Януар

Юли започна да прави всичко на инат още от първия ден на лятото. Излизаше почти гола, прибираше се късно, нарочно си забравяше телефона или не го вдигаше.
– Виж си стаята! Пак е на вили и могили! – викаше майка й в редките случаи, когато Юли се задържеше вкъщи достатъчно дълго, че да се появи възможност за разговор
– На вили и могили!
– Не е на вили и могили! На дюни и маймуни е! – отговаряше Юли и без да иска са усмихваше.
Майка й също се засмиваше, също без да иска.
Юли и майка й много си приличаха. По-рано обичаха да се мотаят заедно и често ги мислеха за сестри. Но тази година нещо се беше променило. Юли постоянно се дразнеше от майка си и всичко я вбесяваше.
Ето и сега. Тъкмо се усмихнаха и за миг изглеждаше, че ще се разминат без повече кавги, и майка й я заобиколи и влезе в стаята й. Започна да вдига от пода фанелки, книги, чифт дънки. Крачолите бяха навити. Тя взе да ги оправя и от гънките се изсипа цял куп пясък.
– Свинщина!
– Не ми пипай работите! Това си е моята стая!
– Абе ти момиче ли си, или… Как търпиш тази бъркотия!
Лекият вятър полюшна пердето. На терасата нещо се раздвижи.
– Мамо, казах ти, ще оправя. Сега излез!
– Всеки ден се повтаря едно и също. Снощи в колко се прибра? Какво като си във ваканция! За нищо не мога да разчитам на теб!
– Майко!
Гласът на Юли звънна прекалено високо, непремерено, и въздухът в стаята се промени. Раменете на майка й се отпуснаха. Тя разтвори пръсти и остави дрехите да паднат на пода.
Обърна се, излезе от стаята и съвсем безшумно, много внимателно затвори вратата.
Юли седна на леглото. Гневът я напусна и след него не остана нищо.
От терасата влезе черният януар, който Юли снощи прибра от улицата.
Януарът беше голям като много едър ротвайлер. Имаше огромни лапи, които тихо тупкаха по пода, когато дойде до нея.
Юли знаеше, че не бива да се доближава до януари в никакъв случай, но се влюби в този в мига, в който го видя снощи. Чак се изненада от себе си, че не изпитва никакъв страх. А и той все едно я избра в тълпата на крайбрежната улица, дойде право при нея и опря муцуна в дланта й. Беше толкова висок, че тя би могла да го язди като пони.
Нямаше нашийник или някакъв друг знак.
Очите му бяха ярко сини, а зъбите – бели като сметанов сладолед.
Юли прекара целия следобед и вечерта с януара. Заведе го на плажа. Той се изкачваше удивително ловко по скалите. Плуваше в морето толкова навътре, че Юли го губеше от поглед. После пак се връщаше при нея. Излизаше от водата чист и сух, а дъхът му беше толкова горещ, че дори в топлата лятна вечер от устата му излизаше пара. Ухаеше на чисто. Юли никога преди не беше изпитвала толкова дълбоко спокойствие.
По едно време се усети, че му говори, и беше очевидно, че той я разбира.
Е, как би могла да го зареже?
Затова го прибра в стаята си.
Подаде му ръка и януарът подуши пръстите й. После отвори уста и захапа ръката й над китката, съвсем леко, нежно.
Двамата останаха за малко така – тънката бяла Юли и огромният черен януар, висок колкото нея, както беше седнала на леглото.
– От къде се взе? Загуби ли се? От някой кораб ли слезе? Януари има само през зимата, сигурна съм. Добре де, вече в нищо не съм сигурна – засмя се тя и гушна животното през топлия врат.
– Какво ще правим с тебе, а? Какво ще правим?
Юли затананика тихичко и се смъкна на пода до януара.
Майка й стоеше в коридора, слушаше нежната мелодия и се усмихваше на нещо свое.

+

Една и съща река, Здравка Евтимова

Стихът е фрагмент. Стилът довежда до фрагмент. Защото стилът е синтез. Синтез в мисълта и синтез в средствата. Сгъстяване, за постигане на своята задача – художествения ефект – изкуството си служи с минимум от средства.
Минимум от средства: сгъстяване: фрагмент: стил.
Не само една откъслечна мисъл – афоризъм – е фрагмент… Днес цялото изкуство е фрагментарно. Стилът довежда до фрагмент.
Стил: синтез: фрагмент.
Изкуство: стил: фрагмент.
Стилът, доведен докрай, ражда фрагмент. Стилът създава художествения ефект.
Оттук: голямата сила на фрагмента, на фрагментарното изкуство.
Фрагмент значи: да не кажеш всичко.Да не свържеш всички отделни части с логични мостчета.
Логиката е анализ.
Изкуството е синтез: фрагмент. Едно художествено произведение е построено не върху ясни логични елементи, а върху далечни психологически асоциации. Колкото асоциациите са по-далечни, толкова изкуството е по-фрагментарно. Повече разпокъсано – от логично гледище; повече сгъстено – от стилно гледище. (Гео Милев, „Фрагментът“)

 

Толкова е магическо, че ти се приисква да умреш. Толкова реалистично, че ти се налага да продължиш да живееш.

Прочетох „Една и съща река“ и вече цяла седмица се опитвам да се освободя от нея. Говоря за нея, за стила, за героите. Изнесох цяла лекция пред мирни граждани в „Хеликон“, разказах я на Мима Атанасова в библиотеката. Сега и в блога си, в това злачно пасбище, ще разкажа нещо, дано се успокоя.

big-edna_i_sashta_rekaНа всички казвах – това първоначално е било разказ, един приятел си го спомни и спомена някои важни неща – Пирина, циганчето, крастата. От разказ да направиш роман, който да е толкова единен, едновременно стегнат, целенасочен и изобилно преливащ от детайли – за това се иска голяма сила. Да започнеш от много висок тон и да пееш високо, силно и вярно до края не е по силите на всеки. На малцина.
Така казвах, но снощи разбрах, че и сама не съм подозирала колко много съм права. Отворих отново книгата, за да си потърся цитати, с които да подкрепя мислите си, започнах пак да чета от началото, и установих, че тя всъщност започва лекичко. Започва рехаво и става все по-интензивна като емоция и напрежение. Станала съм жертва на ефекта на сварената жаба – снощи четох пак старата статия – ако топнете една жаба в гореща вода, тя ще скочи, ще избяга, ще се спаси; ако водата е топла и температурата се покачва постепенно, жабата ще се опитва да се нагоди към бавните промени, а когато стане непоносимо – вече няма да има сили да избяга и ще се свари.
Значи, осъзнах аз, в „Една и съща река“ емоционалният градус не се поддържа висок от началото до края. Става все по-горещо. Става толкова горещо, че изроди откриват любовта, църкви рухват и пак се издигат като при земетресение, луната се натрошава на парчета и пада в блатото, и от всяко парче пониква лилия, от гробовете израстват череши, а всичко завършва в усмивка, лека като сянка на кос.

Разказът тече по няколко начина, езикът не е като една река, като много реки е, една пресъхва, друга се забързва. Историята пулсира на тласъци, миговете се разгръщат в подробно повествование, а месеците се сгъват в едно чувство, повторено безброй пъти, оставено на и без това вече възпаленото въображение на читателя. Повторенията на отделни фрази, някои съвсем безсмислени, превръща цели страници в заклинания.

Има още

Такава

 

Много съм се захабила.
Кожата ми ме издава.
На кого ще стане мила
старичка жена такава?

Мислите ми – умни средно –
взех наум да ги спестявам.
Кой с възхита ще погледне
никаква жена такава?

Прекалено ли избирах,
шанс съдбата ли не дава?
Как се случи – не разбирам.
Боже, аз не бях такава.

Стара сврака, куцо пиле,
кукувица с лоша слава.
Няма кой да ме окриля,
нито да ме защитава.

Зиме, лете – тежко време.
Ум умува, пулс пулсира.
Или дявол да ме вземе,
или Бог да ме прибира.

 

Пиперката Паунка

Паунка беше пиперка.
Паунка си беше чушка, но баба й Пауна, на която беше кръстена, била родом от Северна България, а там на чушките им викат пиперки.
Тя не познаваше баба си, но другите й роднини бяха много досадни. Благонравни, едри и месести, те висяха лениво по клонките, печаха се на слънце и постепенно и най-безхарактерно променяха цветовете си . От солидно зелени ставаха елементарно оранжеви, а после сладникаво червени.
Не и Паунка.
Тя се появи последна на върха на чушковия храст, и склони да расте, но неохотно и едва-едва. Все се криеше под листата, не искаше да се черви като другите.
– Аз да не съм ви някаква проста селянка! Аз съм севернячка, пиперлива пиперка, люта като пепелянка!
Другите чушки, благи и лениви, по-големи и по-мъдри от нея, дори не се дразнеха.
Само доматът отсреща кимаше с дебелите си розови бузи и се подсмихваше:
– Ти май си се кръстосала с някоя люта чорбаджийка…
Паунка уж кипваше:
– Ти себе си гледай! – но мисълта, че в нея има нещо чорбаджийско, й допадаше.
– Севернячка-чорбаджийка, пиперка-пепелянка – тананикаше си тя и ситно потропваше на място.
Хората минаваха, откъсваха едрите зрели чушки, а към Паунка никой не посягаше.
Тя пък сега взе да се чувства пренебрегната:
– Алоу! Пропусна си късмета, ей!
Взе да се пъчи, но нали беше дребосък, никой не я поглеждаше.
Слънцето заслабна, земята се вкорави, притъпи се, соковете изстинаха и се движеха едва-едва.
Лютеници, апетитки, печени чушки – всеки намираше дом и сигурност.
Накрая Паунка остана сама. Сгърчените листа я дращеха, вятърът все я удряше в стъблото. Сухите й семки подрънкваха.
Градинарят оскуба всички чушки и домати, нахвърли ги на куп и отиде за ръчната количка, да ги изнесе от градината.
Пиперката Паунка се озова най-отдолу, посрамена и огорчена.
– Колко безвкусно! Няма кой да оцени хубавото. Аз да бях в Северна България…
– Ах, колко е красива! Колко е мъничка и зеленичка! Истинско бижу!
– Моля? – Паунка подозрително погледна натам, откъдето идваше гласът.
– Никога не съм виждал по-прекрасна пиперчица!
– Как ме нарече?
– Пиперрррчица! О, извинявай, не сме се запознали. Аз съм Исперих. Мишок съм. Прадедите ми са от Северна България, затова у нас така наричаме чушките.
–  Паунка, приятно ми е. Извинявай, че така съм полегнала в тоя прах тука…
– Пиперката Паунка! Когато бях млад, една мишка-каракачанка ми предвиди, че имам паун в бъдещето. Позна! Паунке, ела с мен у дома, на ръце ще те занеса, ти само склони!
– Ами… да дойда… Нямам някакви планове точно за довечера…
– Прекрасна си! Само малко сиренце ти липсва!
– Виж, Исперих, може да съм малко люта…
– Обожавам люти! – замечтано измърка Исперих и нежно загриза дръжчицата на Паунка.

Селска чест

Ходих на опера!
Аз до последния момент не бях сигурна дали ще отида, защото предната вечер паднах на леда и всичко ме болеше (още ме боли, но по-малко). Обаче татко ми забрани да излизам и просто не ми остави избор.

Таксито ме остави на светофара откъм библиотеката. Както ми е сковано гръбчето, защото здравата се разтърсих, като се приземих по гъз оня ден, едва се добрах до входа на операта. Помислих, че от там ще е по-безопасно, не исках да вървя по мрамора, но се оказа, че вероятно съм сгрешила – грапав лед, заоблен и излъскан от колите, лоша работа. Стигнах де.

Публиката в салона беше с една идея по-многобройна от артистите и музикантите, което е тъжничко.

Програмата беше от две части: първо опера, „Селска чест“, после антракт с чаша вино, което беше, както се казва, комплимент, а после балет – „Делвата“.

Понеже „Селска чест“ е кратка като времетраене, било обичайно заедно с нея да се представя по още нещо.

А това е толкова хубава опера! Музиката е вълшебна! Написало е я момче на 21 години, Пиетро Маскани, а цялата опера има толкова могъщо и страстно звучене, че каквото и да е изпълнението, не можеш да не си съпричастен. Красота и страст, и какво значение има, че е студено? Всичко друго забравяш.

Микеланджело е завършил Пиета, когато е бил на 24 години. Изваял я е от един цял къс мрамор, и това парче камък излъчва толкова много нежност, мъка и красота…
„Селска чест“ ми напомня за Пиета. За непоправимото, за безвъзвратната загуба, за любовта, която буди гняв и ярост и копнеж по смъртта и по Бог. Цялата тази трагична нежност, самота и отчаяние – насред празника, кипналата пролет, множеството от безразлични хора в празнични дрехи, сладките деца, сладките звуци.

Гергана Русекова е Сантуца. Тя е отхвърлена, пренебрегната, изоставена, без чест и без любов. Чувала бях името Сантуца и съм си мислила – леле, какво глупаво име, едно такова пренебрежително и смешно ми звучи. Не, кажи честно, без да познаваш жените, с кого би искал да имаш любовна афера – с жена на име Кармен или с жена на име Сантуца?

Обаче, знаете ли, постепенно, с напредването на действието, те вече не я наричат Сантуца, а Санта. Може да е случайно. Не знам, не познавам тънкостите на италианския език. Но може и да не е случайно. Санта.

Тя е съвсем сама, без подкрепа от никого, потъва в земята от срам, унижение, разочарование и тъга. Тя живее в някакво тъпо италианско село, да му се не види!

Гергана Русекова е прекрасна.

Гласът й, присъствието й, цялата емоция, която излъчва. Затова не искам да пиша за нищо друго. Не можех да откъсна очи от нея, тя ми беше най-важното, в моето преживяване, заради нея ще отида на следващото представление.

По същата причина съжалявам малко, че останах за „Делвата“. Беше веселко и целият балет беше лекокрил и развлекателен, но аз бих искала да си тръгна с операта в ума и в сърцето. Те ме разсеяха, а аз не исках това.

Хайде да ходим на опера! Вярно, рисковано е в тази поледица и в студа, но балерините и певците рискуват много повече от нас. За нас операта е красиво преживяване, смислено развлечение, три прелестни часа от живота ни. За тях операта е тяхната съдба. И те са там.

И нека да споделя нещо прекрасно, което ми изпрати Яница Нешева:
Вижте как този диригент преживява музиката.