Предай се. Не е срамно да се признаеш за победен, когато от години водиш нескончаема битка с природните сили. Старостта, болестите, самотата, смъртта не си дават много зор – победата им е сигурна и дори не им е интересно да следят усилията ти.
Войските на студа стягат обръча, понякога усещаш повей отвътре, през костите. Ти блъскаш по вратите на смъртта с малката си мека ръка.
Много е уморително, отчайващо е.
Не можеш да спреш да живееш, не е позволено, твоите хора разчитат на теб, и без това сте миниатюрно малцинство. Това е малка мръсна презряна свобода, да предадеш своите.
Но ти все пак се предай. Пусни се.
Когато се предадеш, звуците от битката ще се отдръпнат, кръвта ти ще продължи да изтича без усилие, и в настъпилата тишина ще можеш да гледаш яркосиньото небе с широко отворени очи.
Никой няма да знае, че си се предал. Знам, че не можеш да си го позволиш, но чуй какво ти говоря, все пак предай се.
Ден като ден, както вървиш надолу по стръмната улица и съзнаваш, че усилията ти са хем мъчителни, хем безплодни, и лицето ти се усмихва на някой познат, а отвътре в теб се е разтворила бездънна пещера и ти пропадаш безконтролно в себе си, слънцето грее безразлично – предай се. Погледни онази витрина. Спри, все едно ще купуваш нещо. Отражението ти е по-тъмен силует, оцветен със стоки за бита. Все едно малко дете е запълвало очертанията ти и непрекъснато е излизало – твоето заоблено тяло и пластмасовите кофи, стъклени шишета и изкуствени цветя, които не спазват формата и стърчат нелепо. А сега се предай.
Няма разлика.
Никой не знае, че си се предал. Няма разлика. Само напрежението… Няма напрежение. Няма борба. Тебе все така те има, ето те, виж, същият силует, запълнен с глупости.
Да повървим по слънчевата улица. Давам ти две пресечки, повърви така, предаден, победен, като струйка вода, като въженце без нито един възел.
Въздухът влиза и излиза от твоите дробове, не се вкопчвай, въздух има много, въздух от земята до небето. 
Искаш ли още една пресечка?
Няма нужда, нали?
Ето го ъгъла. Предаде се, почина си. Стига толкова.
Сега да побързаме – към кабинета на доктора, към офиса, към магазина, към къщи, битката се води навсякъде и нямаме време за губене.

Дъх дълбок – че са навън.
Бавно, тромаво летене.
И следи от пресен сън,
и замаяно жужене.

Тънички крака от тел,
гащи с мъхеста подплата.
И дъги от сух пастел
в крайчетата на крилата.

На огряната стена,
с по една призявка тиха,
капна капка топлина
и мухите я изпиха.

Гущерът беше сух и грозен дори като за гущер.
За онова с опашката няма смисъл да се споменава. Пръстчетата на предното и задното ляво краче бяха премазани и зараснали зле, цялата му лява половина беше буцеста и извита, в най-изпънато положение пак беше изкривен надясно и стопчен. Изглеждаше като идея за грозен гущер, която се бори, за да изпълзи от буца пластелин.
Видът лъже. Той не се бореше с никого за нищо.
Доживяваше последните си дни върху камъните на един срутен зид, който някога е опасвал градина и къща сред градината.
Сега градината и къщата бяха разпасани. Къщата се свличаше от тежестта на ниското лятно небе, едната й стена се беше издула, разпукана като презряла смокиня, като корем на жена, която някога е била бременна, а сега стриите по празния й стар корем проблясват безсмислено и незаличимо.
Гущерът беше на мястото си, трудно подвижен, усукан, жълтеникав. Кожата на гушата му туптеше, той преглъщаше сухо. Гледаше, без да мига, с наслада.
Слънце. Този копнеж, който не се насища.
Колкото повече прииждаш, толкова повече ми недостигаш. Ща, ща щастие. Не ща нищо друго.
Гущерът заваляше думите, без да ги изрече, още в мисълта му те се заплитаха, завъртаха се като онези тръни, които вятърът гони през зимата по дългите безснежни полета.
Отвори уста, за да пусне още повече слънце навътре в себе си. Опита се да надигне глава и нещо във врата му изпука и се скъса.
От стрехата капна една керемида.
После нищо.

Жабата Стоянка обичаше красивите неща, но ръцете й бяха вечно мокри и красивите неща се изплъзваха и се чупеха.

– Нетрайна е красотата и не е дадено на жабите да се насладят до край на нищо в дивната природа – въздишаше често Стоянка.
Очите й блещукаха като зрънца хематит и галеха с поглед отблясъците на залеза по малките вълнички – но как да задържиш дори за две секунди отражение, носено от разсеяна и невнимателна вълничка?

Отронено листо от върбата се плъзваше по повърхността на водата, изписваше една или две елегантни линии, а после спираше и те се изтриваха дори от паметта на жабата. Тя диреше следите от лекото движение, но те се топяха и тя не знаеше дали си спомня или си измисля…  а собствените й фантазии бяха груби и еднообразни, толкова тромави… толкова… жабешки.

Насън Стоянка плуваше под озарената от слънчеви лъчи вода, без желание да излиза и без нужда да диша. От време на време, на игра, оформяше с тънките си синкави устни мехурче въздух и с целувка го пускаше на свобода.
Призори, в полусън, жабата повтаряше отново и отново картината в ума си. Оформяше въздухчетата и правеше колелца, играчки за елха, висулки за огромни оперни полилеи, пускаше червени рибки от въздух в сини кубчета от въздух и ги наблюдаваше как се носят из меката блатиста вода.
Наслаждаваше се на гъделичкащото изкушение да хване въздушните мехурчета с лапичките си, успяваше да се въздържи.
Самото докосване щеше да направи нещата несъвършени и представата за кристалните въздушни топчета, помътнели от пръстите й, помрачаваше лазурния сън.

Тя го подхващаше отначало. Водата, шарките от слънце по пясъчното дъно, съвършената жаба от стъкло и светлина – тя самата, Стоянка, мехурчета, искри, колекцията й от недокосван въздух, който по нейна воля не се издига веднага към повърхността, а криволичи, потъва, омайва я, вие се около лицето й, примигва около пръстите й, предизвиква я, бяга…
Приискваше й се да няма ръце, да стане пак капковидна, с тънка слаба опашчица, да се върне дори по-назад, да се превърне в съвършено зрънце хайвер, да не се е излюпвала, да не са я снасяли, да стане пак неотделима част от върховното съвършенство, от идеалната красота.

За която вече можеше само да копнее – неутолимо, жадно и безнадеждно – защото жабата Стоянка обичаше красивите неща.

Пътуване. Слънчев ден. Море на една ръка разстояние. Всичко вкусно! Кака и Аргир. Децата. Да спя на задната седалка и в съня си да чувам как си говорят по пътя.

Дразня се, защото на снимката излизат най-грубите щрихи само.

Аз гледам със обичащи очи
и няма начин да не забележа –
с нехайно боядисани лъчи
излиза сутрин слънцето. Небрежно,

загърнато със сивкава мъгла,
набързо гледа работа да свърши.
Примижало зад тежки очила,
студено му е и гърбът го кърши.

А цял свят на ръцете му лежи
и цялата земя на него чака.
И не че да се грижи му тежи,
но отдалеч се вижда, че е плакало.

Притопля и подрежда. Стисва зъби.
Отива двора си да поошета.
Ръждиви, уморени, с крехки ръбове,
листата му подлагат плитки шепи.