Светлината се промъква
с огромни котешки лапи.
Острите й нокти
отпарят ивици от съня.
В сивия сумрак
лицето ти изглежда далечно.
После изгрява слънце.
Тигрите на светлината
полягат върху нас.
Лицето ми върху твоето.

Сърцето ми вирее
добре във безнадеждност.
То от студа умее
да кондензира нежност.

От страх да се захлопне,
от смях да се разгърне.
И да избяга с тропот,
и скоро да се върне.

Сърцето ми отдавна
тупти на ти с тъгата.
Безшумно и безславно,
в една безкрайна дата –

на пътя между вчера,
което още гасне,
и утре – ненамерено,
но важно и прекрасно.

Надежди го окъпват,
примамват, обещават..
Сърцето не пристъпва.
Мълчи и устоява.

От 1972 година до сега, без прекъсване, в Държавна психиатрична болница “Доктор Георги Кисьов” – Раднево, се провежда Майски фестивал на изкуствата. Вече 41 години в психиатрията се изнасят театрални представления, откриват се изложби с картини и произведения на приложното изкуство, сътворени от пациенти на болницата.
41 години – XLI фестивал.
Тази година фестивалът ще бъде на 31 май.
От 10 часа сутринта в Залата за културтерапия ще бъде представен спектакълът “Скакалци” от Ст.Л. Костов, режисиран от Ивелин Керанов.
Снимките са от репетиция – премиерата е в петък, вълнението е голямо 🙂

Ям череши и плюя костилките
с неотменното право на жител
и поклонник на късния май.
Във зелено покарал навсякъде,
тротоарът се пука и диша.
Разсъблечени, само по пролет,
по ръце, по крака и по радост,
се разхождат момичета, щъркели,
шадравани, небета и къщи.
Аз си махам предишните думи
и езикът ми, гол при черешите,
с цяло тяло вкуса им прегръща.

Обичам всички букви, но най-много обичам Ер Малък. Когато бях малка, исках аз да съм Ер Малък, сега ми е грижовно и мило, все едно съм му майка.

Толкова е дребен, този изтърсак, леко сополив все, с мръсни ръце, със смола от дърветата, по които се катери, с пръст под ноктите, защото все играе на топчета и все си ги губи. Толкова е малък, че Ото, ако позалитне, може да се търкулне върху него и да го сплеска. Особено в тетрадките на първолаците опасността е много голяма. Аз казвам на Ер Малък да си носи в джобчетата трески и да подпъхва по някоя под Ото за по-стабилно, но познайте дали някой изобщо ме слуша какво говоря.

Мисълта за Ер Малък ме тревожи. Имам потребност да го спасявам. Представям си как го нося под езика си, докато трети ден вървя през пясъчна пустиня без капка вода. Търся го панически дни наред и го намирам в детската градина на мравките, безгрижно заспал следобед. Вадя го за яката от кафето си, слава богу изстинало, и после гледам следите от обувчиците му към ръба на масата.

Не мога без Ер Малък, и без другите не мога, ама без него… Не знам.
Любов, какво да кажа. Това е.

Не те искам такава,
облечена цялата.
Нека аз съм ти дрехата
и пак аз – огледалото.

Нека аз съм леглото ти,
нека аз съм ти книгата,
да съм кърпа, която
до под дупето стига,

и водата от душа,
разтопена по шията.
Да те ям, да те пуша,
да те дъвча и пия…

И когато, по грешка,
се окажеш без мене
да усетиш – горещо е,
но ужасно студено.

А пък аз, остарял,
тих и необитаем,
натежал, опустял,
като къща под наем

без стопани, без мишки,
даже без квартиранти,
по-смутен от разнищени,
разкопчани тиранти

да побързам, и лесно
пак при теб да се връщам
за да мога, естествено,
да си те напрегръщам.

Цветята са дори и там,
където не минават хора.
Цветът ухае див и сам,
разлиства се, расте нагоре,

на гости кани си пчели
и вятър гали го приспивно.
Замисля ли се той дали
стои добре декоративно?

Дали ценител и естет
със одобрение ще кимне…
Цветята си цъфтят навред,
без ред, така, както им скимне.

Непреброен зелен народ.
Природни весели прищевки.
Едногодишен тих живот
между звезди и еднодневки.

Ние с Ива и Ваня в парка в Русе 🙂