Не мога да се справя

Толкова много мъка понася човешкото сърце. То има огромна вместимост, всичко понася. Губиш любов, губиш родители, губиш деца. И още – търсиш си пътя, сам си. Нараняваш най-близките си, погубваш се.

Малко ли е?

Пребиват старци, взривяват майки с деца. Измъчват животни. Един застрелял жираф.

Никое от тези не ми се вижда по-малко от другото. Непоносимо е, срамно. Унизителна безпомощност.

А на другата везна – слаби утехи. Удоволствието да духам със сешоара към замъгленото огледало и да наблюдавам как образът ми се избистря. Концентрирано, силно да си представям прегръдка, да се засмея от объркване как в мислите ми детето ми е и малко бебе, и висок мъж, и как ме целува по челото, когато го изпращам. Как си идва в къщи. Да гледам как малките цветя правят мексиканска вълна, прецъфтяват и пак цъфтят.

И пак. Губиш любов, губиш родители, губиш деца. И още – търсиш си пътя, сам си. Нараняваш най-близките си, погубваш се. Пребиват старци, взривяват майки с деца. Измъчват животни. Един застрелял жираф.

Не мога да се справя с всичко това. Не се справям.

 

Какво ще стане…

 

Какво ще стане, ако любовта
не си намери изход от ума ми.
Ако не мине през ключалката на думите,
ако е толкова добре възпитана,
че даже не посмее да надникне
през тяхната ръждясала ключалка.
Ако мълчи.
Ако страстта, тъгата, любовта
забравят да говорят.

Мълчание и плътност на мислите,
непостижими, страшни за представяне.

Елате, думи, изписани, добри и облекчаващи,
пуснете любовта ми,
превърнете я във езеро,
във огледало гладко,
гребнете ми със шепа от водата
на страшната любов.