Аз съм машина за гняв. Аз превръщам във гняв своето чудене, страх, колебание, болка. Гняв е туптящото, режещото главоболие, гняв е плъхът във стомаха ми, който се мята и хапе. Имам градини от гняв, пълни с плевели, с розови, сини торби от найлон, с черни и бели торби от найлон, изподрани на дрипи. Правя си гняв, загрозява ме гняв, не заспивам от гняв. Гневно крещя и от срам се гневя, че съм гневна.
Непоносима тъга, няма място за теб, построила съм крепост от гняв, землянка от гняв, ров, прикрит със листа, и на дъното – с колове гняв, подострени хищно.
Непоносима тъга, непоносимо красива, от теб ме е страх. Непоносима тъга, като слон, който идва с отмерена крачка, и не обръща внимание, че покрай него крещят мръсните, кльощави гладни деца на гнева ми.

Ох, колко е хубаво да се наревеш,
без да си имал това намерение.
Да ревеш десет часа, без да спреш,
до последна сълза и до изтощение.

И да поревеш още малко преди да заспиш,
да се нажабиш в сълзи, чак да ти омръзне.
И ако ти е горещо, да излезеш да се разхладиш,
или да си обуеш чорапи, в случай че зъзнеш.

И после да ожаднееш и да пиеш вода,
да се протегнеш, чак да ти изпука гръбнакът.
Твоята красива, силна, тежка беда
да се отдръпне учтиво и да почака.

Тъгата състарява. И схванат и смутен,
човек се уморява да бъде уморен,

раздвижва се полека и плахо си припомня
една усмивка мека, една надежда скромна,

аха да се откаже, но чувства се добре,
дебел и бял на плажа, но жаден за море,

прегракнал, с гърло свито, но с нужда да говори,
опитва да опита и дума да отвори,

готов да се разплаче, готов да се засмее,
и изведнъж усеща, че диша и живее,

и пак му става вкусно, какъв е топъл хлябът!,
решава да разпусне охраната си слаба

от навици тревожни и от тъга по навик.
Изглежда невъзможно, но той все пак го прави,

и първо му се струва, а после вярно става:
земята го лекува, небето го спасява,

и ето го, събуден, красив и вдъхновен.
Съвсем готов да бъде отново наранен.

Цялата сподавена тъга
в краткия ни допир се усети.
Аз почти не помня откога
радостта се умори да свети.
Тази вечер те видях насън.
Ти дали си спомняш, че ме има?
В стаята е топло, но навън
не е спирало да бъде зима.

– Купени картички?! Много са скучни! –
скръцват със зъб целофаните звучни.
Тръгват из къщи бонбоните голи:
– Взимай. Даряваме ти станиоли!

Лак на звездички. Прозрачно лепило.
Смешни целувки с червено червило.
Няколко шепи насипен брокат.
Пъстра хартия и късчета плат.
Пликове. Марки. Украси. Адреси.
Там ли сте още? Приятел? Къде си?

Масата, подът – с пайети посипани.
Режа, лепя, с маникюри съсипани.
И химикалчетата на детето.
И все не е симетрично сърцето.
И на елха не прилича елхата.
И постепенно възлиза тъгата.

Ама че глупости. Тъпо е. Стига.
Този дори телефона не вдига.
Втори замина, а трети загина.
– Пак ли детинщини! – казват мнозина.
Тези сърца не задържат броката.
И замъгляват ми се очилата.

Що за наивност – да вярваш все още
в живите мощи на Български пощи…
Кой гледа в пощенската си кутия?
Сипвам си нещо, макар че не пия.
”Приказни празници да ни се случат!
Ти да си здрава! Децата да учат!”

Щастие. Обич. Любов. Приключение.
Ние със тъжното ми настроение
пишем, рисуваме и оцветяваме,
и си припомняме, и си прощаваме.
Празникът светва по цветните листи.
Нека преспим така. Утре ще чистя.

Случва се човек да си счупи някоя кост и после заради лошо лечение, немарливост или лош късмет счупеното да зарасне зле. Уж вече си излекуван, а то си боли, не се движиш както преди, губиш от силата си.
Тогава отиваш при специалист и той нарочно счупва костта на същото място – за да я излекува и да й възвърне функционалността.

Може да е кост, а може и да е друго счупено. Може много дълго да те боли душата след любов (след любов!), от раздяла, от обида или от тъга.
Човек отрича – не, той не ревнува… надживях те…. дори не си спомням…
Човекът може наистина да не си спомня мига на травмата. Но боли.

Красивите стихотворения, печалната музика, филмите, които будят скръб, правят това.
Нежно и любовно, с внимателна жестокост счупват душата ти на същото място, причиняват болка – и после я лекуват заедно със старите болки, които си носил със себе си много дълго време. Колкото пъти е необходимо. Докато спре да боли, и ти нехайно казваш – това стихотворение ми омръзна, а преди ми въздействаше толкова силно, защо ли?

Тя е дребничка и черна.
Пети ден е на морето.
На брега в една таверна
тя допива си шишето.

На салфетката си бяла
нещо кратичко записва.
Рамене загръща в шала.
Духва вятър и се плисва

весела вълна, и мокри
и шестте й черни крака.
Мравката е с бяла рокля.
Нещо романтично чака.

То не идва, то й бяга –
щом е на море самичка.
И душата й се стяга
от почивка и от всичко.

Утре се прибира вкъщи.
Ще работи пак на смени.
По лицето й намръщено
и по нейните антени

вече не тъга, а смелост
се чете и се изписва.
Мравката с високо чело
е красива! И й писва

да е сам-сама на плажа!
Иде й да се развика…
Няма на кого да каже,
че не я обича никой.

Пъха писъмце в шишето:
”До кога ще съм сама?!?!”
и го хвърля във морето.
И потегля към дома.

Ана затвори телефона и с три крачки стигна до гардероба. Отвори крайната врата. На най-горния рафт беше пътната чанта, дръжката й висеше. Ана подскочи, хвана я и дръпна. Заедно с чантата върху главата й падна папка с документи, които се разсипаха по пода. Без да ги събира, събори в отворената чанта някакви блузи, бельо. От банята грабна четката за зъби и гребена. Напъха крака в маратонките.
Колата запали от първия път. Нямаше движение, улиците бяха пусти в празничния следобед.
Наби спирачки. Лили чакаше на тротоара. Беше с тъмносин официален костюм – сако и много дълги широки панталони. Отвори и седна. Ана видя, че краката й бяха боси.
Не си казаха нищо, не се поздравиха. Ана подкара, като гледаше само напред.
Бързо излязоха от града. Червената лампичка светна точно до първата бензиностанция.
Ана излезе, зареди, взе бутилка вода и бутилка вино, плати.
В колата Лили седеше все така неподвижно, все едно не беше забелязала, че са спирали и тръгват пак.
Пътят вървеше успоредно на брега и морето ту се показваше, ту се скриваше зад дърветата. Листата им едва бяха покарали и през тях прозираше слънцето, което се снишаваше бързо и всеки момент щеше да потъне зад хоризонта като бисквитка, топната в мляко.
Ана посегна да пусне музика, но Лили сложи ръка върху ръката й и я спря.
Пътуваха във вцепенение, без да нарушават тишината, без да позволят нещо да ги разсее от устрема – Лили да се отдалечи колкото може повече, Ана да я отведе колкото може по-бързо.
Светлината изстина и се размъти. На тяхната отбивка потънаха в гората. Пътят се превърна в пътека, клоните деряха вратите и удряха с юмруци по покрива на колата.
Ана помисли, че ще закъсат, но минаха през изровените дупки и спряха на самия плаж. Предните гуми заораха в пясъка.
Чак сега Ана погледна към Лили. Тя отвори вратата, слезе и тръгна по мръсния пясък. От тази страна на залива морето беше натрупало пръчки и всякакви боклуци. Ана се огледа за втори чифт обувки. Мина й през ума да даде своите на Лили, но тя нямаше да ги приеме. „Тогава и аз боса” – реши, но видя, че Лили вече нагазва в студената вода и без да губи повече време се затича към нея, като се препъваше в найлони, плавеи, някаква рогозка.
Хвана Лили за раменете и я дръпна. Неочаквано тя не оказа съпротива и двете паднаха на пясъка, а една вълна ги плисна и Ана видя как тъмносинята коприна попива и почернява. Сухи останаха само раменете на Лили и косата й.
Станаха бързо и хукнаха към колата. Засъбличаха студените дрехи, мокрите крачоли неприятно залепваха за краката.
Ана бутна Лили на задната седалка, хвърли й старото одеяло от багажника, запали двигателя и включи парното. Отвори виното и се промъкна на задната седалка, а Лили я загърна и я зави. Отпиха по глътка от бутилката и Ана най-после се разплака, а Лили се разсмя.
След малко и двете притихнаха. Колата бързо се затопляше, а отвъд тихото й бръмчене се чуваше равномерното пляскане на вълните. Една виолетова ивица светлина над хоризонта боядисваше черната вода в розово.
– Имаме ли нещо за ядене? – попита Лили и отпи още една здрава глътка.
– Нищо.
– Карай.
– Не мога да карам, пила съм – Ана посочи изразително бутилката и за по-ясно отпи пак. – Какво стана този път?
– Същото.
– Дай да видя.
Лили не помръдна.
– Дай.
Отгърна одялото – на бедрото и на ръката над лакътя грозно чернееха следи от удари.
– И сега какво?
– Може ли да останем тук?
– До утре – да. А утре?
– Хайде първо да стане утре – Лили се намести по-удобно, въздъхна и се засмя.
– Какво?
– В пети клас хубаво си бяхме решили никога да не се влюбваме.
Ана не отговори нищо, дори морето се притаи и премълча.

Кой рева като магаре вчера?
Кой гризеше въздуха от мъка?
След сълзите тръгнах – и намерих
изход. И на светло се измъкнах.

Вчера бе тъгата ми безкрайна.
Днес се свърши – беше и я няма.
Радостта поникнала е тайно
и расте, и става по-голяма.

Аз ли плаках? Колко ще се смея?
И какво ме чака зад завоя?
Има ли спокойствие? Къде е?
Някой ден дали ще бъде мое?

Снежинките черния свят ще замрежат.
Затрупват ме, без даже да забележат.
И стъпките вече не помнят адресите,
не знаят, не знаят, не знаят къде си те.
Денят ти се влачи с краката си къси.
Не сняг, а объркване ситно се ръси.
На гости си ходят, клюкарстват етажите,
къде си се питат и чудят се даже те.
На мен ми е мъчно и сиво, размътено –
да тръгвам? Да чакам? Бих хванала пътя, но
едничкото общо, което си имаме,
е моят прозорец сред цялата зима. Не,
никак не знам защо, но ще остана.
Тук жълта е лампата, син е диванът,
карето оранжево на одеялото,
зеленото, яркото розово, бялото,
са същите, същите са като вчера.
Трохите от нашата обща вечеря
бодат под дланта ми. Без памет, без звук,
снегът ме затрупва. Но аз ще съм тук.

Беше наблизо и чу, че мечтая за теб,
само че нямаше много какво да направи.
Може да чупи звезди като орехи в шепата,
рибите къпе и дрямка на котките дава,

обли земята, търкаля я, гребва си пръст,
прави човечета, смесва ги и ги разделя,
времето връща, чертае в дърветата пръстени
и ги венчава за въздуха, и си измисля недели…

А покрай нас се обърка, отпусна крила,
гледа безсилно и някак не може да вникне,
ангел всеможещ, смутен, в самота и мъгла:
как няма как
поне мъничко
да ме обикнеш?

Това е хубавото на неделята:
че можеш да започнеш да тъгуваш
от сутринта, без никой да ти пречи.
Тъгата не е свикнала на светло.
Сега със подозрение опитва
кафето, после чая. И разглежда
ръцете ти на дневна светлина.
Поляга в тях, за да не бъдат празни.
Приляга й домът ти. Всяко нещо
й отговаря. Твоята тъга
на дневна светлина се вдетинява,
не спира, всичко пипа, всичко иска,
препъва се, играе си с храната.
Ако заспи, не бързай да се радваш –
ще се събуди малко по-голяма.
Добре, че няма никакви съседи
и близките ти хора са далече,
добре сте си с тъгата, не е нужно
да се прикриваш, да се извиняваш.
Неделя е и има много време.
От твърде много време е неделя
и като цяло е чудесен ден.