Мисля за буболечките, щом дъждът завали.
Запъхтените, вечно заети пчели
влизат в някое цвете и забърсват прашеца.
– Почисти си краката! – сопват се на щуреца.
– Наводнение! Прилив! – мравките се катерят.
Дали всички успяват място да си намерят?
Дали плуват и плават? Щом водата ги носи,
дали ритат и цопат със крачката си боси?
Как в калта не залепват. Как откриват дома си.
Как крилата им клепват, щом роса ги наръси.
Сухо кътче на завет дали има за всички.
Как така се оправят във потопа самички.
Как попиват водата от тунелите тесни.
Дали гребват със шепа от потоците пресни.
Дали помнят, чe друг път пак така е валяло.
Дали махват с антенка в настроение вяло,
дали стават тревожни, треперливи, печални,
или с радост се плъзгат по пързалките кални?
О, дали е измислено и добре наредено
във града между плочките, на полето зелено,
всички твари незнайни, всички ситни гадинки,
всички букови сечковци, миризливки, калинки,
дали с тях е късметът, дали имат умение –
всякое буболече да намери спасение?

Търсех си една снимка в месинджър, която Зоре от Жанет 45 ми беше пратила, и се зачетох. Колко хубаво сме си писали. Претъркалях чата месеци и години назад и се почувствах, все едно сме се видяли и сме си говорили спокойно и безкрайно. Това никога не се е случвало, защото все нещо организираме, бързаме и правим, и се вълнуваме и измисляме, и все си пишем тичешком. Обичам Зоре.
Та през късната есен тя ми е казала, че нейният Здравко има да пише домашна работа за мое стихотворение – и аз, с неугасващ отличнически пламък, съм й предложила да му напиша това домашно. Да каже на госпожата – вижте, това го знам лично от автора.
И го написах.
И сега като го намерих, си го прочетох.
Ама много ги разбирам тия работи!
Не знам в кой учебник е текстът със задачата към него, но ако сте в 8 клас и ви изпитват на това – заповядайте пищов.

МАЙ

Той поприглажда със пръсти тревата.
Слага й фиба от мак.
Ръсва й залез със мека позлата.
Прави я хубава пак.

Прави я сочна. Желана за галене,
със аромати безкрай.
Жълт е. Зелен е. Оранжев е. Ален е.
Сладък е топлият май.

Той е отделна епоха в годината.
Тревен, любовен и свеж.
Той е на всички череши родината
и ги заобля с копнеж.

Той е целувка и смях безпричинен.
Прошка за всичко – и рай.
Май е безгрижен, красив и невинен…
Липсва ми топлият май.

Стихотворението започва, още преди да е започнало – заглавието му е органична част от самия текст. То посочва за какво ще се говори, така че още от първия ред се тръгва с „той” – вече сме известени за темата, „той” ни е познат.
Личното местоимение залъгва читателя, че може да става дума и за човек, за мъж. Месецът е олицетворен, придадени са му човешки качества. Всичко, което се случва естествено през този месец, е представено като съзнателно, лично решение. Месецът е представен като добър, грижовен, гальовен човек. Той се държи мило с тревата – милва я, украсява я, приглажда й косичката и й слага красива фибичка. Изобщо, държи се, както един баща се държи с детето си, защото го обича.
И най-мъничкото растение или друго живо същество е на сигурно място под грижите на добрия май.
Цялото стихотворение представлява изброяване на различни черти и качества на месец май. Написано е с кратки изречения, много от тях – непълни. Това създава не толкова динамичност, колкото чувството за наслада от изброяването на още и още приятни и привлекателни качества. Все едно, колкото и да го описваш, никога няма да го опишеш в пълнота, защото хубавите черти на май са безбройни.
Епитетите, използвани в текста, не се отличават с някаква особена екстравагантност, всичко е казано по най-простия начин, защото се говори по тема, позната на всеки. Все едно приятели са се събрали и играят на „опиши май” – всеки се сеща за още и още качества и бърза да ги припомни на другите. Така и авторът се чувства сред приятели, когато си представя своите читатели, и бърза да сподели с тях чувството си.
Прилагателните имена провокират сетивата на читателя, приканват го да се потопи в пролетната атмосфера. Ние виждаме цветовете, ароматите, формата, усещането за допир и мекота, звуците на безгрижния смях, усещането за радост без причина, просто защото май е месец на радостта от живота.
Мекотата, красотата, влагата, всичко това обещава живот, растеж и лекота.
Интересен факт – думичката „тревен” не е само прилагателно име (свързано и с описанието на тревата от първия куплет). „Тревен” е старото славянско име на месец май. Ако човек не знае този факт, не губи нищо; но като го научи… ами научил е нещо ново, какво по-хубаво от това?
В третия куплет представата за месеца се размива между различните измерения. Май е наименованието на определен времеви период от годината, но тук той се определя и като място. Фантастично, митологично, несъществуващо – но желано място! – самият божествен рай.
Почти до края на стихотворението се говори предимно за природата – от най-малкото до най-голямото нещо, от най-ниското до най-високото. Тревата долу, черешите горе, слънцето в небето и изпуснатата шарена фибичка – всичко става красиво и доброжелателно, когато е май.
В последния куплет се споменава и нещо, което само хората го могат – целувките и смехът. Могат го, но не винаги, а само когато са обичани и щастливи. През май и ние ще бъдем безгрижни, обичани, радостни и свободни, без нищо да ни тежи, ще бъдем едно общо цяло с великолепната природа.
Затова и финалът, който носи обрат, едновременно слага край на щастието, но го представя и като възможно. Щом топлият май липсва, значи в момента, в който лирическият говорител споделя с читателя мислите си, не е нито май, нито е топло. В студа, без май, без смях, без трева, без слънце и без череши, човек хем си спомня, хем си мечтае. Тъгата и щастието се сливат, те са едно, както изгревът и залезът са свързани и едното не може без другото.
Не е възможно през цялата година непрекъснато да бъде само май, но в мечтите си ние можем да извикаме щастието и поне за малко да го усетим, да го преживеем, и така да съберем сили до момента, когато то пак ще се върне при нас.

На път, на път!
Ще участвам в Културен фестивал „Реката“. В неделя, 8 август, преди обед ще имам среща с дечица да си казваме приказки и стихотворения от „Нетърпение в кутия“, а вечерта – среща с възрастни от всякакви възрасти, за „Книга за нас“.
По този повод ще бъда в Свищов и ще мога да гледам куклено театърче, да се уча как се правят книги, да слушам как Данко разказва за Антарктида, да приветствам „Единайсетте сестри на юли“ на Албена Тодорова, да слушам музика, да гледам филм, да се видим с моята приятелка Еми… да не беше такава жега, направо пеша бих се затичала на север още ей сега.
Ето тук можете да видите пълната програма на фестивала.
А пък аз се върнах назад в блога и се изненадах, че съм била там преди цели три години. Всичко ми е ярко пред очите, все едно беше вчера. Какви шарени снимки!
Ох, видях и по какъв път ще минем… Аз имам услужлива памет – услужливо и старателно забравя, каквото не е за помнене, но дори и забравено, то си криволичи там и ни чака.

Днес от Гърция ще дойдат племенниците ми, после сме на фестивал, после ще дойде и кака, после ще имам имен ден, и после остава още цял половин август да се топи човек от жега и наслада, и целият оставащ живот, и всичко, което ни предстои. Нямам търпение.