Юлското утро! Ще го посрещна на автогарата в Стара Загора!
Посрещнеш ли утрото на автогара, от там нататък денят ти може да става само по-хубав.
Хващам рейса за Пловдив, пристигам и стой, та гледай:
От 11 сутринта при пеещите фонтани ще гостувам на Лятната читалня. Ще чета весели детски неща, „Нетърпение в кутия“, такива работи.

Вечерта от 18,30 в Би Боп Кафе ще направим пловдивската премиера на „Книга за нас“. За тази деликатна задача ще ми помогне Ина Иванова. Искам един път да направя нещата като хората. Да отговарям на въпроси, де да знам и аз какво. Да стане прилично!

Проверих – последният път, когато съм имала такава среща в Пловдив, е било на 25 април 2019. Не сме представили „Животните“ там, нищо. Бива ли така?

Ще бъда много щастлива да се видим. Моля, заповядайте!

Заради чувството за чудо го пиша това – то заслужава да бъде забелязано.
През есента получих подарък – един комплект за рисуване. Не точно за рисуване, а за оцветяване по цифри. Детско занимание, но аз обичам да си играя.
Пък и се оказа, че и в тези неща има степени на трудност. Схемата е отпечатана върху платното и започваш да нанасяш цветовете – 30 цвята и три четчици, най-дебелата – колкото кибритена клечка. Платното е 40/50 см, човек все едно бродира гоблен. Аз лично не съм бродирала такова нещо, защото дори мисълта непрекъснато да броя ми е неприятна. Освен това, докато нанасяш всяка боичка – точки и чертички, и започваш с бяло, по-бяло, по-малко бяло, светло бозаво, бозавеникаво… никакви линии не се открояват, никакви форми.
Не зная дали е творческо занимание, но е много възпитателно. Изисква да се отдадеш с внимание и доверие в този, който е направил схемата, да приемеш, че той те води и ти изпълняваш волята му – а той е направил това за теб. Трябва да положиш повечето бои, преди да започнеш да виждаш какво ще се получи.
Но докато рисуваш, мислиш за рисуването; а когато мислиш – започваш да разбираш нови неща и да ги научаваш чрез собствените си действия. Спомням си как една нощ, сигурно към 12 е било, се скарах на Иво:
– Виж колко е късно, защо не си лягаш? Утре си на училище! И без това седиш и не правиш нищо!
А той ми отговори:
– Напротив, повишавам си културата!
– Е, как си я повишаваш?!
– Като мисля за Хамлет!
Като ми мина смешното, осъзнах, че той е прав – ние измисляме, разсъждавайки върху нещата. Научаваме собствените си мисли и извеждаме наяве знания, които не сме знаели, че знаем – но трябва да си оставим време за мислене.
Не знам разбира ли се какво се опитвам да кажа.
И тъй, оцветявах тихо и кротко и се чуваше само скърцането на горкичкия ми гръб, защото все не успявам да си намеря удобно място, и след общо десетина часа запълване на поленца, от това:

получих това:

Чудо.
Сега остава да лакирам картинката. Много ми стана смешно, че в упътването пише нещо в смисъл – вие сигурно ще искате да впечатлите роднините си, затова в комплекта има и метална кукичка, с която да закачите картината си на стената.
Какви роднини имат хората!
Мислех да повторя с боичките там, където прозират числата, но после реших, че така ми харесва повече, леко да прозира, че произведението ми се е получило чрез игра.

Вчера рязко стана горещо, лятото встъпи в длъжност и малко се престара.
Ние тръгнахме към Ивайловград рано-рано, защото може да са 160 километра път, но какъв път само! Цъфтят първите слънчогледи, лелки продават розови домати и череши, прекосяваш реки по мостове, ей такъв язовир видях!, още е зелено, не се е изпекла тревата, от хубаво по-хубаво.
Но колко завои…
Само един път е отворен към Ивайловград, другият нещо бил в ремонт, но и той бил със завои в изобилие, и на когото му става лошо в кола – например на мене – трябва да си знае, че ще пристигне до местоназначението си в безпомощно състояние.
Читалището в Ивайловград се намира лесно. Отвън е голямо и розово, отвътре – прохладно и просторно. Много мили домакини, много хубаво кафе.
Срещнах се с децата от първи, втори и трети клас. С всичките – има по една паралелка в града.
Реших, че ще е по-добре да им кажа (изрецитирам, покажа, изтанцувам) една приказка – „Зог“, че ми е най-смешна. После им разказах в аванс и продължението, което още не е отпечатано на български – „Зог и Летящите Лекари“.
Всички много се смяхме и се веселихме, задавахме си въпроси и си отговаряхме, накрая, да ви се похваля, ми казаха, че вече имат двама любими писатели – Иван Вазов и мене. Вазов ме води с един мустак, но аз пък съм по-млада.
И всичко беше шарено и зелено, лайка и лавандула, и цъфнали нарове във всеки двор. Но аз не спирах да си мисля – защо го правя това? Защо пътувам три часа по диви завои, за да прочета една приказка на тези наистина много сладки, но все пак непознати деца, и после да си тръгна?
Дадох си очевидните отговори, плюс още няколко, натикани по-назад в шкафа с истините, надеждите и желанията…

Та по този повод, да кажа – ще участвам в едно събитие на 30 юни в Къщата на архитекта, ще дължа реч и мисля тя да бъде на тема „Срещи с читатели: защо?“

И снимки от читалище „Пробуда 1914“ – Ивайловград.
Благодаря за веселата среща!

Един забързан ангел
шофира и се смее.
Отбивката пропуска,
оглежда се къде е,
потегля, пали, га́си,
хвърчи, реди кашони.
Кога си у дома си?!
Сред книги милиони!
Превежда хонорари.
Среднощ реди събития.
Багажника товари
с класици и открития.
Сред фойерверк от думи
и сред въртоп от страници,
в свистенето на гуми
и в ръчно шити раници,
на телефон в звъненето,
на склада в хладината
прехвърча ангел – ето го!
Хоп! Пак е във колата!
Апостолът в премеждие,
захвърлена в природата,
един диктатор нежен,
по-властна и от модата,
безкрайно симпатична,
приятно деловита,
и винаги обична,
и никога сърдита,
вестител и приятел,
другар и утешител,
съмишленик, деятел,
довереник, спасител,
от Пловдив през Болоня
и чак до Антарктида
щом трябва – ще я гоня
и с нея ще отида.
Една душа голяма!
Кой с Гери ще се мери?!
Не, няма втора, няма!
Ура! Ура за Гери!

Казат, че човек е млад, докато прави разни неща за пръв път в живота си.
Давам пример – аз съм млада, предстои ми за пръв път да отида на юг от Гърция.
Ивайловград е така хитроумно разположен, че Гърция му се пада от северната страна. И аз – там. В сряда.
Поканиха ме в читалището за среща с деца.
– Кое читалище?
– То е едно.
– Значи ще го намеря лесно – казах аз. – Ще бъда там в 11!

Минават дни, а аз не спирам да се усмихвам.
Репетициите бяха райски, сериозни и щастливи. Няма по-прекрасно от това, да работиш с хора, на които се възхищаваш. Събрали сме се работа да вършим, а аз се зазяпам в лъка на цигулката, или в стъпките на танца – и не защото съм разсеяна, а защото съм напълно концентрирана и попивам, и наблюдавам как се създават нещата. Ама то билo концерт за деца – още по-хубаво. Още по-важно!
А на 13 юни дъждът ни изчака (аз бях забравила, че ръкопляскахме на небето), и се събрахме, и празнувахме.
Ще сложа тук част от снимките, които Борис Добрев направи, да си имам уловени мигове и да си ги гледам.
„Мишките отиват на опера“
солисти:
Милена Гюрова – Кармен и мишка-барелина
Атанас Младенов – Ескамилио и приказен плъх
трио Дивертименто:
Грациела Панайотова – цигулка
София Радилова – виолончело
Младен Тасков – пиано
Мария Донева – автор, водещ и мишка-меломан
режисьор – Роси Костова
Следващият спектакъл ще бъде на 25 септември от 11 часа в кино Кабана. Елате пак и елате много!

Има хора, книги, божури, рози, книги и хора. И книги.
Бях в София 4-5 дни и за това време бях два пъти на Панаира на книгата, имах премиера на „Книга за нас“ във Фокс буук кафе, видях приятели, обядвах в Алма матер, давах интервюта, четох приказки на бебета, подарявавах мишки, присъствах на премиерата на „Добри“ в Перото, записахме епизод на подкаста „Всяка книга си има история“, четох на Витоша (То само Витоша ме слушаше де. Планината.) Видях мили приятели, ама и мен ме видяха, даже на улицата ме разпознаха (два пъти, единия път чаровно момиче ми подари плодов пай!)
Купувах книги, подарявах и разменях, подписвах също. Някои от тях не съм снимала, защото си ги оставих за малко в София до другия път.
Бях на репетиция с трио „Дивертименто“, ще имаме представление на 13 юни, утре ще напиша най-специална покана.
Имам и позлатена книжка със стихче от Ценка Кучева, плюс истинска ръкописна книга от ученици от нейното училище.
Открих книгите на Евгения Войнова, ами те са чудесни!
Много съм благодарна на всички, които най-нарочно или случайно имах радостта да видя лично и на живо.
Шатрата на Жанет 45 на Панаира на книгата и Фокс буук кафе са вълшебни места, но от другата седмица вече няма да има панаир, а книжарницата няма да спре да ни очаква и очарова на „Гладстон“ 32.
В ума ми е калейдоскоп от думи и лица, предполагам, че ще ви сънувам.
Слагам по няколко снимки от тук – от там.
До скоро!