по стръмната улица и съзнаваш, че усилията ти са хем мъчителни, хем безплодни, и лицето ти се усмихва на някой познат, а отвътре в теб се е разтворила бездънна пещера и ти пропадаш безконтролно в себе си, слънцето грее безразлично – предай се. Погледни онази витрина. Спри, все едно ще купуваш нещо. Отражението ти е по-тъмен силует, оцветен със стоки за бита. Все едно малко дете е запълвало очертанията ти и непрекъснато е излизало – твоето заоблено тяло и пластмасовите кофи, стъклени шишета и изкуствени цветя, които не спазват формата и стърчат нелепо. А сега се предай.
Няма разлика.
Никой не знае, че си се предал. Няма разлика. Само напрежението… Няма напрежение. Няма борба. Тебе все така те има, ето те, виж, същият силует, запълнен с глупости.
Да повървим по слънчевата улица. Давам ти две пресечки, повърви така, предаден, победен, като струйка вода, като въженце без нито един възел.
Въздухът влиза и излиза от твоите дробове, не се вкопчвай, въздух има много, въздух от земята до небето. 
Искаш ли още една пресечка?
Няма нужда, нали?
Ето го ъгъла. Предаде се, почина си. Стига толкова.
Сега да побързаме – към кабинета на доктора, към офиса, към магазина, към къщи, битката се води навсякъде и нямаме време за губене.