Облакът

 

– Какво? Нищо не чувам! – Крета осъзна с интерес, че наистина не чува нищо конкретно, в това число и собствения си глас, заради шума, който се плискаше и ги заливаше отвсякъде. Всички крещяха, наблизо и далеч, високо и ниско, силно и още по-силно. Получаваше се писклив грохот, бучене, гъсто като нилска тиня, трошливо като засъхваща пръст и тежко като ръката на фараона.
Крета стисна Рами за хлъзгавата лапка и го повлече към тяхното място.
В плиткото водата се тресеше и подскачаше от безброя жаби и от грохота, който те създаваха. Нито една от жабите не й беше позната. Сякаш извираха от водата, изникваха от пръстта, капеха от храстите – и всички викаха, блъскаха се, търсеха семействата си, настъпваха се и се караха. Суматохата беше неописуема.
Крета осъзна, че също вика, „Рами, бързо, ела!”, но гласът й потъваше в общата врява като капка вода в пясък.
Рами явно разбра накъде го води, защото изскочи напред и започна да пробива път през тълпата, без да изпуска лапичката й.
”Рами е прекрасен. Безупречен.” – дори в този ужасен момент Крета усети прилив на гордост и любов при вида на копринения му гръб, мощните крака и красивата му шарка.
”Аз съм най-щастливата жаба.” – обобщи тя.
Стигнаха до обърнатата кошница, която бяха открили преди време. Затрупана с няколко слоя наносна кал, почти вкаменена, тя приличаше на объл камък, дотъркалян от прилива, но от едната й страна имаше пролука и ако някой се пъхнеше отдолу, щеше да открие тъмно и закътано влажно местенце.
Рами и Крета влязоха. Тук звукът беше малко по-приглушен. Притиснаха се един в друг и постояха така. Крета проговори първа, с уста, притисната към ухото му.
– Знаеш ли какво става?
– Никой не знае.
– Изведнъж взеха да идват отвсякъде. Реката ли ги носи?
– Не е от нея. Говорих с един, беше много объркан. Твърди, че идва от долното течение.
– Как, плувал е срещу водата?
– Дори не бил плувал. Нещо го понесло.
– Какво нещо?
– Нещо! Видял как всички излизат и тръгват, мало и голямо, всички, нещо ги понесло и ги захвърлило тук.
– Нищо не разбирам. Рами, страх ме е.
– И мен. Нещо става.
– На кого е притрябвало да събира всички жаби от поречието на Нил точно тук, в нашата долина?
– Става дума за милиарди. Не съм чувал друг път за такова нещо.
– Рами, Рами, да останем тук. Ще ни стъпчат, реката не ни побира, страх ме е.
– Ще стоим тук до последно. Тихо. Тихо.
Рами прегърна още по-силно Крета. Дъхът им беше бърз и сух, сърцата им се блъскаха едно в друго. От могъщия тътен, който идваше от всички посоки, дори изпод земята, езиците им пресъхнаха, а очите им сякаш щяха да се пръснат.
Изведнъж кошницата се отлепи от калта и отхвърча.
Някаква сила вдигна Рами и Крета, откъсна ги един от друг, запремята ги нагоре сред плътна струя от жаби, които се издигаха нагоре и ръсеха капки вода, сгъстяваха се още, лакти до лакти, очи до очи, струпваха се в небето, туптящ, ревящ, ужасяващ буреносен облак от жаби, надвиснал над Гиза.

Как се прави мишленце – стъпка по стъпка

Картинка

 

Преди време, преди да излезе книгата „Заекът и неговата мечта“, шиех зайчета и бях направила една поредица от снимки как точно съм намислила да ги изработвам.

Сега реших да покажа правенето на мишките, защото ме попитаха. С видео сигурно ще е по-ясно, но ако нещо не се разбира от снимките, ще поясня 🙂
Последователността от действията е тази, единствено от радост и мерак направих муцунката по-рано, а обикновено си я оставям за накрая, за десерт.
Сигурно има и други начини; този е моят.

21

Картинка

 

Не спирам да ги правя, само сменям цветовете. Скоро ще се наложи направо да си забраня да шия мишки, защото пак взех да прекалявам. Правилото – само по една мишка на ден – е жестоко потъпкано. Резултатът за март е 51 до този момент, а прочетените книги са 4 или 5 (и още една-две започнати).
Очевидно се налага да поговоря много строго със себе си. Не помня как се правеше това. Ако исках да се налагам над хората, още щях да съм омъжена учителка.
Но пък може би шиенето доброволно ще отстъпи на заден план, когато стане съвсем топличко и започна повече да стоя на открито, а?

„Бабата бандит“ в Нова Загора

Картинка

 

Да, аз съм пристрастна и се гордея с това.
Обективно е вдъхновяващо и замайващо от радост да видиш деца, които са отделили от личното си време, за да работят нещо незадължително, а по сърце и по желание; да познаваш учители, които създават нов свят, хора, отдадени на някакво изкуство, които го преживяват и споделят. Аз познавам такива хора, видях ги в Нова Загора, ръкоплясках им, смях се, а ми се ревеше, толкова е трогателно и хубаво.
А субективно ми хареса особено много, защото моята част от работата е свършена отдавна и сега просто трябваше да отида и празнувам.
А сега ще кача тук малко снимки от Нова Загора и от представлението, с което Театрално ателие „Мигчета“  с ръководител Станиела Хаджиева откри официално Осмия фестивал на ученическите театри „Арлекин“.

Благодаря ❤

Осми ученически театрален фестивал „Арлекин“, Нова Загора

 

На Деня на театъра аз ще празнувам – какво говоря, аз вече празнувам! – ще отида в Нова Загора на фестивала „Арлекин“!

Бях там преди две години, когато Театрално ателие „Мигчета“ представи моята пиеса за принцесата и граховото зърно. Моя, моя – Станиела Хаджиева я беше развила и я беше направила толкова чудесно, че това ми остава сред най-хубавите спомени за вечни времена.
И сега, представете си: ТА „Мигчета“с ръководител Станиела Хаджиева ще представи драматизация по „Бабата бандит“.Същата пиеска, която правихме в Психодиспансера в Стара Загора. Но как ще е същата, след като е минала през ума и въображението на Станиела?
А тя не ми праща снимки на декора, ей така, да стоя и да се чудя чак до сряда!
Прати ми само проект за плакат засега, и аз ще ви го покажа, макар че в него има една голяма неточност: пиесата не е написана от мен, аз съм направила драматизация по романа на Дейвид Уолямс.

Ето ТУК може да се види цялата програма на фестивала и всички участници.

И… очаквам и се вълнувам. ❤

Събирам се

 

Първо изхвърлиха дрехите, чаршафите, домакинските съдове. За джезвето ме хвана яд, беше подарък от лелята на майка ми. Беше червено отвън и бяло отвътре, с черна дръжка, с три жълти цветя върху издутото коремче и малък чернобял лъв отдолу на дъното. Беше много старо това джезве. Те затова и го изхвърлиха.
Изчистиха основно апартамента. Премахнаха повечето отпечатъци от пръстите ми, все едно съм престъпник, а те – мои съучастници и бързат да заличат всички следи от пръсъствието ми в този дом.
Изтупаха дюшека и възглавниците на дивана. Дадоха големия килим и двете малки килимчета за пране, после ги оставиха навити и загърнати в найлон на пода под прозореца.
Четири златни монети и десетина сребърни, вързани в носна кърпа на бели и зелени квадрати, намериха в бялата чанта от сватбата ми на най-долния рафт в килера. Монетите запазиха, а всичко останало изнесоха и изхвърлиха в специално докаран контейнер. Стъклени буркани, чанти за път, ожулен куфар, полупразни кутии от стари уреди, кутии с копчета и торби с прежда. Книгите запълниха няколко кашона, които потънаха в светлосин микробус и отпътуваха нанякъде. Мога да се закълна, че книгите не искаха да си тръгват. Те се привързват повече, книгите.
Обувките, шапките, палтата. След кратко колебание – и дюшека, защо изобщо го тупаха, щом все пак отиде в боклука.
Взеха лампите от спалнята и хола, нощната ми лампа също. Оставиха една гола крушка да виси в кухненския бокс към хола, и макар че нямам нужда от изкуствена светлина, заболя ме. Не знам по-тъжно и неуютно нещо от гола електрическа лампа и от възглавница без калъфка.
Дръпнаха дебелите завеси, и те изпрани и излъчващи затихващ мирис на последния одрински прах за пране.
И излязоха.
Остана ми малко.
Почти изтрита лепенка с Мики Маус на една плочка над чешмата. Една опустяла саксия, пълна с щипки за пране – напомниха си да я изхвърлят и накрая тя пак си остана на терасата.
Наистина, толкова ли остана?
Сядам на голата пружина на леглото и преминавам през провисналите й рижави къдрици. Рамката й мирише на желязо и има вкус на желязо.
Влизам и излизам от стаите, от стая в стая. На терасата се показвам само нощем. Пъхам ръка в саксията с щипките, моята ръка, моите щипки. Мразя общия коридор и стълбището, не стъпвам там никога. Стоя си вкъщи аз. Вкъщи съм си.
Постепенно се събирам.
Малки частици от мен след лутане си идват от изхвърлените вещи, от семейните монети. Много от мен си дойде от… ясно е откъде. През капака и пръстта. Ясно е, знае се.
Нишки енергия се завързват, заплитат се. Забравени късчета се скупчват с всеки спомен за мен, изпуснат от хлабавите пръсти на нечия памет. Намирам се и се събирам. Няма какво да правя със себе си. Съм.
Ако имах деца, щях да им оставя по нещо. Всичко щях да им оставя.
Но сега, в себе си, се събирам.
Напоследък си лягам в лампата. Представям си, че когато се събера – всичко, съвсем – ще разбера по това, че лампата ще светне.