Януар

Юли започна да прави всичко на инат още от първия ден на лятото. Излизаше почти гола, прибираше се късно, нарочно си забравяше телефона или не го вдигаше.
– Виж си стаята! Пак е на вили и могили! – викаше майка й в редките случаи, когато Юли се задържеше вкъщи достатъчно дълго, че да се появи възможност за разговор
– На вили и могили!
– Не е на вили и могили! На дюни и маймуни е! – отговаряше Юли и без да иска са усмихваше.
Майка й също се засмиваше, също без да иска.
Юли и майка й много си приличаха. По-рано обичаха да се мотаят заедно и често ги мислеха за сестри. Но тази година нещо се беше променило. Юли постоянно се дразнеше от майка си и всичко я вбесяваше.
Ето и сега. Тъкмо се усмихнаха и за миг изглеждаше, че ще се разминат без повече кавги, и майка й я заобиколи и влезе в стаята й. Започна да вдига от пода фанелки, книги, чифт дънки. Крачолите бяха навити. Тя взе да ги оправя и от гънките се изсипа цял куп пясък.
– Свинщина!
– Не ми пипай работите! Това си е моята стая!
– Абе ти момиче ли си, или… Как търпиш тази бъркотия!
Лекият вятър полюшна пердето. На терасата нещо се раздвижи.
– Мамо, казах ти, ще оправя. Сега излез!
– Всеки ден се повтаря едно и също. Снощи в колко се прибра? Какво като си във ваканция! За нищо не мога да разчитам на теб!
– Майко!
Гласът на Юли звънна прекалено високо, непремерено, и въздухът в стаята се промени. Раменете на майка й се отпуснаха. Тя разтвори пръсти и остави дрехите да паднат на пода.
Обърна се, излезе от стаята и съвсем безшумно, много внимателно затвори вратата.
Юли седна на леглото. Гневът я напусна и след него не остана нищо.
От терасата влезе черният януар, който Юли снощи прибра от улицата.
Януарът беше голям като много едър ротвайлер. Имаше огромни лапи, които тихо тупкаха по пода, когато дойде до нея.
Юли знаеше, че не бива да се доближава до януари в никакъв случай, но се влюби в този в мига, в който го видя снощи. Чак се изненада от себе си, че не изпитва никакъв страх. А и той все едно я избра в тълпата на крайбрежната улица, дойде право при нея и опря муцуна в дланта й. Беше толкова висок, че тя би могла да го язди като пони.
Нямаше нашийник или някакъв друг знак.
Очите му бяха ярко сини, а зъбите – бели като сметанов сладолед.
Юли прекара целия следобед и вечерта с януара. Заведе го на плажа. Той се изкачваше удивително ловко по скалите. Плуваше в морето толкова навътре, че Юли го губеше от поглед. После пак се връщаше при нея. Излизаше от водата чист и сух, а дъхът му беше толкова горещ, че дори в топлата лятна вечер от устата му излизаше пара. Ухаеше на чисто. Юли никога преди не беше изпитвала толкова дълбоко спокойствие.
По едно време се усети, че му говори, и беше очевидно, че той я разбира.
Е, как би могла да го зареже?
Затова го прибра в стаята си.
Подаде му ръка и януарът подуши пръстите й. После отвори уста и захапа ръката й над китката, съвсем леко, нежно.
Двамата останаха за малко така – тънката бяла Юли и огромният черен януар, висок колкото нея, както беше седнала на леглото.
– От къде се взе? Загуби ли се? От някой кораб ли слезе? Януари има само през зимата, сигурна съм. Добре де, вече в нищо не съм сигурна – засмя се тя и гушна животното през топлия врат.
– Какво ще правим с тебе, а? Какво ще правим?
Юли затананика тихичко и се смъкна на пода до януара.
Майка й стоеше в коридора, слушаше нежната мелодия и се усмихваше на нещо свое.

+

2 thoughts on “Януар

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s