Вървя си към работа и си мисля каква мила майка имам, колко ми е хубава, колко ми е добричка. Каква е сладка сутрин, и татко и той – всеки път, когато излизам, стоят на терасата и ми махат за довиждане, докато се скрия зад съседния блок…
Я да й звънна да й кажа, че я обичам!
Звъня й на мобилния – не вдига.
Звъня на татко – не се обажда.
Нищо, може да са по терасите или в банята. Обаче като се обадя по домашния телефон, няма начин да не чуят. Той звъни като корабна сирена в задръстване на кръстовище насред буря с гръмотевици. Мисля, че свири „Малка нощна музика”, но не съм напълно сигурна, защото като звънне този телефон, тичам към него със запушени уши, толкова е пронизителен звънът му.
Звъня – не вдигат.
Ох, преди 20 минути тръгнах от къщи, нямаше да ходят никъде, какво е станало, защо не се обаждат тези хора?
Звъня на единия телефон, на втория, на третия. Нищо. Звъня пак, пак нищо.
Вървя неубедено към работа, после се обръщам на пета и тръгвам обратно към къщи, без да спирам да ги търся по телефоните.
На средата на пътя майка – о, небеса! – вдига.
– МАЙКО!!! ЗА КАКВО ГИ ИМАТЕ ТЕЗИ ТЕЛЕФОНИ?!! КОЛКО ПЪТИ ТРЯБВА ДА ЗВЪНЯ?! КАКВО ПРАВИТЕ? ПОМИСЛИХ, ЧЕ НЕЩО Е СТАНАЛО!!! ТАТКО НЕ ЧУВА, ДОБРЕ, АМИ ТИ КАКВО ПРАВИШ?? АМИ НОСЕТЕ ГИ СЪС СЕБЕ СИ ТЕЛЕФОНИТЕ, ИМАШ ДЖОБОВЕ, НОСИ СИ ГО НА ВРАТА, АКО ТРЯБВА! МОЖЕ ЛИ ДА МЕ ПОБЪРКВАШ РАНО СУТРИНТА?!!!!!
– Добре де, не съм чула. Извинявай.
– Добре де, нищо не е станало. Ти извинявай.
– Ти всъщност за какво се обаждаш?
– Ми… Да ти кажа, че те обичам.
– И ме разкарваш за тази глупост?! Ти си същата като баща си.
И аз й тряснах телефона.

Сега се чудя… Да й се обадя ли пак?

Свирепин се беше притаил зад кървавочервената драперия, провесена на стената зад пианото. Ризата му скърцаше от белота, фракът му прилягаше съвършено, ръбът на черния му панталон бе остър като бръснач, лачените обувки искряха…  а Свирепин се криеше като мишок. Опитваше се да не мърда, а сърцето му… Е, сърцето му не биеше, но ако би било, щеше да бие като камбана на катедрала.
– Докога! – мислеше си горчиво Свирепин. – Докога ще й треперя! Мръсна чума! Какво като ми е баба! Какво като ме спаси от смърт! Чудо голямо! Лошо е да не си жив, но и да си нежив пак не е голяма печалба. Чума. Чума! Такава е тя, затова холерата нищо не можа да й направи.
Преди 400 години цялото им село измря от холера. Само бабата на Свирепин не умря, дъртата вампирка.
– Еми как ще умре? Нали е дърта вампирка!
Всички я мразеха, а тя мразеше всички освен него. И когато го видя да плаче в опустялата къща, направи това, за което копнееше, но се беше въздържала от деня на рождението му.
Нахапа го целия.
– Ще те изпапкам бе, ей! На баба мръвчицата кръвоснабдена, черно дробче бабино, мляс-мляс!
Свирепин не загина от холера. Вампиряса послушно и признателно и никога не порасна. Остана си петгодишен, с бисерни млечни зъбки и кръгли очи, които излъчваха сладурско отчаяние и игрив копнеж към смъртта.
400 години петгодишен.
400 години под бабино робство.
– Тя никога няма да ме признае за равен. Никога няма да ме остави да си намеря жена. Защо всички девици трябва да са все за нея? И след това ми ги пробутва съсухрени като стафиди. Как ще порасна?!
Свирепин тропна с крак и после замръзна.
Със скърцане и шумолене старата макара се задейства и драперията се заиздига към тавана. Светлината на черните свещи облъхна напрегнатото му, бледо до синьо личице.
– Я да види бабка кой се крие под перденцето зад пианцето? Кого виждат старите ми очи? Свирепииинннн! Я ела насам и ми кажи, внуко бабин, ти ли си скрил онова сладко прясно далаче в ковчега си за сън? И как точно ти хрумна, че няма да го надуша? И изобщо, ела тука при баба, баба да го схруска…

Вчера забелязах нещо, което съм виждала и преди много пъти, но сега го осъзнах.

Имаше голям и тържествен концерт на всички деца, които се занимават с различни дейности в ЦПРЛ. Много деца. Мажоретки, народни танци, латино, вокални групи, инструментални школи.

Ние с Биляна от Кукления театър водехме концерта, затова през цялото време бях на сцената или зад кулисите и наблюдавах.

Ръководителите стоят в тъмното и се вълнуват, но вече няма време и възможност за съвети и в секундите преди излизането на сцена казват единствено и само най-важното. И по време на изпълнението не спират да го прошепват и подвикват.

Усмивка! Усмивка! УСМИВКА!

С усмивка стават още по-хубави. Може да са изтощени от три часа репетиция. Може да са насред най-трудното упражнение или най-сложната стъпка. Може току-що да са направили грешка.

УСМИВКА.

Иво като малко дете.